Черната призма - Уийкс Брент (книги хорошем качестве бесплатно без регистрации txt) 📗

Тя повдигна вежда, сякаш искаше да каже: „Ще се държиш пренебрежително с мен, така ли?“

Изведнъж го порази една мисъл.

— Класът от надвиолетови ли беше?

Бялата кимна, изпълнена с подозрение.

— В този клас има едно момиче от Тирея, нали? Аливия?

— Аливиана Данавис, от Ректън.

Значи бе запомнил правилно. Момиче от селото на Кип. Идеално.

Той се поколеба. Кип беше казал, че Корван е там, но…

— Сигурно няма роднинска връзка?

— Всъщност тя е дъщеря на генерал Данавис.

Гавин позволи на шока си да проличи като смътна изненада, все едно току-що е чул за някаква дребна трагедия на другия край на света. Вече бе чувал, че фамилията на момичето е Данавис, но бе предположил, че е някаква далечна роднина, ако изобщо има връзка. Дъщеря на самия Корван? И защо Корван живееше в същото село като копелето на Гавин? Съвпадение? Ако беше така, съвпадението бе наистина голямо.

Както и да е, това изискваше вниманието му, и то веднага.

— Хм. Права си, трябва да изнеса урок на този клас. Това е свещен дълг. — Жонглираше, вечно жонглираше.

— Винаги, когато станеш послушен, се изпълвам с недоверие — рече Бялата.

Той се усмихна с детска невинност.

37.

На Кип му се струваше, че целият първи етаж от Кулата на Призмата представлява джунгла от пейки, бюра, опашки и чиновници. Явно целият бизнес в Хромария минаваше през тази стая. Имаше опашки за търговците, опитващи се да сключат договори за доставка на храна, опашки за търговците, доставящи храна по договори, плюс същото за всяка търговска стока, която Кип можеше да си представи, опашки за компенсации на щетите, предизвикани от жителите на Хромария, опашки за работници, търсещи препитание, опашки за решаване на спорове относно таксите на Големи Яспис. Имаше даже опашки за благородници — макар че те се обслужваха от много повече чиновници, отколкото другите. Стаята бе изпълнена с делови шум, но въпреки тълпата беше очевидно, че всичко работи като добре смазана машина. Хората бяха нетърпеливи, но не и ядосани, отегчени, но не и нацупени.

Командир Железни поведе Кип към бюро с един-единствен чиновник и без никаква опашка.

— Останалите тъмни за тази година бяха приети преди седмици.

— Тъмни ли? — попита Кип.

— Така наричат хората като теб. Неофициално. Официално се водят кандидати: искаш да бъдеш част от Хромария, но още не си. Значи си тъмен. Тъмни, мъждивци, искрици, светулки, блестящи. Но за момента не е нужно да помниш нищо от това.

Кип отвори уста, после я затвори. Железни не каза нищо, докато не стигнаха до бюрото. Чиновникът, който явно се бе заблял някъде, се изпъна рязко, щом забеляза командира.

— Да, командире? С какво мога да ви помогна?

— Водя кандидат, който трябва да бъде изпитан незабавно.

— Незабавно в смисъл…

— Веднага.

Адамовата ябълка на чиновника подскочи.

— Разбрано, командире. Име на кандидата?

— Кип. Кип Гайл — каза Железни.

Чиновникът грабна перото, започна да пише, стигна до средата и замръзна.

— Гайл като…?

— Като „никой не трябва да го чуе от теб“. Това проблем ли е? — попита Железни.

— Не, сър. Ще отида да говоря с началниците си. Вие можете да се качите в стаята за изпитания. Сигурен съм, че изпитващите ще дойдат бързо. — Чиновникът кимна, стана и се втурна към някакъв кабинет отзад.

— Останалото го разбирам, но какво е мъждивец? — попита Кип, докато се качваха по стълбите. Настъпи крачола си, който бе провиснал, и едва не се просна по лице. Прочисти гърло и дръпна панталоните си нагоре. Животът щеше да е толкова по-лесен, ако имаше кръст.

— Мъжделив — каза Железни.

Аха: тъмен, мъжделив, искрица, светулка, блестящ. Значи светлинна прогресия.

— А сега мълчи — каза Железни. — Предполага се, че трябва да е тържествено. Влизаш в стаята и не казваш нищо, докато изпитанието не свърши. Ясно?

Кип едва не каза „да“, но вместо това само кимна. Май щеше да е по-трудно, отколкото си мислеше. Железни му посочи една врата и Кип влезе. Командирът я затвори след него.

Стаята бе съвсем проста. Едната стена бе леко извита, така че Кип предположи, че е външната стена на кулата. Иначе стаята представляваше квадрат десет на десет крачки, изцяло от бял камък, и в нея имаше една-единствена дървена маса и един-единствен стол. Осветяваше я странен бял кристал, вграден в стената, същият като онези, които Кип бе видял във всички коридори, а сега като се замислеше, и в голямата стая долу с всичките опашки.

Тръшна се на стола. Седмицата беше изтощителна. Нима едва вчера се бе носил с плъзгун по вълните, беше се опитал да се удави, беше се опитал да плава? Нима бяха минали само няколко дни, откакто… Не, нямаше да мисли за това. Беше прекалено болезнено. Прекалено тежко. Ако не внимаваше, щеше пак да се разхлипа.

След няколко часа чакане чу приглушена размяна на гневни думи в коридора. Това определено беше Железни, спореше с някого. Кип преглътна тежко. Искаше му се да стане и да отиде да подслуша, но знаеше, че с неговия късмет точно като стигне до вратата, тя ще се отвори.

За каквото и да се отнасяше спорът, свърши също толкова бързо, колкото и започна. Вратата остана затворена. Кип чакаше. И чакаше. Тъкмо започна да се уморява и клепачите му натежаха, когато вратата се отвори.

Влезе мъж на около трийсет години, с червени очила, окачени на връв около шията му. Личеше си, че е бесен. Значи явно не бе спечелил спора.

— Тъмните да станат! — изръмжа той.

Кип скочи. Столът му се плъзна назад и се прекатури с трясък. Кип трепна, усмихна се плахо в знак на извинение и го вдигна.

Мъжът продължи да го гледа втренчено, стиснал уста в тънка линия. Имаше голям орлов нос и тъмната маслинена кожа на аташиец, макар да беше голобрад, но това, което привлече вниманието на Кип, бяха очите му. По средата на кафявите им ириси имаше ивица наситено червено. Алени линии, подобни на слънчеви лъчи, прорязваха останалата част от ирисите. Кип го гледаше, но не получи в отговор нищо, дори намек какво очаква той.

Мъжът се взираше в него и от очите му струеше омраза.

— Съжалявам — измънка Кип.

— Тъмните не говорят! Невеж тирейски боклук.

— О, я ме цуни отзад. По бузките — рече Кип. „Опа!“

Така и не видя удара. Юмрукът се стовари в челюстта му и в следващия миг той се озова на земята с разкървавена уста.

Кип се ядосваше бавно. В повечето случаи. Но сега скочи почти толкова бързо, колкото бе паднал, изпълнен с ярост. Всички, които познаваше, бяха мъртви. Всичко, което му бе скъпо, вече го нямаше. Не му пукаше дали този маг ще го разкъса на парчета.

Но щом скочи, видя блясъка в очите на притеглящия. „Направи го! — казваха те. — Дай ми повод. Ще изхвърчиш от Хромария още преди да осъзнаеш какво ти се е случило.“

И ето че просто ей така гневът на Кип навлезе в по-познато русло и той отново се владееше. В коридора се разнесоха стъпки.

— Добре — каза Кип. — Вече имаме начало, върху което да градим. Беше малко недодялано за целувка, но разбирам нетърпението ти. Сигурен съм, че с такава грозна мутра като твоята не би могъл да имаш много практика. Но аз казах да ми целунеш бузките. Задните! — Посочи си задника. — Опитай пак, ама този път с чувство.

На лицето на притеглящия се изписа първо неверие, а след това ярост. Той пристъпи напред и — тъкмо докато вратата се отваряше — заби юмрук в корема на Кип. Отварянето на вратата го разсея и той не вложи всичката си сила в удара, но Кип все пак се преви, сякаш това бе най-силният удар, който бе понасял, рухна на пода и почна да се дави, като плюеше кръв.

— Магистър Галден, какво в името на Оролам става тук?

Мъжът, който бе ударил Кип, заекна:

— Аз… аз… Той ме предизвика!

— И затова го удряш? Както правят невежите? Вън! Махай се веднага! Ще се оправям с теб по-късно.

Магистър Галден се обърна и изгледа Кип отвисоко.

— Ще запомня това и ще те намеря някой ден, когато…