Черната призма - Уийкс Брент (книги хорошем качестве бесплатно без регистрации txt) 📗

Не, все още му бе лесно да разлага светлината, все още го правеше без проблеми. Освободи луксина и всеки цвят се оттече изпод ноктите му и се разнесе като дим, изпускайки познатия букет от смолисти миризми.

Обърна лице към слънцето. Усещаше топлината му като майчина милувка. Отвори очи и засмука топло, успокояващо червено. Поемаше го и го освобождаваше в ритъм с тежкото си дишане, докато то се забави. После пусна червеното и пое тъмно, ледено синьо. То сякаш вледени очите му. Както винаги, синьото му донесе яснота, мир, порядък. Но не и план, не и при толкова малко информация. Той пусна цветовете. Все още се чувстваше добре. Все още му оставаха поне пет от седемте му години. Предостатъчно време. Пет години, пет велики цели.

Е, може би не чак велики.

И все пак всичките му предшественици през последните четиристотин години, с изключение на убитите или умрели по други причини, бяха служили точно по седем, четиринайсет или двайсет и една години, след като са станали Призми. Гавин вече бе надхвърлил четиринайсетте. Така че разполагаше с предостатъчно време. Нямаше причини да смята, че той ще е изключението. Или поне не много причини.

Вдигна второто писмо. Счупи печата на Бялата — дъртата вещица запечатваше всичко, макар че покоите и? заемаха другата половина от същия етаж и Карис му доставяше всичките и? съобщения на ръка. Но всичко трябваше да се прави както се полага. Нямаше никакво съмнение, че се е издигнала от Синя.

Бележката на Бялата гласеше:

Гавин се взря отвъд зданията на Хромария и града, към търговските кораби в залива, сгушен от подветрената страна на остров Големи Яспис. Една неугледна аташийска платноходка маневрираше, за да пристане до кея.

Да поздрави новите ученици. Невероятно! Не че бе прекалено важен, за да приветства нови ученици, но… е, добре де, всъщност беше. Той, Бялата и Спектърът уж трябваше да се уравновесяват взаимно. Но макар че Спектърът се боеше най-вече от него, истината бе, че дъртата постигаше своето по-често от Гавин и седемте Цвята, взети заедно. Тази сутрин сигурно пак го търсеше за някакъв опит, така че ако му се искаше да избегне нещо по-обременително, като например изнасяне на уроци, по-добре да се качи на върха на кулата.

Събра червената си коса в стегната опашка и облече дрехите, приготвени за него от личната му робиня: риза с цвят на слонова кост, черни вълнени панталони с широк колан, обсипан със скъпоценни камъни, ботуши със сребърна украса и черен плащ с груби староилитийски руни, избродирани в сребърно. Призмата принадлежеше на всички сатрапии, така че Гавин се стараеше да зачита традициите на всяка земя — дори и на такава, която е населена предимно с пирати и еретици.

Поколеба се за миг, после дръпна едно чекмедже и извади илитийските си пищови. Подобно на всичко, измайсторено от илитийците, те бяха с най-напредничавия дизайн, който бе виждал. Възпламенителният механизъм бе много по-надежден от колесния — наричаха го кремъчен ударник. Всеки пищов имаше под дулото метална пръчка и даже зъбец за захващане към колана, така че когато ги затъкне зад гърба си, да се държат сигурно и под ъгъл, за да не му пречат при сядане. Илитийците мислеха за всичко.

И разбира се, пищовите караха черногвардейците на Бялата да нервничат. Гавин се ухили.

Когато се обърна към вратата и видя картината, усмивката му повехна.

Върна се до масата със синия хляб. Хвана един загладен от употреба ръб на картината и дръпна. Тя се отвори безшумно към тясна шахта.

В шахтата нямаше нищо заплашително. Бе прекалено тясна, за да се покатери човек по нея. И все пак на Гавин му изглеждаше като пастта на ада, самата вечна нощ, зейнала да го погълне. Хвърли едното хлебче в нея и зачака. Чу се тупване, когато твърдият хляб се удари в първата преграда, тихо съскане, когато тя се отвори и затвори, после по-тихо тупване, когато се удари във втората, и няколко секунди по-късно още едно последно тупване. Преградите още работеха. Всичко беше нормално. Безопасно. През годините се бяха случвали грешки, но този път нямаше да се наложи никой да умира. Нямаше нужда от параноя. Той едва не се озъби, докато затръшваше картината.

3.

Три тупвания. Три изсъсквания. Три порти между него и свободата. Шахтата изплю разчупеното хлебче в лицето му. Той го улови, почти без да гледа. Знаеше, че е син, с неподвижната синева на дълбоко езеро рано сутрин, когато нощта още властва в небето, а въздухът не смее да погали кожата на водата. Притеглянето на това пречистено от всякакъв друг цвят синьо беше трудно. И което е по-зле, караше го да се чувства отегчен, безстрастен, спокоен, в хармония със затвора си. А днес имаше нужда от огъня на омразата. Днес щеше да избяга.

След всичките години тук понякога дори не можеше да види цвета — сякаш се е събудил в свят, обагрен в оттенъци на сивото. Първата година беше най-тежка. Очите му, толкова привикнали към нюанси, толкова умели в разлагането на всеки светлинен спектър, бяха започнали да го лъжат. Беше халюцинирал цветове. Беше се опитал да ги притегли в инструменти, с които да разбие затвора си. Но само въображение не стигаше, за да твориш магия — беше нужна и светлина. Истинска светлина. Някога той бе Призма, така че всеки цвят би свършил работа — от тези над виолетовото до тези под червеното. Той събираше топлината на собственото си тяло, изпълваше очите си с това подчервено и го запращаше срещу еднообразните сини стени.

Разбира се, стените бяха направени да издържат на такова жалко количество топлина. Бе притеглил син кинжал и си бе срязал китката. Щом капнеше върху каменния под, кръвта моментално се обезцветяваше. Следващия път той я събра в шепи, за да се опита да притегли червено, но не можеше да улови достатъчно цвят при положение, че единствената светлина в килията бе синя. Накапването на хляба с кръв също не бе помогнало. Естественият му кафяв цвят вече бе оцапан в синьо, така че добавянето на червено само го правеше по-тъмен лилаво-кафяв. Невъзможен за притегляне. Разбира се. Брат му бе помислил за всичко. Но пък той открай време си беше такъв.

Затворникът седна до отходния канал и започна да яде. Тъмницата му имаше формата на присплеснато кълбо: стените и таванът образуваха идеална сфера, а подът не бе толкова стръмен, но все пак бе наклонен към средата. Стените бяха осветени и всяка повърхност излъчваше светлина с един и същ цвят. Единствената сянка в този затвор бе самият затворник. Имаше само две дупки: шахтата горе, която пропускаше храната му, заедно с една постоянна струйка вода, която бе принуден да ближе, и отходния канал.

Не разполагаше с никакви принадлежности и инструменти освен ръцете и волята си — неизменно своята воля. С нейна помощ можеше да притегли от синьото каквото си пожелае, макар че то щеше да се разпадне веднага щом волята му го пусне и да остави само прах и лек мирис на минерали и смола.

Днес обаче щеше да е денят, в който да започне отмъщението си, първият ден на свободата му. Този опит нямаше да се провали — той дори отказваше да мисли за него като за „опит“. Предстоеше му много работа. Всичко трябваше да бъде направено в определен ред.

Вече не можеше да си спомни дали винаги е бил такъв, или е киснал в синьото толкова дълго, че цветът го е променил из основи.

Коленичи до единственото нещо в килията, което не бе създадено от брат му — плитка вдлъбнатина с формата на купа в пода. Започна да я търка с голи ръце, втривайки разяждащите мазнини от върховете на пръстите си в камъка. Разранената плът не изпускаше мазнини, затова трябваше да спре, преди да си е протрил кожата. Застърга с нокти покрай носа си и зад ушите си, събирайки още мазнини. Събираше мазнини от всички възможни места по тялото си и ги втриваше във вдлъбнатината. Не че имаше някаква забележима промяна, но с годините ямичката бе станала достатъчно дълбока, та пръстът му да влезе до втората става. Тъмничарят му бе вградил в пода мрежа от поглъщащи цвета адски камъни. Всичко, което се разстелеше достатъчно, за да прекоси някоя от линиите, почти моментално губеше всякакъв цвят. Само че адският камък беше безумно скъп. Колко надълбоко би могъл да стига?