Черната призма - Уийкс Брент (книги хорошем качестве бесплатно без регистрации txt) 📗
Докато се мяташе вяло, с присвити от болка очи, Кип зърна тънък лъч надвиолетов луксин, залепнал за главата на убийцата.
— Престани! Пусни го веднага! — изкрещя някаква млада жена от стаята. Лив?
Убийцата изръмжа някакво проклятие и се завъртя към Лив точно когато от ръцете на момичето излетя топка жълт луксин, профуча по надвиолетовата нишка и избухна с ослепителен проблясък в лицето на убийцата. Наставница Хелел пусна Кип, вдигна със закъснение ръка, за да се предпази, и залитна назад.
Беше толкова висока, че парапетът на балкона се намираше под нивото на кръста и?. Тя се блъсна силно в него и се олюля. Месестите и? ръце се вкопчиха в парапета, докато стоеше на пръсти и се мъчеше да намери опора. Лежащият на пода Кип пъхна длан под стъпалото и? и повдигна. Не силно — болеше го толкова много, че едвам се движеше, — но достатъчно.
Убийцата усети, че се премята през ръба, и отчаяно задращи с пръсти. Падна — и се улови за парапета. През бистрия жълт луксин Кип я видя как се залюля лице в лице с него. На всеки балкон имаше малка дупка за оттичане на дъждовната вода, за да не се наводни, и едрото лице на жената се намираше само на стъпка от това на Кип.
Кип я изгледа. Знаеше как ще свърши това. Някоя кльощава жена би могла да се изтегли нагоре, но не и жена с такива размери. Кип беше силен — можеше да вдига по-големи тежести от Сансон или дори Овен, — но когато си наистина едър, да повдигнеш теглото си през ръба бе невъзможно. А тази жена бе по-едра от него. Наставница Хелел напрегна мускули и за един ужасяващ миг Кип си помисли, че е сбъркал. Лактите и? се сгънаха и тялото и? се надигна. Тя залюля единия си тежък крак настрани, опитвайки се да достигне с него дупката за оттичане на водата.
А после силите и? изневериха и тя увисна отново. Беше свършена. Кип го виждаше в очите и?.
— Светлината не може да бъде окована, малки Гайл — каза тя. — Анат да те ослепи. Мот да те измъчва до десето поколение. Белфегор да порази синовете ти. Атират да плюе на гроба на майка ти. Ферилукс да поквари…
Кип я фрасна през дупката. Носът и? изхрущя и плисна кръв. Тя, изглежда, очакваше удара, защото се опита да сграбчи юмрука му — но не улучи.
Полетя надолу, като по целия път не спираше да размахва ръце и крака. Крещеше нещо, но Кип не можеше да различи думите. Стовари се върху остра канара на няма и пет крачки от разбиващите се в брега вълни на Лазурното море и тялото и? буквално се пръсна. Някакво парче — може би крак? — отлетя и цопна във водата, докато останалата част от нея се разплеска на дълго кърваво петно.
Това не му се струваше реално. Част от него знаеше, че той можеше да е на нейно място — или дори трябваше да е, — но изведнъж осъзна присъствието на Лив, която стоеше до входната врата.
— Кип, Кип, ние я убихме — каза тя. Но вниманието на Кип бе съсредоточено повече върху болката в топките му и факта, че стои почти гол пред единственото момиче, което познава, а беше дебел и противен и трябваше да се покрие незабавно.
Едва успя да си вдигне панталоните, преди Лив да се приближи със залитане до парапета и да повърне. Кип мразеше повръщането. Мразеше както самият той да повръща, така и другите да повръщат. Но сега, при духащия около жълтата кула вятър, откри, че най-много мрази да повръщат върху него. Малките капчици, минали през отточния отвор, полепнаха по лицето и отворената му уста.
Той се претърколи, като плюеше, кашляше и бършеше лицето си. Стъпи на крака. Топките още го боляха, а лицето му бе сгърчено от отвращение.
— О, не — промълви Лив с посивяло лице, щом осъзна, че е повърнала върху него. Премести поглед към чатала му, където панталоните бяха скъсани, а после към скалите далеч долу. Потърси някакви думи, но не намери.
— Знаеш ли, радвам се, че няма неловкост между нас — рече Кип. „Наистина ли току-що казах това?“ Сякаш му бе вродено да се държи винаги неадекватно. Току-що бе убил човек и беше толкова ужасе?н, смачкан, смутен, вцепенен, благодарен, че е жив, и сам не знаеше още какво, а пак не можеше да се сдържи.
Устните на Лив трепнаха за миг, а после тя се приведе над парапета и повърна отново.
„Винаги имаш какво да кажеш, но то никога не е на място. Браво, Кип.“
51.
— Наближава средата на лятото — каза Бялата. — Слънцеднев.
Гавин стоеше пред нея на покрива на Хромария. Двамата заедно чакаха изгрева на слънцето. Що се отнася до Гавин, Слънцеднев винаги наближаваше.
— Започнах приготовления за Освобождението — каза тя. — Мислиш ли, че баща ти ще се включи тази година?
Гавин изсумтя.
— Нито тази година, нито никога. — Потърка слепоочията си. Не беше спал.
— Това не е естествено — каза тихо Бялата. — Някога се чудех на самоконтрола му, знаеш ли? Да живее в онази ужасна стая, да поддържа ума си остър, да се пази от кошмарите.
— По-скоро кошмарите трябва да се пазят от него.
— Аз живея наполовина в мрак, Гавин — каза Бялата, все едно изобщо не я бе прекъсвал. — Така се чувствам, като живея, без да притеглям. Но да живея в пълен мрак? Та това не е ли отричане на самия Оролам? „Те обичат мрака, защото делата им са мрачни, и светлината ги срами.“
— Оставям на баща си сам да се грижи за състоянието на душата си. Нима не трябва да почитаме бащите си, проявявайки покорство към авторитета, даден им от самия Върховен отец?
— Ти не си просто син, Гавин. Ти си Призмата. Би трябвало да почиташ Оролам, като упражняваш властта, която ти е дал, а не само силата.
— Може би е време да бъдеш Освободена — рече горчиво Гавин. Водеха тези разговори попе веднъж годишно. Беше му дошло до гуша. Бялата питаше за баща му, а баща му предлагаше Бялата да го направи първа. И двамата го притискаха да притиска другия.
Бялата вдигна ръце с дланите нагоре.
— Ако така заповядаш, моя Призмо, ще се включа в Освобождението. И то с радост.
Думите и? го накараха да застине. Тя говореше сериозно.
— Аз умея и да се подчинявам — каза Бялата. — Това може да те изненада, Гавин, но аз изтеглих сламката да стана Бяла още преди да разбера какво е да си притеглящ, камо ли Цвят, камо ли Бяла. Но навярно това е урок, който не може да бъде преподаден, а само научен.
— За какво говориш? — попита Гавин.
— Знаеш ли защо за нас е по-трудно да имаме вяра, лорд Призма? — Бялата се ухили. Понякога въпреки годините си приличаше на пакостливо момиченце.
— Защото знаем, че Оролам спи по сто години за всеки ден, в който се пробужда? — попита Гавин. Беше уморен, и то не само от безсънието.
Тя отказа да налапа стръвта.
— Защото се познаваме. Защото другите ни се подчиняват, сякаш сме богове, а ние знаем, че не сме. Виждаме колко е крехка силата ни и оттам виждаме крехкостта във всички останали брънки. Ами ако Спектърът изведнъж откаже да изпълнява заповедите ми? Не е трудно да си го представиш, като вземеш предвид какво интригантство и жажда за власт е нужна, за да станеш Цвят. Ами ако някой генерал изведнъж откаже да изпълнява заповедите на сатрапа си? Ами ако някой син откаже да изпълнява заповедите на баща си? Ами ако първата брънка от Великата верига на битието — самият Оролам — е също толкова безсъдържателна като всяка друга брънка в сравнение с него? Виждайки слабостта на всяка брънка, ние си мислим, че самата Велика верига е крехка — и че без съмнение ще се пръсне всеки миг, ако не правим всичко по силите си да я запазим цяла.
Гавин неволно преглътна. Макар че никога не бе стигал до такива крайни обобщения, цял живот бе разсъждавал по същия начин. Измамите му, авторитетът му, затвореният му брат, връзките му. Верига от мокра хартия, провисваща под собствената си тежест. Верига, към която той всеки ден прибавяше ново тегло.
— Ето какво научих — каза Бялата. — Оролам няма нужда от мен. О, бих могла да свърша добра работа за него, работа, която му доставя удоволствие, и ако я оплескам, други ще страдат. Разбираш ли, това, което върша, има някакво значение, но в крайна сметка волята на Оролам надделява. Ето защо смятам, че все още имам какво да сторя. Накъдето и да погледна, виждам недовършени неща. Но ако ми кажеш, че трябва да бъда Освободена на този Слънцеднев, ще се подчиня с радост, не защото имам вяра в теб, Гавин — макар че наистина имам, повече, отколкото подозираш, — а защото имам вяра в Оролам.
