Черната призма - Уийкс Брент (книги хорошем качестве бесплатно без регистрации txt) 📗
Гавин се прокашля.
— Извънредно внимателен.
— Не претендирам, че съм в състояние да следя всяка твоя стъпка, но доколкото знам, не си ходил в Тирея след войната.
— От шестнайсет години — каза тихо Гавин. „Шестнайсет години? Той наистина ли стои там долу от шестнайсет години? Какво ли ще направи Бялата, ако разбере, че брат ми е жив? Че го държа в специален ад под същата тази кула.“
Тя повдигна вежди, изтълкувала смутеното му изражение по друг начин.
— Аха. По време на война хората, които си мислят, че ще умрат, правят какво ли не. Тогава бяха по-бурни времена за теб. Така че може би това разкритие е особен проблем.
Сърцето на Гавин изстина. От всички хиляди неща, случили се преди шестнайсет години, най-важното в момента бе, че по времето, когато би трябвало да е заченато детето, той беше сгоден за Карис.
— Ако си напълно сигурен, че не е вярно — рече Бялата, — ще пратя човек да вземе бележката от Карис. Опитвах се да ти направя услуга. Знаеш я какъв нрав има. Реших, че и за двама ви ще е по-добре, ако тя научи за това, докато е далеч оттук. След като гневът и? поохладнее, предполагам, че ще ти прости. Но ако се закълнеш, че не е вярно, няма нужда тя изобщо да знае, нали?
За миг Гавин се зачуди на дъртата вещица. Бялата без съмнение проявяваше любезност, но също така бе уредила тази сцена да се развие пред нея и единствената причина да го направи бе, че така можеше да види искрената реакция на Гавин. Това беше едновременно любезно, жестоко и хитро — и съвсем не случайно. Гавин за стотен път си напомни да не предизвиква гнева на Орея Пулор.
— Нямам спомени за тази жена. Никакви. Но времената бяха ужасни. Аз… не мога да се закълна. — Знаеше как ще го приеме Бялата. Щеше да помисли, че той си признава, че е изневерил на Карис по време на годежа им, но вярва, че винаги е бил внимателен. Обаче младите мъже допускат грешки.
— Трябва да вървя — каза той. — Ще стигна до дъното на тази работа. Това си е моя бъркотия и аз ще я оправям.
— Не — каза Бялата безизразно. — Сега бъркотията е на Карис. Няма да те пратя в Тирея, Гавин. Ти си Призмата. Достатъчно зле е, че трябва да те пращам да гониш цветни бесове…
— Ти не ме пращаш. Просто не ме спираш.
Първият титаничен сблъсък на волите им се бе състоял именно по този въпрос. Тя бе отказала да позволи на една Призма да се излага на опасност, нарече го лудост. Гавин изобщо не спори с нея, просто отказа да бъде спрян. Тя го затвори в покоите му. Той изби вратите.
Накрая тя се предаде и го накара да си плати за това по други начини.
След кратко мълчание Бялата каза много, много тихо:
— След всичкото това време, Гавин, след всички убити бесове и всички спасени хора, болката отслабва ли?
— Чувам някакви приказки за ерес — каза рязко Гавин. — Някой отново проповядвал вярата в старите богове. Мога да ида да проверя.
— Вече не си промахос, Гавин.
— Като че ли дори петдесет от полуобучените им притеглящи могат да спрат…
— Това, което си, е най-добрата Призма, която сме имали от петдесет, а може би и от сто години. Освен това те може да имат петдесет и един или петстотин притеглящи в своя малък еретичен Хромарий, така че не искам и да чувам за това. Карис ще провери тази жена и сина и? и ще види какво може да научи, докато разследва този „крал“ Гарадул. Можеш да очакваш завръщането и? до два месеца. Впрочем, като си говорим за цветни бесове, току-що са забелязали особено силен син бяс в покрайнините на Кървавата гора. Насочвал се към Ру.
Син бяс да се насочва към най-червените земи на света? Странно. Сините обикновено бяха изключително логични. Това бе отвличане на вниманието, само че добро, и не му оставяше почти никакво време да настигне Карис.
— В такъв случай, с вашето разрешение, върховна — каза той. Добрите му маниери винаги бяха донякъде иронични. Не изчака одобрението и?, преди да събере магията си и да се втурне към ръба на кулата.
— А, не, няма да го бъде! — рече Бялата.
Той спря. Въздъхна.
— Какво?
— Гавин! — смъмри го тя. — Не може да си забравил, че обеща да изнесеш урок днес. За всеки клас е върховна чест да се срещне с теб. Чакат го с месеци.
— Кой клас? — попита той подозрително.
— Надвиолетовите. Само шест са.
— Това не е ли онзи клас с момичето, дето аха-аха ще прелее от деколтето си? Как и? беше името? Лана? Ана? — Едно беше жените да преследват Гавин, но това момиче му се хвърляше в краката още от четиринайсетгодишно.
Бялата изглеждаше умърлушена.
— Говорихме с нея няколко пъти.
— Виж какво — каза Гавин. — Отливът започва, трябва да настигна Карис. Ще изнеса урок на този клас следващия път, като се видим. Без извинения и без караници.
— Даваш ли ми дума?
— Давам ти дума.
Бялата се усмихна като сита котка.
— Преподаването ти харесва повече, отколкото си признаваш, нали, Гавин?
— Пфу! — отвърна Гавин. — Довиждане!
И преди тя да е успяла да каже още нещо, се затича към ръба на кулата и скочи.
8.
Кип се взираше в тялото на Иза. След като войниците убиха Овен, тя бе погледнала към него. Търсеше сигурност, закрила. Бе погледнала към него и бе разбрала, че той не може да я спаси.
Някакъв звук и усещането за внезапна липса до него го накараха да откъсне очи от Иза. Сансон тичаше към селото. Той не беше умен, но винаги беше практичен. Никога през живота си не бе правил такава глупост. Кип обаче не можеше да го вини. Защото и никога досега не бяха виждали някой да умира.
Нямаше начин войниците да не забележат Сансон и той също щеше да умре, ако Кип не направеше нещо.
Вече достатъчно бе стоял бездеен, докато приятелите му умираха. Изобщо не се замисли. Просто действа. Втурна се — в обратната посока.
Мразеше да тича. Когато Овен тичаше, бе все едно да гледаш ловджийска хрътка, устремена подир сърна, целият жилави мускули и сила. Когато Иза тичаше, бе все едно да гледаш бягащата сърна, цялата лека грация и изненадваща скорост. Кип тичаше като дойна крава, кандилкаща се към пасището. Но все пак никой не го очакваше.
Успя да стигне до трупа на Овен и вече бе набрал пълна скорост, когато чу вик. Втурна се нагоре по речния бряг, почти без да забави ход. Задвижеше ли се веднъж тежкото му тяло, бе трудно да го спреш.
Но едно повалено дърво, стигащо до пищялите му и скрито във високата трева, свърши тази работа. Кип си фрасна пищяла в него и залитна. Пльосна по лице, пързулна се напред, а после се преметна като риба. От болка пред очите му заплуваха червено-черни петна. За секунда му се стори, че ще повърне, а после главата му се замая. Погледна надолу, като очакваше да види стърчаща от крака му кост. Нищо. Ревльо!
От очите му се лееха сълзи. Дланите му отново кървяха, имаше счупени нокти. Чу как мъжете на моста крещят. Бяха го изгубили за момент, но конниците идваха. Беше само на петдесетина крачки от тях. Тревата бе висока само до колене. Щяха да го забележат всеки момент и тогава щеше да умре. Като Иза.
Надигна се с олюляване, с пламнал от болка пищял, сълзите замъгляваха очите му. Мразеше се. Да реве, защото е паднал! Защото е недодялан! Защото е слаб!
Щом се изправи, конниците извикаха. Кип и по-рано бе виждал конници на крал Гарадул да минават през селото, но никога в пълно бойно снаряжение. Когато минаваха през Ректън, снаряжението им винаги беше прибрано. Селото не бе достатъчно голямо, за да си заслужава дори да се перчат. Двамата, които препускаха в момента към него, бяха от нисшата кавалерия. Едва можеха да си позволят конете, оръжията и броните и служеха само през сухия сезон. Воини аматьори, които се надяваха да се върнат у дома, натоварени с плячка и лъжи, преди да е започнала жътвата. И двамата носеха ризници, подсилени с метални плочки. Те бяха по-леки и по-евтини от плочестата броня, носена от лордовете и Огледалците на крал Гарадул — дълги, с шест тесни реда тънки припокриващи се плочки отпред и по-гъста плетка на ръкавите и гърба. Всеки носеше тоеп, кръгъл шлем с шип на върха и стърчащи отстрани лешоядови пера. Бронирана качулка се спускаше над раменете им, като осигуряваше защита на врата и образуваше втори слой ризница в горната част на гърдите. Нито един от двамата не носеше копие. Вместо това имаха вехеворали, сърповидни саби — приличаха на косери с дълги дръжки. Конниците се бутаха да заемат по-добра позиция и се смееха — явно се състезаваха кой ще го посече.
