Черната призма - Уийкс Брент (книги хорошем качестве бесплатно без регистрации txt) 📗
Губернатор Красос всъщност бе само на десетина крачки от тях. Просто бе заобиколен от стражи, много по-високи от него, които го скриваха от поглед. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а едното му око бе отекло. Заедно с губернатора напред бяха изведени разнородна сбирщина контрабандисти — дрипави сурови хора, които бяха приели работата с ясно съзнание за рисковете.
Гавин вдигна ръце над главата си и разпръсна малко ветрило от искри. Всеки, който досега не бе гледал към него, вече гледаше.
— Свиквам този съд под светлината на Ороламовото око. Нека справедливостта бъде въздадена.
При тази неочаквана молитва навсякъде по пристанището се склониха глави. Обвиняемите бяха натиснати да коленичат. Смирение пред правосъдието.
„Щом ще задръствам пристанището, поне мога да свърша нещо, докато съм тук.“
— Губернаторе, вие сте обвинен, че сте наели кораб, за да избягате от града, в разрез със заповедите на командващия генерал. Вярно ли е?
— Генерал ли? Аз съм губернатор на тази лайняна дупка! Никой не може да ми казва какво да правя!
— Дори аз ли? — попита Гавин. — Генералът действа от мое име, с изричното ми пълномощие. Отговорете: наистина ли наехте този екипаж, за да ви изведе от града?
— Разполагате с петдесет свидетели, които ще ви кажат, че съм го направил. И какво от това? Ние ви помогнахме. Моето семейство застана до вас във войната. Без нас сега нямаше да сте тук! — Гласът на губернатор Красос изтъня до хленч. — Нима ще поставите тези селяци пред мен?
— Капитане — каза Гавин, като се извърна от губернатора, — признавате ли, че сте се опитали да избягате?
Капитанът се огледа предизвикателно, несломен, но не смееше да срещне очите на Призмата. Явно всички на пристанището бяха видели опита за бягство. Държането му бе на човек, който знае, че ще умре, и иска да умре достойно. Беше хванал куража си здраво в ръце.
— Тъй вярно. Губернаторът ни нае снощи. Аз вече исках да се измъкна. — Разбира се, че е искал. Всеки притежател на кораб искаше да се измъкне, и то по възможност вчера.
— Съществува стара традиция — каза високо Гавин на събралата се тълпа — по Слънцеднев да бъде помилван един човек. Както е милостив Оролам, така трябва да сме милостиви и ние.
— Слава на Оролам и на неговия наместник Призмата — възкликна губернатор Красос и се надигна тежко на крака. — Няма да съжалявате за това, лорд Призма.
Гавин притегли надвиолетово, заради неговата невидимост, и халоса Красос зад коленете, без дори да погледне към него. Мъжът се строполи. Гавин се обърна към капитана.
— Капитане, по закон би трябвало да ви заключа в килия и да ви оставя на съдбата. Вместо това ще ви освободя и ще ви дам своя кораб — кораба, който ви бе конфискуван — и екипажа ви. Ще ви държа под око, капитане. Служете добре.
Капитанът изглеждаше като ударен от гръм. После очите му се наляха със сълзи.
— Какво?! — възкликна Красос.
— Губернатор Красос, вие не се подчинихте на моя заповед и уронихте авторитета на службата си. Един губернатор трябва да помага на народа, а не да го потиска. Вие крадяхте от хората, които Оролам ви е дал да водите. Вие сте крадец и страхливец. Ето защо ви лишавам от губернаторския пост. Искахте да си вземете богатствата и да се махнете оттук? Така да бъде.
Гавин избра един от сандъците, които Красос бе взел със себе си. Той бе пълен с разкошни дрехи — голям и толкова тежък, че на един човек щеше да му е трудно да го държи. Проби големи дупки в капака, дъното и страните му. Даде заповеди и стражите сложиха сандъка в ръцете на Красос, а после го овързаха с въжета.
— Не можете да направите това! — викна Красос.
— Вече го направих — отвърна Гавин. — От вас зависи само как ще го посрещнете.
— Семейството ми ще чуе за това! — заплаши Красос.
— Тогава нека чуят, че си умрял като мъж — рече Гавин.
Сякаш го бе зашлевил през лицето. Явно семейството означаваше всичко за този човек.
Гавин притегли върху водата синя платформа.
— Искахте да избягате, лорд Красос? Ами, вървете.
Красос слезе по стълбите от син луксин и стъпи на плота, понесъл своя сандък. Измина около петнайсет крачки, преди луксинът да се напука и той да цопне във водата. След мигове вече риташе, за да попречи на сандъка да мине над главата му и да го удави.
В момента нямаше прилив или отлив, така че той просто пляскаше, без да бъде изтласкан към брега, нито завлечен към другите кейове или към Пазителката и оттам в открито море.
Хиляди очи го наблюдаваха безмълвно. След минута вече не му се налагаше да рита толкова силно, за да попречи на сандъка да го потопи — защото сандъкът вече газеше по-дълбоко във водата. Красос се опитваше да се взира предизвикателно към пристанището, към Гавин, но мократа коса падаше пред очите му и той не можеше да я отметне с тръскане на глава.
Точно преди да потъне, изкрещя нещо. Гавин не го разбра. Още смърт. Не беше харесвал Красос, мразеше отношението му, мразеше благородниците като него, които само грабят ли, грабят и дори през ум не им минава да дадат дори трошица. Но току-що бе убил един човек, беше превърнал семейството му в свои врагове — и то по средата на война, която би могла да свърши тази работа вместо него.
Потърси с поглед мехурчета, но не видя. Красос се бе отдалечил прекалено много от брега.
Вдигна ръце и ги събра.
— Нека Оролам се смили над него.
Вече бе прекарал тук прекалено дълго време. Обърна се.
В залива перка на акула проряза водата като стрела, устремена към своята цел.
78.
По залез-слънце Гавин бе привършил с най-публичните ритуали за деня. Беше голямо представление и той се постара да направи всеки ритуал впечатляващ. Тази част от деня му харесваше. Винаги изпълняваше ритуалите почти гол. Цветове разцъфваха и пробягваха по тялото му, излитаха от него и създаваха впечатлението, че се връщат обратно.
Малко го болеше да използва толкова магия след вчерашната битка, но точно в това не би допуснал никакъв компромис.
Твърде скоро обаче всичко свърши и хората се оттеглиха да празнуват. Празненствата щяха да се вихрят цяла нощ. Слънцеднев продължаваше до следващата утрин. А празненствата на онези, които предстоеше да бъдат Освободени, щяха да започнат след смрачаване. Сега Гавин седеше в един малък параклис в крепостта. Разполагаше с няколко минути, уж за да се помоли.
Едно време наистина използваше тези минути за молитви. Но вече не. Ако Оролам съществуваше, бе зает, или спеше, или не му пукаше, или сереше. Казваха, че за Оролам времето тече различно. Това би обяснило защо го прави открай време — или поне през целия живот на Гавин.
Усещаше някакво стягане в гърдите. Трудно му беше да диша. Параклисът му се струваше прекалено тесен, прекалено тъмен. Обливаше го студена лепкава пот. Той затвори очи.
„Стегни се, Гавин. Можеш да го направиш. Правил си го вече. Заради тях е.
Това е лъжа. Всичко е лъжа.
По-добро е от другото. Дишай. Не го правиш заради себе си. Да не искаш да излезеш и да кажеш на всички онези притеглящи, които те чакат, че целият живот е измама? Че службата им е била напразна? Че Оролам не вижда саможертвата им? Че това, което са направили, което са дали, няма значение? Всички умират, Гавин, не лишавай смъртта от смисъл за тези хора. Не ги карай да смятат себе си за безполезни. Жертвата си — за напразна. Живота — за безсмислен.“
Водеше този спор със себе си всяка година. Дори бе донесъл в параклиса една кофа и допълнително тамян. Защото някои години повръщаше.
На вратата се почука.
— Лорд Призма, време е.
На следващата нощ не вързаха очите на Кип. Вместо това му дадоха тъмни очила, вързаха ги зад тила му, така че да прилепнат плътно върху очите му, и откъснаха ръкавите на ризата му. Щеше да му е трудно да притегля, а ако го направеше, всички наоколо щяха да разберат бързо.
