Черната призма - Уийкс Брент (книги хорошем качестве бесплатно без регистрации txt) 📗
Гавин махна леко с ръка, като че ли пъдеше муха. От дланта му излетя буца червен луксин и се разплеска върху устата на Кип. Кип вдиша дълбоко през носа, преди луксинът да покрие и него. После се уви около тила му, покри темето му и се втвърди. Само очите му останаха открити, устата и носът му бяха напълно запушени. Не можеше да диша.
— Напомняш ми за брат ми — каза Гавин. — Когато бяхме деца, никога не печелех срещу него. А когато печелех, той ме хвалеше снизходително и това ме караше да се чудя дали не ме е оставил да спечеля. Виждаш пролуките в нещата? Чудесно. Това е достатъчно доказателство, че си Гайл. Цялото ни семейство притежава този талант. Включително и аз. Помисли върху следното, Кип: много мои проблеми ще изчезнат, ако оставя тази маска върху лицето ти, докато умреш. Би трябвало хубавичко да си помислиш, преди да се опиташ да използваш съвестта на човек срещу самия него. Може да се окаже, че той няма съвест.
Кип го слушаше и си пестеше силите, въпреки надигащата се паника, сигурен, че когато Гавин свърши да говори, ще свали луксина от лицето му. Но Гавин млъкна и не махна маската. Стомахът на Кип, се разбунтува, когато диафрагмата му се помъчи да засмуче още въздух и да изтласка мъртвия въздух, който задържаше в себе си. Безрезултатно.
Той посегна към гърлото си, опитвайки се да намери ръба, където луксинът граничеше с кожата. Но линията бе гладка, луксинът прилепваше плътно. Не можеше да пъхне нокти под него. Посегна да опипа зад главата си, около очите си. Ако забиеше нокти в меката кожа около очите, можеше да надигне ръба на маската и да пъхне пръст под нея. Зрението му гаснеше. Той погледна умолително Гавин, сигурен, че той вече ще го освободи.
Гавин го гледаше безжалостно.
— Ако единственото, което уважаваш, е силата, значи, първо, си глупак, и второ, си попаднал на точния човек.
Паниката го връхлетя. Трябваше да се сети, че ще стане така. Кип се замята, опита се да изкрещи, посегна към тънкия ръб луксин покрай очите си — но ръцете му увиснаха безсилно. Трябваше да се сети, че не може да има доверие на…
24.
Ректън бе голямо зарево в далечината. Беше се стъмнило отдавна и въздухът в гората бе хладен. Карис владееше достатъчно подчервеното, за да използва нощно зрение, само че то не бе съвършено, затова в лунна нощ като тази предпочиташе да го редува с нормалното си зрение. Светлината под видимия спектър бе по-груба и не спомагаше за добро различаване на чертите. Лицата изглеждаха просто като топли петна, по-ярки на места, но бе много по-трудно да различиш изражения или фини мимики — или дори да познаеш лицето от по-голямо разстояние.
Заревото означаваше, че Ректън още гори.
Цял ден не бе видяла никого. Щом никой не бягаше надолу по реката от Ректън, значи вероятно нямаше оцелели. Но също толкова странно бе да следва реката през обработваема земя и да не попадне на никакви други селища. Беше видяла портокалови градини, за които явно никой не се бе грижил след войната, но те все още носеха плод. Плодовете бяха малко, а дърветата — твърде листати и хаотично растящи в сравнение с картините на беритба на портокали, които бе виждала, но още ги имаше. При цената, която носеха тирейските портокали, и? бе трудно да го повярва. Те бяха по-дребни, но по-сладки и сочни от аташийските, а парийските изобщо не можеха да се мерят с тях. Никой ли не се бе върнал да живее тук след войната?
Наистина ли в Битката при Разцепената скала бяха загинали толкова много хора, че дори сега, шестнайсет години по-късно, земята стоеше неизползвана и обитавана само от животни?
Не видя никакви трупове, докато не се промъкна във все още горящото село, увита в черния си плащ с качулка. Следваше главната улица — паветата и? бяха равни и добре поддържани, което в съзнанието на Карис бе знак за добро управление. По средата на улицата лежеше по очи обгорял труп. Едната му ръка бе протегната напред и пръстът му сочеше към центъра на селото. Само дланта и сочещият пръст не бяха обгорели. Главата липсваше.
Карис не бе виждала такъв тип изгаряне от войната насам. Тогава армиите се бяха срещнали на няколко пъти на места, където телата не можеха да бъдат погребани и където нямаше достатъчно естествено гориво за погребални клади. И тъй като се налагаше да се отърват от труповете, за да не загубят още войници от болести, червените притеглящи ги напръскваха с червено желе. Такова покритие, дори и небрежно притеглено, можеше да се запали бързо. И проблемът е решен. Това обаче не бе кремация. Ако телата се изгаряха поединично, а не на купчини, костите оставаха. Ако притеглящият не действаше щателно, някои телесни части не изгаряха до кост. Гръдните кошове и черепите оставаха пълни с димящо месо и мозък — което бе приемливо за нуждите на войната, когато трябва да се отървеш от труповете на противника, за да избегнеш разпространението на болести, но неприемливо за собствените ти сънародници.
Крал Гарадул не бе участвал в онази война, но използваше най-лошите практики от нея — върху собствения си народ.
Както Карис подозираше, сочещата ръка я отведе до още трупове. Отначало те бяха пръснати нарядко, после по един на всеки трийсет крачки, по един на всеки двайсет, по един на всеки десет. Всичките бяха без глави. Скоро труповете вече образуваха плътни редици от двете страни на главната улица покрай горящите порутени домове и дюкяни. Тук добре поддържаният паваж се бе напукал от горещината. По паветата имаше останали дири. Отначало тя не можа да познае от какво са, но като се приближи, отговорът стана очевиден: от влачене — ивици засъхнала кръв отпреди може би ден.
Спря сред дима и кръвта, преди да свърне зад ъгъла, който щеше да я изведе на селския площад. Изтегли късия си меч, но не сложи очилата. Ако имаше капан, той щеше да е тук, но наоколо имаше достатъчно червено и топлина, за да може при нужда да се бие с магия. Дори и да не планираше внедряване сред врага, нямаше нужда да обявява, че е притегляща, докато не се наложи. А когато този момент дойдеше, щеше да го обяви с огън.
Сви зад ъгъла.
Мили Оролам!
Не бяха стопили главите. Бяха ги покрили със слой от син и жълт луксин, за да ги запазят, и ги бяха струпали по средата на площада. С оцъклени очи, с обезобразени лица, с кръв, стичаща се от върха до основата, като пирамида от шампанско на Бала на лукслордовете. Карис донякъде бе очаквала нещо такова, след като бе видяла обезглавените тела, но да очакваш не бе същото като да го видиш. Догади и? се. Тя се извърна, запуши устата си с ръка и замига бързо, сякаш клепачите можеха да изтрият от очите и? видения ужас. Огледа останалата част от площада, за да даде на стомаха си време да се успокои.
Ако Гавин беше видял това, щеше да убие крал Гарадул. Безжалостен като морето, праведен като самия Оролам, той би издирил всички тези чудовища до едно. Каквото и да бе вършил по време на войната и преди това — каквото и да бе причинил на самата нея, — след Войната на Лъжепризмата Гавин обикаляше Седемте сатрапии, за да раздава справедливост. На два пъти бе потопявал флотилии на илитийските пирати, бе убил разбойническия крал на Синеоките демони, бе договорил мир, когато избухна война Между Рутгар и Кървавата гора, и залови Касапина на Ру, за да го предаде на правосъдието. С изключение на тирейците, хората го обичаха. И той би въздал сурово възмездие дори тук, макар че ставаше дума за тирейци. Не би търпял това.
Повечето сгради представляваха купчини камъни, димящи в предутринната сивота. Тук-там се възправяше самотен зид, обгорен и почернял, отделен от падналите си събратя. Резиденцията на алкалдесата, ако това бе тя — най-голямата сграда тук, със стъпала, стигащи до самия площад, — бе напълно разрушена. Войниците я бяха сравнили със земята; камък върху камък не бе останал.
Самият площад обаче беше безупречно чист. Всякакви обгорели останки или бяха избутани в съседните улици, или изринати направо в реката, която течеше по канал, опасващ площада от запад. Крал Гарадул не бе искал нищо да отвлича вниманието на посетителите от ужасния му трофей. Карис събра сили и погледна пак към пирамидата от човешки глави. Всички кървави следи водеха към нея. Труповете — Карис се надяваше, че вече са били трупове, когато са се озовали тук — бяха обезглавени на място, за да бъде пирамидата колкото се може по-кървава. Целта бе зрелище. Крал Гарадул искаше всичко да води към този ужас.
