Мусон - Смит Уилбур (е книги .txt) 📗

„Серафим“ прекоси екватора с обичайните тържества и тези, за които това ставаше за пръв път, бяха посветени и платиха дан на Нептун, Бога на моретата. Аболи, в невероятен костюм от намерени в склада парцалаци и брада от коноп, се бе превърнал в един внушителен Нептун.

Зоната на безветрие остана далеч на север, двата кораба малко по малко се измъкнаха от мъртвата й хватка и стигнаха пояса на постоянните южни ветрове. Океанът се промени. Стана лъскав и някак си оживя, след заспалите, унили води на безветрието. Въздухът беше свеж и живителен, небето — нашарено с конските опашки на подгонени от вятъра перести облаци. Вследствие всичко това, настроението на екипажа се повиши видимо.

Хал промени курса на югозапад, започнаха да описват широка дъга, далеч от африканския континент и по-близо до Южна Америка. Така удължаваха пътя си, но печелеха от значително по-високата скорост.

На всеки десет дни Том слизаше с Нед и помощник-топчиите в погреба за проверка. В програмата му за обучение влизаше задължението да разбере естеството и начина на изменение на черния прах. Трябваше да се запознае със съдържанието му — сяра, въглен и селитра, — да знае как се смесват и съхраняват, как да ги пази от влиянието на топлина и влага, които влошават качествата на барута и той се възпламенява неравномерно или въобще отказва. При всяко слизане долу, Нед изрично подчертаваше опасността от открит огън или искра в погреба. Една експлозия би хвърлила целия кораб във въздуха.

Преди влизане в бой, барутните сандъчета се разковават и съдържанието им се разпределя в отделни копринени торбички, всяка колкото за един заряд. Торбичката се напъхва в цевта на оръдието през дулото и се запушва с парцал. След това се натиква гюлето. Торбичките се носят до оръдията от „барутните маймуни“. Дори когато не очаква сражение, корабът постоянно разполага с известно количество готови торбички, подредени в специални ракли, в случай на изненада. За съжаление, тънката коприна не може да предпази барута от външни влияния, поради което готовите торбички се проверяват и пренапълват редовно.

Когато Нед и Том работеха в погреба, рядко си позволяваха шеги и празни приказки. Светеше само една лампа с предпазна мрежичка. Беше тихо като в катедрала. Всички копринени торбички минаваха през него. Том ги подреждаше внимателно в раклите. На пипане бяха твърди и гладки. Хубава койка става от тях, помисли си Том. Изведнъж си представи Керълайн просната върху торбичките. Гола. Тихичко изстена.

— Какво има, мастър Том? — изгледа го изпитателно Нед.

— Нищо. Само си мислех.

— Остави мисленето за брат си Гай. Това е негова специалност — иронично го посъветва Нед. — А ти си гледай работата! Това е твоята специалност.

Том продължи да подрежда торбичките, но мисълта му трескаво работеше. Погребът беше единственото място в кораба, което оставаше пусто по цели десет дни и където човек би могъл да се усамоти. Ето го мястото, което се мъчи да открие от толкова време. Толкова очевидно, че го бе пропуснал. Погледна към връзката ключове на пояса на Нед. Бяха пет-шест: за депото, оръжейните шкафове, хранителните складове, склада за дрехи.

Когато привършиха, Том застана до Нед, докато заключваше тежката дъбова врата. Запомни ключа, с който бе превъртяна масивната брава. Различаваше се значително от останалите във връзката — главата му бе украсена с корона от пет издатини. Започна да обмисля, как да сложи ръка на връзката, макар за минута-две, колкото да откачи жадувания ключ от нея. Но това беше губене на време — цели поколения моряци преди него си бяха блъскали главата, как да отмъкнат ключа за склада с рома.

Тая нощ, както си лежеше на сламеника, го осени следващата идея. Така внезапно, че се надигна. Трябваше да има още един комплект ключове. А ако има, знаеше къде да го търси — в каютата на баща си. Или в моряшкото сандъче под койката му, или в чекмеджетата на писалището. През остатъка от нощта почти не спа. Дори в положението си на най-голям син на капитана, надали би могъл да се промъкне незабелязано в каютата му, да не говорим за непредвидимото появяване на Нед навсякъде и по всяко време. Не съществуваше час, за който да е сигурен, че каютата ще бъде празна. Ако сам баща му не е вътре, там се суети стюардът с постелки и дрехи. Отказа се от идеята да влезе, когато баща му спи. Знаеше, че сънят му е лек — бе платил скъпо за тая информация. Изобщо, капитанът не беше лесен.

През цялата следваща седмица Том измисляше, обмисляше и отхвърляше една по една куп идеи, включително и такава — да се спусне от външната страна на корпуса и да влезе през кърмовата галерия. Знаеше, че трябва да поеме пресметнат риск и реши да изчака, докато баща му разпореди цялостна подмяна на платната. Тогава на палубата ще се съберат и двете вахти, а Хал ще бъде погълнат от работа. Том ще си измисли някакво извинение, за да слезе от мачтата и ще изтича долу.

Дните течаха бързо един след друг, вятърът си оставаше постоянен и „Серафим“ поддържаше устойчив курс. Смяна на платната не се предвиждаше и шансовете на Том увяхваха.

И изведнъж, щастието му се усмихна по такъв неочакван начин, че той дори изпита известно неудобство. Седнал бе за кратка почивка, с един моряк от неговата вахта, в основата на предната надстройка, когато баща му се показа от компасната будка и му махна да отиде при него. Той скочи на крака и изтича.

— Бягай долу до каютата ми като добро момче! — каза му Хал — и ми донеси черния бележник, от най-горното чекмедже на писалището.

— Слушам, сър. — Главата на Том чак се замая за миг. Затича към стълбата.

— Том, не бързай толкова! — Гласът на бащата го спря. Сърцето му щеше да изскочи. Толкова лесно стана. — Ако не е в най-горното чекмедже, виж в някое друго.

— Да, татко. — Том се хвърли по стълбите.

Черното тефтерче беше в най-горното чекмедже, точно както каза баща му. Бързо задърпа останалите, уплашен да не би да са заключени, но те се измъкнаха с лекота и Том бързо ги прерови. Когато изтегли най-долното, чу как тежък метален предмет се приплъзва вътре. Сърцето му отново подскочи.

Втората връзка беше пъхната под алманаха с навигационни таблици. Вдигна го и видя отдолу познатата коронована глава на ключа за погреба. Погледна към затворената врата и се ослуша за стъпки, преди да пристъпи към изпълнение на плана си. Разви гривната, извади ключа, пъхна го в джоба си, отново зави гривната и върна осакатената връзка на мястото й, като я покри с алманаха.

Докато тичаше назад към палубата, ключът тежеше в джоба му като гюле. Трябваше да му намери скривалище. Напълно възможно беше баща му да не открие кражбата. Поне докато не се загуби оригиналният ключ. Това бе малко вероятно, но все пак, опасно беше да мъкне плячката със себе си.

Тази нощ Том се събуди както обикновено, когато корабният звънец оповести началото на полунощната вахта. Изчака още час и тихо се надигна от сламеника. Гай се изправи до него.

— Къде отиваш? — прошепна той.

Сърцето на Том се сви.

— До клозета — прошепна в отговор. — Спи! — Ще трябва да направи някои размествания на сламениците по-нататък. Гай си легна отново, а Том пое към носа, но щом се изгуби от погледа на Гай, рязко зави и се втурна към долната палуба.

При този вятър и в този район на света, никой кораб не може да остане тих. Гредите скърцаха и стенеха, едно въже биеше като пистолетни изстрели, водата свистеше и блъскаше корпуса.

На долната палуба нямаше осветление, но Том се движеше уверено, като само веднъж се блъсна в някаква преградна стена. Всеки причинен от него звук потъваше в общия шум на кораба.

Един-единствен фенер висеше в дъното на кърмовата стълба. Той хвърляше треперливата си светлина по централния коридор. Изпод вратата на бащината му каюта се процеждаше ивица светлина. Мина бързо покрай нея и се задържа за миг пред миниатюрната каюта на трите момичета. Не чу нищо и отмина.

Погребът се намираше на по-долната палуба, точно до мястото, където е хваната петата на основната мачта. Том се промъкна по стълбата в пълната тъмнина на долната палуба и опипом намери вратата на погреба. Коленичи пред нея и пъхна ключа в ключалката. Механизмът се оказа много стегнат — трябваше яко да натисне, за да го завърти. В крайна сметка поддаде и вратата се отвори. Застана в тъмния отвор и вдиша острия аромат на барута. Макар да изпита задоволство от направеното, знаеше, че трябва да преодолее още много препятствия. Внимателно затвори и заключи вратата. Пресегна се нагоре и опипом намери цепнатината зад щуцера 35. Скри ключа и специално донесеното огниво в нея. После се върна по пътя обратно и се сви на сламеника. Гай се размърда неспокойно. Беше още буден, но никой от двамата не промълви и скоро сънят ги унесе.