Мусон - Смит Уилбур (е книги .txt) 📗
Лицето му бе съвсем червено, сякаш бе тичал на състезание или току-що бе приключил рунд по борба. Гледаше с празен и замаян поглед като пиян.
— За Бога, момиче, покрий се! — изграчи Хал. Сам бе обзет от срам, когато установи, че му е трудно да откъсне поглед от разкраченото тяло.
При тези думи, тя ритна Том назад с два крака и се претърколи на пода. Вдигна смачканата си нощница и я стисна пред себе си с две ръце, в опит да прикрие голотата си, клекнала като диво животно в капан. Обърна се с гръб към нея и видя Гай, който проточваше врат, за да види какво става вътре. Хал грубо го изблъска в коридора.
— Връщай се веднага в леглото! — кресна му той. — Тук нямаш работа! — Гай отскочи пред злъчта в бащиния глас. — На никого няма да казваш, какво си видял тази вечер, иначе жив ще те одера! — Гай тръгна заднишком към стълбата, бавно и неохотно, а Хал се върна в погреба.
Керълайн бе навлякла нощницата си и сега бе покрита чак до петите. Стоеше пред него с наведена глава. Дебели къдрици се спускаха над челото й. Приличаше на малко и невинно момиченце. Каквато си беше — иди докажи обратното, помисли мрачно Хал, докато наблюдаваше как синът му подскача на един крак, в опити да уцели втория крачол на бричовете си. Нямаше и помен от обичайната му напереност и фукльовщина. Най-накрая вдигна гащите, завърза пояса и се изправи виновно до момичето. Никой от двамата не можеше да срещне свирепия поглед на Хал.
— Мистрес Керълайн, още в тая секунда се прибирате в каютата си! — нареди той.
— Да, капитане — прошепна тя.
— Мога само да кажа, че съм отвратен от Вашето поведение. Никога не бях очаквал подобно нещо от дама с Вашето потекло. — Смътно долови превзетостта на думите си. Сякаш само долните съсловия имаха право да се наслаждават на дадените им от природата възможности, присмя се той над самия себе си и затърси някой по-малко дървен израз. — Какво ще стане, когато кажа на баща ви? — попита Хал. Тя го погледна с истински ужас, който разваляше хубостта й.
— Не му казвайте! — Внезапно падна на колене и прегърна краката му. — Моля Ви, не му казвайте, капитане! Всичко ще направя, каквото наредите, само не му казвайте!
— Изправи се, момиче! — Хал я вдигна на крака, а гневът му отслабна. Трябваше му усилие, за да го раздуха отново. — Върви си в каютата и стой там, докато пратя да те извикат!
— Нали няма да кажете на баща ми? — примоли се тя. По лицето й се стичаха сълзи.
— Не мога да ти обещая това — отвърна Хал. — Напълно заслужаваш да те нашиба с камшик, което съм и сигурен, че ще направи. — Изведе я навън и я побутна към каютата. Тя изтича по стълбата и се чу тихото отваряне и затваряне на врата.
Влезе при Том и се опита да го погледне възмутено, но усети как пламъците на гнева загасват. Неволно мислите му запрепускаха назад през времето при едно друго момче и друго момиче в тъмна корабна каюта, по тези южни морета. Той беше на възрастта на Том, а холандката — с пет години по-голяма, когато го бе придружила през хребета на мъжествеността. Тя имаше златни коси и невинно ангелско лице, но тяло на развратница и дяволски характер. Той примигна, върнал мисълта си през бездната на двадесет и пет години, за да види Том, все още виновно изправен пред него.
— Мис Бийти е пътничка на този кораб и поради това аз отговарям за нея — заяви Хал. — Ти опозори себе си и мен.
— Съжалявам, татко.
— Не мисля, че съжаляваш. — Хал се взря в лицето на Том и забеляза вътрешната борба с истината.
— Искам да кажа, че съжалявам, че те позоря — уточни позицията си Том. — Но след като никой друг не знае, не бива да допускаме позорът да стане обществено достояние, сър.
Хал едва се сдържа да не зяпне пред такова безочие, но бързо схвана желязната му логика.
— Вие сте варварин, сър — съобщи той мрачно и допълни наум: какъвто бях аз и каквито са всички млади самци, ако имат капка здрава кръв във вените си.
— Ще се опитам да се поправя — обеща Том.
Хал го погледна. Сам той никога не би се осмелил да разговаря с баща си по този начин. Той се страхуваше от баща си. Момчето не се страхуваше от него. Може би го уважаваше и му се възхищаваше, с положителност го обичаше, но не изпитваше страх сега, когато стояха изправени един срещу друг. Не бе ли изпълнил родителския си дълг? Трябваше ли да го накара да се страхува от него? Не, доволен бе, че не го е направил. Томас беше станал мъж.
— Татко, с готовност ще приема всяко наказание, което сметнеш, че заслужавам. Но ако кажеш на семейството й, ще я опозориш и ще съсипеш живота й. — В гласа на Том почти не се долавяше вълнение. — Тя не заслужава да й причиним това.
— Съгласен съм с теб — неохотно каза Хал. — Имам ли твърдата ти дума, никога да не правиш опит да останеш насаме с момичето, докато е на борда на този кораб?
— Обещавам! — каза Том и вдигна дясната си ръка.
— Тогава, няма да говорим повече по въпроса и аз няма да кажа нищо на мастър Бийти.
— Благодаря, сър.
Хал почувства удовлетворение, когато видя изражението на сина си, а после трябваше да се прокашля, за да изчисти гърлото си. Извърна се бързо, за да не се налага да продължава разговора.
— Как влезе в погреба?
— Заех ключа от писалището ти — отвърна направо Том.
— Зае ли го? — попита Хал.
— Да, сър. Щях да го върна, когато приключа с това.
— Вече няма да имаш нужда от него, можеш да ми вярваш — строго каза Хал. Том послушно отиде до вратата, бръкна в нишата и извади ключа.
— Заключи вратата — нареди му Хал и когато Том го направи, добави: — Дай го. — Том му го даде.
— Мисля, че за една вечер, това е повече от достатъчно. Отивай да спиш!
— Лека нощ, татко и наистина съжалявам, че ти причиних неприятности.
Хал го гледаше, как изкачва стълбата и се усмихна с печал. Може би трябваше да се отнесе по-строго към тая малка бъркотия, обаче как?
26.
Гай нетърпеливо очакваше скандала, който трябваше да се разрази, след като бе разобличил порочната двойка. Може би баща й щеше да я напердаши като слугиня от миялната, хваната да краде, а майка й и сестрите й щяха да я отвергнат. Изобщо, тя трябваше да бъде отритната от всички, за да остане той едничка нейна утеха.
Представяше си, как идва при него и моли прошка за предателството си спрямо неговата чиста, целомъдрена любов. Оставя се на милостта му и обещава, че ако й прости, ще му доказва, че се е поправила, докато е жива. Тези мисли топлеха душата му и я лекуваха от непоносимата болка, загнездена там от оная първа нощ, когато бе проследил Гай до долната палуба, за да открие цялата гнусотия.
След това си представи, как баща му изправя Том пред целия екипаж и разпорежда да го бичуват, макар че вътре в себе си съзнаваше, че този вариант е малко пресилен, за да разчита на осъществяването му. Но поне можеше да накара Том да моли за прошка мастър и мисис Бийти и да му забрани да разговаря с Керълайн или друг член на семейството й. Том щеше да стане парий на „Серафим“. И може би баща им щеше да го прехвърли на друг кораб, когато стигнат Добра Надежда, за да го върне опозорен в Англия, да страда под тиранията на Черния Били в Хай Уийлд.
С нетърпение очакваше някое от тия неща или пък всичките заедно, да се случат всеки миг. Мъката му ставаше все по-силна — дните си течаха, все едно че нищо страховито не се бе случило и душевните му терзания нямаха никакво значение.
Вярно, в продължение на няколко дни след оная нощ, Керълайн бе мълчалива и затворена, стряскаше се всеки път, когато към каютата на мастър Уолш приближаваха стъпки или от горната палуба се разнесеше високият глас на баща й, а към Том дори не поглеждаше, забила нос в книгите си. Гай забеляза с известно задоволство, че всеки път когато Том се появи на палубата, докато тя е там с майка си и сестрите си, веднага намираше някакво извинение, за да слезе в малката си каюта и да остане там самичка часове наред.
Това не продължи и седмица. Тя бързо върна предишното си самочувствие и предизвикателни маниери. Розите отново разцъфнаха на бузите й, пак започна да се шегува с мастър Уолш и да пее с приятен глас заедно с Дориан, по време на музикалните им занимания. Известно време Гай отказваше да участва в тези вечери, като се оправдаваше със здравословни проблеми и лежеше нещастен върху сламеника си на оръдейната палуба, заслушан в приглушената музика и смях, долитащи отдолу. В края на краищата, позволи на мастър Уолш да го убеди да се върне в групата със своята цитра, макар да запази трагичния героизъм в израза на лицето си, докато свиреше.
