Черната призма - Уийкс Брент (книги хорошем качестве бесплатно без регистрации txt) 📗
Някой го бе убил изотзад. Какво ставаше, по дяволите? Карис погледна зад мъжа.
Кип.
Кип? Младежът препускаше бясно зад Огледалците, следвайки пътя, отворен от тях през войнишките редици. Но той нямаше мускет.
Вместо това държеше зелено кълбо, по-голямо от главата му. Кожата му бе зелена и в очите му имаше нещо диво… освен това изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се свлече от седлото.
Наглед без да се интересува, че връхлита с коня си право към други коне, той изнесе зеленото кълбо назад, все едно хвърляше топка — класическа грешка на новаците: те винаги смятаха, че тъй като топката има маса, трябва да използваш мускулите си. Ръката му замахна напред и със звучен пукот изстреля зеленото кълбо към Огледалците.
То улучи един от тях отстрани по шлема. Огледалната броня с лекота сряза луксина, но освен това трябваше да се справи и с инерцията на тялото, което я бе улучило. Един нагръдник можеше да спре куршум, но носещият го човек пак щеше да е със счупени ребра. В случая главата на мъжа се отметна настрани, той излетя от седлото, а зеленото кълбо рикошира, удари друг Огледалец по рамото и едва не го събори, после улучи по главата коня на трети и го повали.
От отката самият Кип изхвръкна от седлото, а конят му кривна, опитвайки се в последния момент да не се блъсне в другите, но те бяха стреснати от падащите ездачи и голямата зелена топка, фучаща покрай главите им, и един отскочи точно на пътя му. Двете животни се сблъскаха и смазаха между себе си крака на един Огледалец.
Конете рухнаха на земята, но Карис се тревожеше повече за Кип. Беше го загубила от поглед, когато падна. Войниците все още представляваха истинска река, напираха покрай Огледалците, без нито да знаят, нито да ги интересува особено за какво е тази битка. Просто искаха да се измъкнат от подножието на тези смъртоносни стени и да влязат в града.
Карис грабна от земята някакъв меч и се гмурна в тълпата. Трима ездачи бяха извъртели конете си и си пробиваха път назад, насочени към някаква точка. Тя не можеше да стигне там навреме.
Единият тъкмо изтегляше мускета си от калъфа на седлото, за да я убие, когато главата му се пръсна сред жълт проблясък и облак от розова мъгла. Карис бе сигурна, че този път изстрелът не е дошъл откъм стената. Трябва да бе долетял от обратната посока — от хълма? И какво, по дяволите, би могло да направи това? Експлодиращ мускетен куршум?
Все още бе прекалено далеч. Видя как двамата Огледалци вадят мускетите си и се прицелват надолу.
Две зелени копия — почти колони, толкова дебели бяха — изригнаха от земята там където се целеха мъжете, и ги пронизаха. Първият бе улучен право в гърдите. В първия момент зелената светлина се разпиля, отразена от огледалната броня, но после тя не издържа и се пръсна — а зеленото копие продължи да расте, издигайки мъжа във въздуха. Другият нямаше повече късмет. Копието удари в горния край на нагръдника му и отново част от луксина премина в проблясък на зелена светлина. После копието се плъзна нагоре, улучи го под брадичката и се заби в главата му, откъсвайки шлема, както дете би откъснало пухчето на глухарче.
Всеки от двамата бе повдигнат на няколко крачки във въздуха, преди зелените луксинови копия да се прекършат и разпаднат в нищото, а мъжете да се строполят на земята.
Кип скочи на крака. Изглеждаше много по-жив, отколкото заслужаваше.
Карис стигна до него след секунда. Той я изгледа с любопитство.
— Кип, аз съм. Позна ли ме? Карис.
Въпреки тази смайваща проява на сила Кип беше нов притеглящ, а умственият и емоционалният ефект на цветовете винаги бе най-силен в началото. Дивото зелено можеше да направи един маг опасен.
Той вдигна бързо ръка и тя трепна.
— Кип, аз съм, Карис — повтори; съзнаваше съвсем ясно, че около тях още се води битка, макар че мускетната стрелба откъм стената почти бе замряла.
— Не мърдай — каза той, като се взираше съсредоточено в лицето и?. Вдигна един пръст и посегна, сякаш да и? бръкне в окото. Тя усети излъчващата се от него топлина. Какво? Кип беше и подчервен?
Щом докосна наочника и?, се разнесе съскане. Явно бе улучил спойката, защото той се разпадна. После направи същото и с другия.
И ето че изведнъж Карис отново можеше да притегля.
„О, чудесно, мамка му!“
— Какво ще кажеш? — попита Кип.
За какво говореше?
— Благодаря? — предположи Карис.
— Аз казвам да вървим да убием един крал — рече Кип, ухилен безразсъдно. Когато бяха завладени от своя цвят, зелените не отдаваха голямо значение на здравия разум.
Карис погледна и видя, че Раск Гарадул тъкмо е стигнал до пробойната в стената. Половината му хора вече бяха минали през нея. Беше идеалният момент за атака — е, ако се изключи фактът, че Карис и Кип се намираха от същата страна на стената като цялата армия на крал Гарадул.
Карис притегли малко червено от локвите кръв около тях и почувства успокоителния прилив на червена ярост. Почувства се силна.
— Да вървим да убием един крал — съгласи се тя.
84.
„Не съм достатъчно важна за това“, помисли си Лив, когато лорд Всецветни се върна на върха на хълма, където тя стоеше вързана. От мястото си можеше да види как една позната фигура взе голям червен жребец от някакъв коняр и го яхна. Кип. Ако се обърнеше, нямаше начин да не я забележи.
За миг Лив не беше сигурна дали иска да я види, или не. Не се и съмняваше какво би направил в такъв случай. Щеше да се втурне нагоре по хълма, пък по дяволите шансовете. Такъв си беше Кип. И сега, и открай време. Не винаги умен, но верен до крайност.
Наведе глава, за да скрие лицето си. Тук за Кип имаше само смърт. И естествено, той се обърна за секунда, докато седеше нестабилно върху едрия кон. После го пришпори и едва не падна от седлото, когато животното се втурна напред.
Лив едва не се ухили при тази гледка, но страховитата фигура на лорд Всецветни заличи всякакъв помен от веселие. Когато мъжът се приближи, тя осъзна, че всъщност не е толкова едър, колкото изглеждаше отдалеч. Белите му дрехи и белият му плащ, закачен на големи сини рогове, стърчащи от раменете му, го правеха да изглежда по-едър от обикновен човек, но всъщност бе по-нисък от Гавин Гайл. Само че сияеше. Все едно вените му бяха пълни с жълт луксин вместо с кръв. Косата му бе оформена в корона от шипове с помощта на жълт луксин и блестеше ослепително, сякаш бе коронясан със самото слънце, а в очите му бушуваше буря от цветове. И сега се взираше в нея.
„Не съм достатъчно важна за това“, помисли си пак тя. Бузата и? туптеше и от нея още капеше кръв. Взривът на барутния фургон я бе пратил в безсъзнание и шрапнели я бяха одраскали на няколко места. Не знаеше как са я открили сред всичките тела. Нито пък за какво им е притрябвала.
— Как се озова тук, Аливиана Данавис?
— Предимно с ходене — отвърна тя. Аха, Данавис, това било значи. Знаеха, че баща и? командва вражеската армия. А тя глупаво се бе предала в ръцете им. „Адски умно, Лив.“
Бяха заобиколени от свитата на лорд Всецветни: притеглящи с разкъсано хало от всички видове, войници, вестоносци и няколко висши офицери от лагера на крал Гарадул, които изглеждаха явно неспокойни сред всички тези магове, да не говорим за самия лорд Всецветни.
Всецветни взе някакъв странен мускет, висок колкото самия него, вдигна го, закрепи стойката в един прорез на дулото, подпря го пред себе си и се прицели надолу по хълма към сражението. После каза:
— В самия център на онази зелена врата.
— Третата къща отляво ли? — попита един наблюдател.
Лив не знаеше много за мускетите, но знаеше, че не можеш да направиш толкова точен изстрел от триста крачки. Всъщност на разстояние над сто крачки прицелването си беше по-скоро гола надежда. Въпреки това лорд Всецветни си пое дълбоко дъх, примижа над дулото на мускета и стреля.
Мускетът изтрещя.
— Три педи нагоре, една вдясно — съобщи наблюдателят.
