Черната призма - Уийкс Брент (книги хорошем качестве бесплатно без регистрации txt) 📗
Карис извика от въодушевление.
Силата бе невероятна. Трудно можеше да се прецени колко бързо се издигат, но Гавин скъси крилете, както за да облекчи натоварването, така и защото Ректън не бе чак толкова далеч, че да се нуждаят от такава височина. Колкото по-високо се намираха, толкова по-видими бяха. Това обаче го накара да се замисли. С височината, която кондорът можеше да набере от планините, обсегът му ставаше много по-голям, отколкото Гавин бе предполагал.
Но с тази мисъл щеше да се занимава друг път. В момента проблемът бе как да остане ниско, за да не са видими за цяла Тирея, и да убие част от огромната скорост, която бяха набрали. Притегли купол от същия син луксин, който бе използвал за себе си, когато скочи от върха на Хромария. Куполът мигновено се разтвори с плющене, като ги накара да залитнат напред, а после почти също толкова бързо се откъсна.
Когато възстановиха равновесието си, Гавин опита пак. Този път направи купола зелен и доста по-малък и го запои към луксина на кондора, за да не се скъса. Това подейства и забавиха малко. Сега се носеха надолу просто с главоломна скорост. Гавин се помъчи пак да удължи крилете.
— С какво мога да ти помогна? — извика Карис.
Гавин изруга. Едва бе започнал да експериментира с промените в крилете на кондора. При всичките си досегашни опити просто се бе накланял на едната или на другата страна и се бе изправял, преди да се блъсне в земята или водата. Като пъхтеше от усилие, той вдигна предния ръб на крилете към небето. Насочи нагоре, за да поемеш нагоре, нали така?
Това се оказа точно грешният подход. Наклониха се рязко надолу. Докато изравни крилете, вече летяха право към земята. И което бе по-зле, това означаваше, че краката му дори не докосваха пода. Нямаше опора, за да продължи да манипулира крилете. Запрати луксин към тавана, за да притисне тялото си надолу, и се зае да прикрепя краката си към пода, но евкалиптите отпред вече изглеждаха огромни. Беше прекалено бавен.
А после изведнъж някаква сила го залепи за пода. Кондорът се гмурна към една поляна сред дърветата, а после започна да се издига. Нямаше да успее.
Докато кондорът кършеше клоните, Гавин бръкна в луксина. Синият луксин се напука и щеше да се пръсне, ако не го бе сграбчил. В продължение на още миг не виждаше нищо от дърветата, а после отново се озоваха във въздуха. Насочваха се нагоре и нагоре, под все по-стръмен ъгъл.
Той най-после погледна Карис. В кожата и? се бореха зелено и червено. Беше опряла ръце в тавана и линии от луксин се точеха от дланите и? към задната част на кондора. Беше поела контрол над опашката. Тя бе разперена, зелена, огъната нагоре. Карис бе спасила живота им, но очите и? бяха стиснати от усилието, а мускулите и? се напрягаха да удържат опашката срещу напора на вятъра.
— Карис, изравни го! — извика Гавин.
— Опитвам се!
А после се озоваха с главата надолу и летяха в обратната посока. Ризата на Гавин падна пред лицето му, а когато я отметна, се бяха изравнили — с главата надолу.
— Недей да ни изравняваш сега!
— Решавай най-после! — извика тя. Стоеше на ръце върху тавана. Гавин издигна нова преграда около нея и двамата заедно обърнаха още веднъж крилете и опашката. Бяха залепени към пода, когато голямата луксинова птица се изравни пак, само на двайсет крачки над дърветата.
Гавин задиша свободно, сякаш за първи път от часове. Провери кондора. Изглеждаше му достатъчно добре.
— Те видяха ли ни? — попита Карис.
— Какво? Кой? — Как Карис успяваше да забелязва толкова много неща наведнъж?
— Те — каза тя и посочи.
Гавин погледна към Ректън. Вече се намираха само на няколко левги източно от селото и то наистина беше опожарено. Цялото. Това означаваше или невероятно силен червен бяс, или нещо съвсем друго.
И в момента двамата гледаха това друго нещо. Около селото лагеруваше малка армия. Можеше да са само хората на крал Гарадул.
Милостиви Оролам!
— Не — каза Гавин. — Би трябвало да се взират почти право в слънцето, за да ни видят.
— Хм. Извадихме късмет.
— На това късмет ли му викаш? — попита Гавин.
— Какво е онова там? — прекъсна го тя.
Под селото, след мястото, където водопадите преминаваха в бързеи и яростта на Кафявата река най-сетне поутихваше, имаше няколко къщи. И всичките тлееха. Край тях стоеше един зелен притеглящ, с кожа, изпълнена със сила, срещу трийсетина Огледалци на крал Гарадул.
— Това е дете! — възкликна Карис. — Две! Гавин, трябва да ги спасим.
— Ще ни сваля колкото се може по-близо. Когато се ударим в земята, се претърколи. — Полетът на кондора се изравни на десет крачки над поле от камъни и храсти. Гавин хвърли малък купол, за да намали скоростта още. Той се разтвори, но този път и двамата бяха готови за резкия тласък и се стегнаха. Гавин продължи да хвърля нови и нови куполи. Скоростта им намаляваше по-бързо, отколкото очакваше. Кондорът се наклони към земята.
Гавин разпери ръце и го пръсна на парчета. Докато падаха, обгърна Карис, а после и себе си в огромна възглавница от оранжев луксин, обвита с черупка от сегментиран гъвкав зелен и със сърцевина от свръхтвърд жълт.
Забиха се в земята. Оранжевият и зеленият луксин ги забавиха, преди да се пръснат от силата на удара. Жълтият бе оформен в по-твърда топка около всеки от двамата. Гавин прегази с трясък няколко храста, като подскочи и се претърколи пет-шест пъти, преди жълтият луксин да се напука и да го изсипе безцеремонно на земята. Той разшава пръстите на ръцете и краката си. Всичко бе наред. Скочи.
— Карис?
Чу вик. Не беше хубав. Затича се.
Карис рипна на крака на двайсет крачки от него. Косата и? бе разчорлена, но той не забеляза никакви видими наранявания. Спря до нея.
— Какво има?
Тя кимна надолу. В краката и? имаше гърмяща змия, дълга цял разтег. Беше прободена с кинжал през главата и прикована към земята. Кинжалът на Карис.
Докато Гавин стоеше зяпнал, Карис настъпи змията зад главата и измъкна кинжала си — с ръка, в името на Оролам, а не с притегляне. Понякога Гавин забравяше колко е корава. Карис избърса кръвта с черна кърпичка, която черногвардейците носеха за такива случаи — по черното не личаха труднообясними петна. Докато прибираше кърпичката, леко трепереше, но Гавин знаеше, че не е от страх или от нерви. На тялото му трябваше време да се отпусне след прилива на адреналин, предизвикан от смъртната опасност.
Карис не го обвини, задето едва не я бе убил. Грабна раницата си и калъфа с лъка, препаса колана с ятагана около тесния си кръст, увери се, че нито острието, нито ножницата са пострадали при падането, и метна раницата на гръб. Сякаш внезапното насилие и? бе напомнило каква е — и какви не са те двамата. Обратно на земята, обратно в реалността.
— Съжалявам — каза Гавин. — Трябваше да се насоча към морето.
— Там пък има акули. — Тя сви рамене. — А и сега щях да съм мокра. — Подсмихна се, но усмивката не докосна очите и?. Сега вече Гавин не можеше да я достигне. Предстоеше им работа — а нейната бе опасна, работа, която би могла да доведе до война, работа, която можеше да поиска от нея да убива или да умре. Налагаше и? се да пререже безмилостно всякакви усложнения, които биха я разсейвали.
— Карис — каза той. — Онова, което пише в бележката… не е вярно. Не очаквам от теб да разбереш или дори да ми повярваш, но ти се кълна, че не е вярно.
Тя го изгледа твърдо, неразгадаемо. Ирисите и? бяха нефритенозелени, но сега червените точици приличаха на избухващи звезди — пламтящи, с ромбовидна форма. Гавин знаеше, че по един или друг начин, чрез магически или обикновени средства, от луксин или от сълзи, тези очи скоро ще почервенеят.
— Хайде да спасим онези деца — каза тя.
Затича се и той я последва.
Криволичеха надолу по обраслия с евкалипти склон. По земята бяха пръснати парчета обелена кора, храстите ги шибаха. Карис се насочи към мършавото хлапе, оставяйки на Гавин да спаси онова, което бе изправено срещу червения притеглящ.
