Черната призма - Уийкс Брент (книги хорошем качестве бесплатно без регистрации txt) 📗
— Проклета да си! Ти и това момче сте единствените, които могат да спасят Гавин. Вземи го и се махайте оттук! — изкрещя Самила Сайех.
Хората на Корван се юрнаха напред. Карис усети как Кип се размърдва до нея. Армията на лорд Всецветни връхлиташе като приливна вълна. Карис пришпори коня си и препусна, като хвърляше само бегли погледи към магическата битка, бушуваща зад тях.
Всички хора на Корван успяха да минат по моста. Оттам до пристанището беше просто тичане, подклаждано от адреналина във вените им.
Карис стигна с последната група. Отпред Корван се бе насочил към Гавин, който стоеше малко по-нататък и работеше — изглежда, притегляше баржи. Някой му съобщи и Карис видя как той метна една крива усмивка към Корван.
И в този миг Карис разбра. Все едно я цапардосаха с тояга по главата. Гърлото и? се сви. Всички парчета изведнъж се сглобиха. Хиляди късчета от последните шестнайсет години, а последните няколко — едва от тези дни. Усмивката. Потупването по рамото на Корван на стената тази сутрин. Ако Карис не бе прекарала повече от десетилетие в Черната гвардия, изобщо нямаше да забележи. Но Гавин и Корван би трябвало да се мразят. Разбира се, можеше да се намери някакво обяснение. И двамата бяха професионалисти. Имаха причини да си сътрудничат. Но синхронът в командването и мигновеното подчинение идват само с времето и доверието. Как можеха тези мъже да си вярват?
Кой се връща от война по-добър отпреди?
Гавин бе казал: „Онова, което пише в бележката, не е вярно. Кълна ти се, че не е.“ Защо му е на Гавин да брани една лъжа, която знае, че ще бъде разобличена само след минути?
Защото не беше лъжа.
Мамка му!
91.
Слизането на Карис от коня извади Кип от ступора му и той се огледа, присвил очи. Главата му туптеше. Допреди миг бе яздил, вкопчен в Карис, притеснявайки се повече от това, че докато я държи, докосва гърдите и? и тя може да си помисли, че я опипва, отколкото от гърмящите оръжия и проблясващата магия.
Според всякакви разумни представи беше идиот.
А после внезапно се озоваха на пристанището. Кип не успяваше да следи добре ставащото. Отначало мъжете се опълчиха на Корван, после го приветстваха и Корван започна да раздава заповеди.
Кип се чувстваше едновременно замаян и силен като мечок. Карис ругаеше на висок глас, но той не разбираше защо. Тя дръпна ръцете му, все още увити около кръста и?. Кип я пусна и едва не падна, когато тя се плъзна от седлото.
— Ще дойда след малко. — Карис го потупа по ръката. Изведнъж лицето и? се фокусира. Той имаше чувството, че вижда през нея, че я разбира. Изглеждаше… уязвима.
Уязвима ли? Карис Белодъб? По друго време би се изсмял на тази мисъл. Но сега бе твърде съсредоточен. Очите и? бяха присвити. Отчасти поради загриженост за него, но потупването по ръката му означаваше „Скоро ще се оправиш.“ Тя не се тревожеше за него. Причината за нервността и? бе друга.
Карис се обърна и Кип я видя как изправя рамене. Пое си дълбоко дъх и закрачи по пристанището, наглед уверена както винаги, между войници, притеглящи, моряци и уплашени цивилни. Въпреки суматохата, нервите и не толкова далечната битка, тълпата се разтваряше пред това въплъщение на войната и красотата: възлести мускули и женственост, с все още димящ луксинов меч на гърба, със сажди по голите рамене и деколтето, с бич’хва в ръка, боса, с развяна от вятъра черна коса, безстрашна.
Карис спря зад някакъв меднокос притеглящ, който работеше върху голяма баржа. Заговори. Главата на мъжа се извъртя рязко, сякаш бе окачена на шарнир. Не беше кой да е мъж. Беше Призмата.
Гавин грабна Карис в обятията си и я притисна силно. Изглеждаше облекчен.
Карис стоеше сковано, с ръце все още отпуснати покрай тялото — или от шок, или от отвращение, Кип не можеше да познае кое точно. А после постепенно тази скованост донякъде се стопи. Ръцете и? се раздвижиха и се вдигнаха към гърба на Гавин, за да отвърнат на прегръдката.
В този момент Гавин видя Кип. На лицето му се изписа изненада. Пусна Карис и каза нещо.
И ръката на Карис изплющя по бузата му.
Гавин вдигна объркано ръце. „Какво толкова казах?“
Но Карис вече се отдалечаваше бясна, без да му отговори.
Гавин премести поглед от нея към Кип, а после към недовършената баржа зад себе си. Отпусна ръце. Кип би се заклел, че чу ругатнята дори оттук. Искаше му се да се свие в себе си. Все едно току-що бе видял родителите си да се карат. Искаше само да изчезне.
Обърна се към града. Зрението му продължаваше да се съсредоточава върху нещата едно по едно и цялостната картина му се губеше. Светлинна болест. Знаеше, че там пред него има армия, но виждаше само как един мъж проверява фитила на мускета си; друг, с наполовина изгорял мустак, си играеше с шомпола, като го въртеше в държача му; трети бе свалил щика и го използваше, за да си чеше гърба, като в същото време се шегуваше с приятелите си, сякаш изобщо не го беше страх, но присвитите му мъртви очи говореха обратното; четвърти бъбреше непрестанно, макар че никой не му обръщаше внимание.
Кип погледна към празните кейове. В пристанището не бе останал нито един кораб. Дори и най-малката лодка бе отплавала. Видя в близост до съседния кей едър мургав мъж, който бе догонен и заобиколен от дузина Огледалци. В позата му имаше нещо предизвикателно, но Огледалците бяха насочили мускети към него от всички страни.
Железни.
— Полудял ли съм, или онова там е командир Железни? — попита Кип.
— Господине? — рече един мъж, който стоеше до коня му.
— Махнете се! — изкрещя Кип.
С няколко ругатни мъжете пред него се разделиха.
— Кип! Какво правиш? — извика Корван Данавис. От мястото си не можеше да види Железни.
Кип почти не го чу. Пришпори коня и се вкопчи в него, сякаш животът му зависеше от това. Конят изскочи от тълпата изнервени мъже и се втурна напред. Кип се друсаше върху него като чувал с нарове, които някой е решил да смачка на сок. Конят препускаше по края на пристанището общо взето в правилната посока — но не забавяше ход. Кип дръпна силно юздите, само че животното бе захапало мундщука и не пускаше.
Огледалците видяха приближаващия се Кип и закрещяха. Неколцина имаха време да стрелят. Кип би се заклел, че един куршум облиза ухото му с горещия си език.
„Аз съм най-тъпият човек, когото познавам.“
Докато конят се носеше към Железни и заобиколилите го мъже, все още без да забавя ход, Кип измъкна крака от стремената и се метна от седлото към Огледалците.
Каквото и да бе правил преди, когато зеленият луксин омекотяваше всичко, този път не успя. Не улучи Огледалците и се стовари тежко на земята, затъркаля се и цапардоса в нещо смазаната си изгорена лява ръка. Сякаш огън изпълни всяка нейна става. Той си тресна главата, плъзна се по гръб, при което дрехите му се омотаха около него, и се опита да стане.
Беше с лице към града. В тази посока нямаше никой. Обърна се към командир Железни, краката му се оплетоха, падна. Подпря се на лявата си ръка. Сълзи изскочиха в очите му. Каква агония!
— Не! — изкрещя Железни.
Кип се олюляваше, застанал на едно коляно, замаян, подпираше се на пищящата си от болка лява ръка. Искаше му се да падне по гръб, да покаже на тези хора, че не представлява заплаха, да ги помоли да не го нараняват.
„Прекарвам по гръб повече време и от проститутка. Стига!“
Един от мъжете бе сложил щика на мускета си. Приближаваше се към Кип. Кип се оттласна нагоре — с лявата си ръка. Прониза го огнена болка.
Той просто насочи ръката си към Огледалеца и изстреля огъня обратно, докато се подпираше на здравата си длан. Пламъците излетяха с рев и погълнаха мъжа. Той се изпече — в случая огледалната му броня бе безполезна.
Кип се изправи с олюляване и продължи да мята огън по Огледалците. А после откри защо Корван бе казал, че когато те хване светлинната болест, цял месец няма да ти се иска да притегляш. Стомахът му се надигна и той повърна.
