Приключенията на Незнайко - Носов Николай Николаевич (книги полные версии бесплатно без регистрации txt) 📗

— Как действува той? — заинтересува се Незнайко.

— Много просто — отговори Кубчо. — Както виждате, тук отпред на кутийката има една радиофуния. Когато вървите, тази радиофуния излъчва радиовълни. Ако пред вас изникне някое препятствие във вид на опънато напреки на тротоара въже или жица, вълните ще се отразят от това препятствие и ще се върнат обратно. Тук на шапчицата между двете рогчета е намотана, както виждате, една спирална антена. Тази антена улавя отразените от препятствието радиовълни, които се превръщат в електрически трептения, а електрическите трептения попадат в наушниците и на свой ред се превръщат в звукови сигнали. Както виждате, много е удобно… Щом пред вас изникне препятствие, в същата секунда вие чувате сигнал за опасност. Този локатор е особено полезен вечер или нощно време, когато не може да се забележи опънатата на?преко на тротоара жица или въже или друго някое препятствие.

— А за какво служи фунията на гърба ти? — запита Незнайко.

— Че как може без нея? Това е най-важното! — извика Кубчо. — Тази фуния изпраща радиосигнали назад. Щом зад вас се появи ветрогон, който се готви да ви зашлеви плесница или да ви стовари някой юмрук, или пък да ви полее с вода, вие веднага чувате сигнал. Опитайте, моля.

Кубчо сне шапчицата си, наушниците и двете кутийки и надяна целия този уред на главата на Незнайко. После застана отстрани, протегна ръка към предната фуния и каза:

— Представете си, че пред вас се е появило препятствие. Какво чувате?

— Чувам, че нещо писка — отговори Незнайко.

— Съвършено вярно. Вие чувате чести високи звукови сигнали: би-би-би! А сега ще се промъкна незабелязано към вас изотзад. Какво чувате?

— Аха! — завика Незнайко. — Пак пищи, но като че ли по-дебело: бу-бу-бу!

— Правилно. Този път вие чувате ниски звукови сигнали. Това е устроено така, за да знаете отпред ли иде опасността или отзад. Щом чуете „би-би-би“, значи трябва внимателно да се взрете напреде си, а пък ако чуете „бу-бу-бу“, трябва веднага да се обърнете назад.

Карфичка също се заинтересува от този уред и той мина от Незнайковата глава върху нейната, а оттам върху Шаренковата. Шаренкия дълго и съсредоточено слуша сигналите и най-после каза:

— Че какво пък, нищо чудно, че писка. И аз мога да пискам. Чудното е само откъде знае кога да писка „би-би-би“ и кога „бу-бу-бу“.

— Това е ясно — отговори Кубчо и почна да разказва всичко отначало.

Точно тогава се почука. Вратата се отвори и в стаята се вмъкнаха две дебелички същества. И двете бяха облечени в някакви издути бъчвообразни палта, чиито ръкави стърчаха неугледно встрани, а на главите си имаха кръгли зелени калпаци, подобни на водолазни скафандри.

Като се вгледа, Незнайко разпозна в тези странни фигури Макаричка и Плъхчо.

— Ами че това са Макаричка и Плъхчо! — развика се той зарадван. — Какво сте се маскирали така?

— Това са новите гумирани, ако можем така да се изразим, надуващи се палта и гумени надуващи се шапки, които пусна нашата фабрика. Ето опитайте се да ме ударите с пръчка, извинете за израза, по главата — каза Плъхчо, като подаде на Незнайко една пръчка.

Защо да ви бия с пръчка по главата? — учуди се Незнайко.

— Бийте, бийте, не се бойте!

Незнайко в недоумение вдигна рамене, взе пръчката и лекичко чукна Плъхчо по главата.

— По-силно, по-силно бийте! С всичка сила удряйте, е размах, ако мога така да се изразя! — завика Плъхчо.

Незнайко замахна и удари по-силно. Пръчката отскочи от главата на Плъхчо като от добре напомпана автомобилна гума.

— Ето виждате ли, аз не усещам никаква болка! — завика Плъхчо, като се смееше с цяло гърло. — Сега ме ударете по гърба.

Незнайко го удари с пръчката по гърба.

— Виждате ли, съвсем не ме боли! — тържествуваше Плъхчо. — Ако искате, аз мога дори да падна и пак да не се ударя.

Плъхчо се засили и се хвърли на пода, но тутакси отново скочи на крака като гумена топка.

— За какво ви е всичко това? — с недоумение запита Незнайко.

— Като че не се досещате! За предпазване от ветрогоните — отговори Плъхчо. — Нека сега някой ветрогон се опита да ме ритне или да ме удари с юмрук, нека дори с вода ме полее — от нищо не ме е страх!

— Но да ходиш с такива дрехи не е никак красиво — каза Карфичка.

— Не е красиво, защото не е модно — отговори Плъхчо. — А когато стане модно, извинете за израза, всички ще казват, че е красиво. В много магазини вече са изпратени такива палта и шапки.

— В магазините може би ги има, но още никого не съм видяла в такъв странен костюм по улицата — каза Карфичка.

— Нищо, скоро ще видите — отговори Макаричка. — Игличка нарочно ни нареди да се облечем в тези палта и шапки и да тръгнем из улиците. Днес ще се поразходим така, а утре всички ще се втурнат в магазините, за да се докарат като нас. Винаги прибягваме до тази хитрост, когато пускаме нов модел.

Макаричка и Плъхчо отидоха да се разхождат по улиците, а Кубчо каза:

— Ето докъде ни докараха ветрогоните! Все пак според мен по-добре е да ходиш с локатор, отколкото в тези дебели палта. Много по-изящно е.

Отново се почука и в стаята се втурна инженер Заварко. Всички ахнаха, като го видяха. Главата му беше бинтована. На двата му лакътя и на колената му имаше бели превръзки. На шията и брадата му беше налепен лейкопласт.

— Какво става с вас? — уплашено извика Карфичка. — Да не би да ви се е случила автомобилна катастрофа?

— Да, тоест не… или по-скоро да — отговори Заварко, като скачаше на място от нетърпение. — Някакъв си ветрогон, разбирате ли, отвинтил през нощта един от пружинените ботуши на моята кола. На сутринта аз не забелязах това, качих се и потеглих. Когато автомобилът разви огромна скорост, стана нужда да скоча. Ако и четирите пружинени ботуша бяха на мястото си, нищо страшно нямаше да се случи, но тъй като от едната страна на колата имаше един ботуш по-малко, то от тази страна тласъкът беше по-слаб, колата се преобърна във въздуха, аз излетях от нея и се проснах на паважа. Беше ужасно! Ето, погледнете: хласнах се по челото, по брадата, по коленете, по лактите…

— Какво само не правят тези ветрогони! — съчувствено каза Кубчо. — Мен поляха с вода, на него отвинтили ботуша!

— Просто няма спасение от тях! — подзе Заварко. — По-рано човек можеше да си остави спокойно колата на улицата, а сега току-виж, отвинтили ти някоя част, а може да ти отмъкнат и колата.

— Как така да я отмъкнат? — не разбра Незнайко.

— Ами че подкарат вашата кола — и край. Просто зверство! Не разбирам къде гледа милицията. Аз бих арестувал всички тия ветрогони! Само да ми падне някой в жълти панталони — веднага в „хладилника“ и нека лежи там, докато не се поправи!

— Така не бива — възрази Кубчо. — Незнайко също носи жълти панталони. Защо да го арестуват?

— Е, Незнайковите панталони са нормални — отговори Заварко, — а ветрогоните носят широки панталони, и при това не жълти, а жълто-зелени.

— Празни приказки! — махна с ръка Кубчо. — Всяко дребосъче може да си обуе жълти или зелени панталони. От това то няма да стане ветрогон. Ако искаш да знаеш, сега вече не можеш да отличиш ветрогона от доброто дребосъче. Ветрогонът ще се облече като всички, а в същото време тихомълком ще извърши безобразия, без да го види някой; а пък ако не направи безобразия — ще излъже или ще измами, ще ти обещае какво ли не и нищо няма да изпълни. Аз например обещах на Незнайко, Карфичка и Шаренкия да им покажа къщите на архитект Любеничко, но и досега нищо не съм им показал — значи и аз съм ветрогон, макар че не нося жълти панталони!

Кубчо и Заварко почнаха да се препират кого трябва да смятат за ветрогон и кого не, а Незнайко каза:

— Не бива да спорите, приятели. Все едно, скоро няма да има никакви ветрогони.

— Че как няма да има? — учуди се Заварко.

— Много просто. Скоро всичко ще си тръгне както по-рано, ще видите.

— Ами! — пренебрежително махна с ръка Заварко. — Както се вижда, прочели сте вестника със статията на професор Калинкин. Вятър и мъгли! Никога няма да повярвам, че магаретата могат да се превръщат в дребосъчета. Науката още не е стигнала дотам… Добре, че се сетих за науката. Сега ние с вас ще отидем в Научното градче и аз ще ви запозная с две учени момиченца — Бегония и Скумрийка. Бегония е нашата знаменита професорка по космография. Тя е изобретателят на Зимното слънце. Ние, разбирате ли, ще направим още едно слънце и ще го пуснем през зимата на небето, така че зимата да стане топла също като лятото.