Алиса в огледалния свят - Кэрролл Льюис (прочитать книгу txt) 📗
— Смея да ти кажа, че не си се упражнявала достатъчно — каза Царицата. — Когато бях на твоята възраст, аз се упражнявах по половин час всеки ден. Какво! Понякога успявах да повярвам не по-малко от шест невъзможни неща само преди закуска… Хайде! Шалът ми пак хвръкна.
Докато Царицата говореше, брошката се беше разкопчала отново и един внезапен повей отвя шала над едно поточе. Царицата разтвори ръце, полетя след него и този път успя да го хване сама.
— Улових го! — извика тя тържествуваща. — Сега ще видиш как ще си го забода самичка!
— Значи пръстът ви е вече по-добре? — каза учтиво Алиса, като прескочи поточето след Царицата.
— О, много по-добре! — извика Царицата. Гласът й ставаше все по-креслив като продължи: — Много по-добрееее!… По-добрееееее!… Добреее… брееее… беееее…
Последната дума свърши като продължително блеене, което толкова приличаше на овчо блеене, че Алиса се смая.
Тя погледна Царицата, която сякаш изведнъж се беше увила във вълна. Алиса потърка очи и пак погледна. Тя никак не можа да разбере какво се беше случило. Намираше ли се тя в едно дюкянче и беше ли наистина… овца това животно, което седеше зад тезгяха? Тя можеше да си търка очите, колкото ще, нищо не се променяше: намираше се в тъмно дюкянче, облегнала лакти на тезгяха, а срещу нея седеше в кресло една стара овца, която плетеше и от време на време я поглеждаше над големите си очила.
— Какво искаш да си купиш? — каза най-после Овцата, като вдигна пак поглед от плетивото.
— Още не знам точно — отвърна любезно Алиса. — Бих искала да поразгледам наоколо, ако може.
— Ти можеш да гледаш пред себе си и от двете си страни, ако искаш — каза Овцата. — Но не можеш да гледаш наоколо, освен ако имаш очи на тила си.
Алиса нямаше очи на тила си, затова се задоволи да обиколи дюкянчето и да огледа полиците.
Дюкянчето изглежда беше пълно с всевъзможни любопитни неща, но най-странното беше, че щом Алиса се взреше по-внимателно в някоя полица, за да види какво точно има на нея, тъкмо тази полица изведнъж се изпразваше, докато останалите полици около нея изглеждаха претъпкани.
— Как изчезват тука нещата! — каза най-сетне жално Алиса, след като повече от минута напразно се опитваше да догони един голям, светъл предмет, който ту приличаше на кукла, ту на кутия за ръкоделие и бягаше винаги над полицата, която гледаше Алиса. — Този е най-нахалният от всички, но аз ще му дам да разбере… — прибави тя, когато в главата й блесна една умна мисъл: — Ще почна да го гоня от най-долния до най-горния рафт. Да видим дали няма да му бъде малко трудно да мине през тавана!
Но и този план пропадна: предметът мина през тавана съвсем спокойно, сякаш за него това беше най-обикновеното нещо.
— Ти дете ли си или въртележка? — каза Овцата, като взе още един чифт куки. — Ако продължаваш да се въртиш така, съвсем ще ме замаеш. — Сега тя плетеше с четиринадесет чифта куки едновременно и Алиса я гледаше смаяна.
„Как може да плете с толкова много куки! — помисли озадаченото дете. — Тя заприличва все повече и повече на таралеж!“
— Знаеш ли да гребеш? — запита Овцата, като й подаде две куки.
— Да… малко… Но не на суша и не с куки… — подхвана Алиса, когато изведнъж куките в ръцете й се превърнаха в гребла и тя видя, че се намира с Овцата в малка лодка, която се хлъзгаше между високи брегове. Сега не й оставаше нищо друго, освен да гребе с всички сили.
— Вълна! — извика Овцата и взе друг чифт куки.
Това не приличаше на забележка, която изисква отговор. И така Алиса не каза нищо и продължи да гребе.
„Има нещо твърде странно във водата“ — забеляза тя, тъй като от време на време греблата потъваха лесно, но много мъчно излизаха.
— Вълна, вълна! — извика пак Овцата и взе още куки. — Ще хванеш направо някой рак!
„Едно мило, малко раче! — помисли Алиса. — Много бих искала!“
— Не чуваш ли, като ти казвам „вълна“? — извика ядосано Овцата и грабна цяла стиска куки.
— Как не, чух! — отвърна Алиса. — Вие повтаряте тази дума доста често и доста високо. Моля ви се, къде са раците?
— Във водата, разбира се! — каза Овцата, като забоде част от куките в косата си, понеже вече не можеше да ги държи. — Внимание, вълна, ти казвам!
— Защо казвате толкова често „вълна“? — запита най-сетне ядосано Алиса. — Аз не съм овца!
— Ти си! — отвърна Овцата. — Ти си глупаво агне!
Алиса се почувствува малко обидена, затова замълча, докато лодката продължаваше спокойно да се хлъзга, понякога сред лехи с трева (и тогава беше много мъчно да се изваждат греблата от водата), понякога под дървета, но все между високите брегове, които се издигаха навъсени над главата им.
— О, моля! Тук някъде има ухаещи тръстики! — извика Алиса, внезапно очарована от аромата. — Наистина, ето ги! И колко са красиви!
— Няма защо да ме молиш за тях — каза Овцата, без да вдигне очи от плетивото. — Аз нито съм ги сложила там, нито ще ги махна.
— Не, но аз мислех… Моля ви се, може ли да спрем, да откъснем няколко? — помоли се Алиса. — Да спрем лодката за малко, ако нямате нищо против.
— Как мога аз да я спра? — каза Овцата. — Престани да гребеш и тя сама ще спре.
Алиса остави лодката да плава на воля по течението и тя се хлъзгаше кротко между люлеещите се тръстики. После момиченцето запретна грижливо ръкавчетата си и потопи ръце до лактите във водата, за да хване тръстиките, колкото може по-ниско. Така, наведена над водата, с краищата на разпилените си коси, потопени в нея, Алиса забрави за известно време Овцата и плетивото и със светнали очи късаше на цели стиски любимите си ухаещи тръстики.
— Дано не се обърне лодката — си казваше тя… — О, какъв хубав стрък! Само че не мога да го стигна…
И наистина за ядосване беше това, че макар да можеше да набере много тръстики, когато лодката минаваше край тях, малко по-далеч растяха винаги по-хубави, които Алиса не можеше да стигне.
— Най-хубавите са винаги далеч — каза тя най-после, като въздъхна, отчаяна от упоритите тръстики, които растяха толкова надалеч. Със заруменели бузи и мокра коса и ръце тя се отпусна на мястото си в лодката и започна да нарежда новоспечелените съкровища.
Какво значение имаше сега за нея, че тръстиките бяха почнали да губят аромата и красотата си, след като ги беше откъснала? Даже истинските тръстики — нали? — траят толкова малко, а тези бяха само сънувани тръстики и се стопиха като сняг, както лежаха на купчина при краката й. Но Алиса не забеляза това. Имаше толкова други забавни неща, за които трябваше да се мисли.
Не бяха се возили много с лодката, когато едното гребло се заби здраво във водата (както обясни по-късно Алиса) и не искаше да излезе, а дръжката му я удари по брадичката. Горката Алиса извика „О-о-о!“, но греблото я събори грубо на седалката сред купчината тръстики.
Наистина тя не се удари никак и веднага стана. През цялото време Овцата продължаваше да плете, сякаш нищо не беше се случило.
— Хвана едно мило раче! — забеляза тя, когато Алиса сядаше на мястото си, доволна, че се намира все пак в лодката.
— Така ли? Аз не го видях — каза Алиса, като се наведе и загледа тъмната вода. — Дано не е избягало. Много ми се ще да занеса в къщи едно раче!
Но Овцата се засмя презрително и продължи да плете.
— Има ли много раци тука? — запита Алиса.
— Раци и всякакви други неща — отвърна Овцата. — Богат избор. Само че си помисли добре. Кажи сега какво искаш да купиш?
— Да купя ли? — повтори Алиса полуучудено, полууплашено, защото в миг и греблата, и лодката, и реката изчезнаха и тя пак се намери в тъмното дюкянче.
— Бих искала да купя едно яйце, моля — каза тя срамежливо. — По колко ги давате?
— Пет гроша едното, два гроша двете — отговори Овцата.
— Значи две яйца са по-евтини от едно? — изненада се Алиса и извади портмонето си.
— Само че ако купиш две, ще трябва да изядеш и двете — допълни Овцата.
— Тогава, моля, дайте ми едно — каза Алиса и сложи парите на тезгяха. Защото тя си помисли: „Може да не са пресни, знаеш“.
