Черната призма - Уийкс Брент (книги хорошем качестве бесплатно без регистрации txt) 📗
— Гола?
Лив се изчерви от безочието на лъжата си.
— Имам късмет, че очилата ми още са у мен — каза тя и му показа жълтите очила, прибрани в един джоб.
— Сигурно и аз щях да пия много, ако ме бяха поканили на онова празненство. Сложете си очилата и вървете към портата. Ще ви пуснат. После отидете при интендант Зид. Той е гадняр и ще ви създаде куп проблеми, но… Уф, да му се не види. Елате, ще ви заведа. Такъв съм си аз, сержант Галан Делело, не мога да устоя на нацупени устенца и завеян поглед.
— Ама вие!… — възкликна Лив.
— Шегичка, шегичка — успокои я Галан. — Всъщност ми напомняте за дъщеря ми. И ако тя е завеяна, наследила го е от баща си. Хайде. — И се обърна. — А вие, проклети глупаци, не разбрахте ли, че това не е истинско? Само представление. Стига сте си губили времето. — Удари по стената, за да подчертае думите си, и при острия звук половината тълпа се сниши.
Като си мърмореше под нос, той я отведе до портата. През нея продължаваха да влизат войници. Бяха оставили тесен проход от едната страна за вестоносци, благородници и притеглящи. Стражите познаха сержанта и го пуснаха да мине веднага.
Зад стената той бързо закриволичи между палатките и се намърда в началото на една опашка от войници с по-нисък ранг, за да говори с интенданта.
— Трябват ми жълти парцалки за това момиче — заяви на тила на интенданта, едър гърбав мъж, който тъкмо даваше няколко меча на някакъв млад войник.
Интендант Зид се обърна.
— Не я познавам. Не е от подразделенията, които снабдявам. И дума да не става.
— Проблеми ли ще ми създаваш? Тази вечер? Ах, ти, побъркан дърт мухльо, да не искаш да ти тегля един шут в задника?
— Мухльо ли? Идваш да ми опяваш като бабичка, а очакваш вино и рози? Би трябвало да ти смачкам грозния нос — рече гърбавият.
Галан се засмя и потърка носа си, който явно бе чупен много пъти.
— Доколкото си спомням, веднъж-дваж се опита.
Интендантът се ухили и ужасът на Лив се стопи, щом осъзна, че двамата са приятели.
— Знам, че се радваш да ме видиш жив — рече Галан. — Така че просто ми направи услуга и дай на момичето парцалките.
— Жълти, викаш? — промърмори Зид. Изсипа мечовете на тезгяха, без да обръща внимание на младия войник, който се опита да ги улови всичките, не успя и едва не се намушка.
— Да — отвърна Лив.
Той грабна един списък.
— Име?
— Лив.
Той бързо прегледа списъка.
— Няма никакви Лив, съжалявам. В цялата армия няма жълта притегляща на име Лив.
Устата и? пресъхна.
— Ти и ти — каза Зид и посочи двама от войниците, които чакаха изнервено на опашката. — Арестувайте тази жена. Ще трябва да докладваме за самозванец…
— О, в името на Оролам, Зид, за каква я мислиш, за шпионка? Та тя сигурно няма и шестнайсет! Кой шибан глупак ще прати едно бебе да ни шпионира?
При думата „шпионка“ краката на Лив се подкосиха.
— Може би някой много хитър глупак, който мисли, че ще я отпишем точно поради тази причина — каза Зид; излъчваше съмнение от всяка своя пора. — Казват, че Гавин Гайл го направил. Казват, че някакво момче в палатките на лечителите било собственото му копеле. Кой би пратил дете, питаш? Онези лукави копелдаци, ето кой. — Кимна неопределено към Гаристън.
— На седемнайсет съм — обади се Лив. Какво? Кип беше в палатките на лечителите? Болен ли беше? Или ранен? Беше прекалено смутена и уплашена, за да се зарадва, че току-що е получила първите сведения за местонахождението на Кип.
— Стига, Зид, тези списъци стават само да си избършеш задника с тях, когато започне битката, и ти го знаеш. Сякаш никога досега не си го пра…
— Хвана се! — възкликна Зид. Отметна глава и се засмя. Хвърли през масата чифт жълти ръкавели. — Това беше заради шегата ти с „мухльото“. Сега сме квит.
— Квит ли? Изобщо даже не сме квит — рече Галан, но се усмихваше. — Е, дългът ме зове. Беше ми приятно да се запознаем, Лив, и ако някога ти се удаде възможност, натрий носа на тоя тук, става ли?
— С удоволствие — отвърна Лив с усмивка въпреки премалата в стомаха си, сякаш се радваше да се включи в шегата.
След минутка остана сама и надяна ръкавелите. Сега оставаше само да спаси Кип и Карис. В края на краищата колко трудно можеше да е това?
Не за първи път през последните дни и? се прииска да ругае, да хвърля каквото и? попадне, да хленчи и да се оплаква, и — може би само мъничко — да си поплаче. Вместо това си пое дълбоко дъх и навлезе в лагера.
75.
Когато Гавин отвори очи, беше светло. Някой седеше до леглото му. Майка му.
— О, слава на Оролам. Помислих, че съм буден — рече Гавин. Фелия Гайл се засмя и той разбра, че не сънува. Смехът на майка му звучеше някак по-волен, отколкото от години.
— Вече е почти пладне, синко. Знам, че едва ли е нужно да ти изнасям лекции за дълга, но наистина трябва да ставаш.
— Пладне ли? — Гавин се надигна рязко. Това бе грешка. Цялото тяло го болеше. Главата го болеше. Очите го боляха. Той остана неподвижен, докато туптенето в тила му отслабне от удари на десеткилограмови ковашки чукове до удари на петкилограмови ковашки чукове и очите му отново се фокусират. Обикновено не получаваше светлинна болест — но пък, от друга страна, никога не бе използвал толкова магия като вчера. Не и след Разцепената скала, а тогава беше млад. — Вече е почти пладне на Слънцеднев? — попита той.
— Мислехме, че ще е най-добре да ти спестим посрещането на слънцето и утринното шествие. Тази година Слънцедневът така или иначе щеше да е по-неофициален. Оролам ще ни прости.
— Майко, какво правиш тук?
— Време е… Гавин.
— Време за какво?
— За моето Освобождение.
Заля го хладен ужас, от главата до петите. Не. Не и майка му. Тя беше казала „някъде през следващите пет години“. Беше му дала време да се подготви, но не можеше да е толкова рано.
— Ами татко? — попита вместо това Гавин.
Тя сплете пръсти в скута си и отговори с тихо достойнство.
— Баща ти вече е вземал прекалено много решения вместо мен. Освобождението е само между един притеглящ и Оролам.
— Значи не знае — каза Гавин.
— Сигурна съм, че вече знае — отвърна тя и в очите и? блесна слаба искрица.
— Избягала си? — Естествено. Измъкнала се е посред нощ, подкупила е някакъв корабен капитан с неприлична сума и е изчезнала, преди шпионите на Андрос Гайл да успеят да му докладват. Избрала е най-бързия кораб в пристанището, така че дори Андрос да прати преследвачи при следващия отлив, хората му да пристигнат прекалено късно. Гавин трябваше да признае, че ходът и? е гениален.
Това нямаше да се отрази добре на Андрос Гайл. Ама никак.
Тя помълча няколко дълги секунди.
— Синко, от пет години повтарям на баща ти, че искам да се включа в Освобождението. Той все ми забранява. Вече усещам, че почвам да губя разсъдъка си. Не съм притегляла от три години и чувствам живота си сив. Обичам безмерно баща ти, но той винаги е бил голям егоист. Иска да остане вечно вкопчен в живота и властта си и не иска да е сам. Аз… го съжалявам, синко, и му дадох тези години заради някогашната ни любов. Знаеш, че съм му вярна, но и двамата сме наясно, че той ще го приеме като предателство. И ще вини теб вместо себе си. Но ако трябва да избера между дълга към баща ти и дълга към Оролам…
— Оролам печели.
Тя го потупа по коляното.
— Пратих куриер до Корван Данавис…
— Корван е жив? При стената се опасявах…
Тя се усмихна тъжно.
— Добре е. Но защитниците ти загубиха стената въпреки твоя героизъм.
„Моят героизъм.“ Само майка му можеше да говори за неговия героизъм с нотка на ирония. „Какво ли би си помислил ти за това долу в своя затвор, братко?“
— Както и да е, пратих куриер да му съобщи, че си буден. Радвам се да го видя отново. Той е добър човек. — Тя, разбира се, знаеше, че Корван е приел изгнанието, за да може маскарадът на Гавин да сработи, но както винаги беше предпазлива, просто за в случай, че някакви шпиони ги подслушват. Майка му винаги бе съумявала да живее както иска и да изказва мненията си въпреки натиска на придворния живот и изискванията на протокола, секретността и дискретността. — Ще се видим довечера, синко.
