Когато лъвът се храни - Смит Уилбур (лучшие книги онлайн .TXT) 📗
— Пуснете му португалеца — извикаха джентълмените от покрива и Джок Хейнс ги изгледа със страх, съвсем ясно беше, че имат намерение да подкрепят желанието си с няколко хвърлени бутилки.
— Добре — съгласи се припряно той. — Първият противник в… — той погледна към Бърнърд и повтори след него — в категория сто и пет килограма — господин Фелезардо да Силва Фернандес.
Сред буря от свиркания и аплодисменти португалецът закрачи олюлявайки се по верандата и влезе в ринга. Шон видя Кенди на прозореца на ресторанта и й махна. Тя му прати въздушна целувка и в този момент Тревър Хейнс, който беше помощник-съдия, удари по кофата, която заместваше гонга, и Шон чу предупредителния вик на Даф. Инстинктивно понечи да наведе главата си. В черепа му избухнаха светлини и той се намери в краката на първия ред зрители.
— Копелето ме удари — оплака се високо Шон.
Тръсна главата си и с изненада установи, че тя все още е на раменете му. Някой го поля с чаша бира и това му помогна да се изправи на крака. Усети как гневът преминава като огън през тялото му.
— Шест — броеше Джок Хейнс.
Португалецът стоеше при въжетата.
— Хайде, ела тук, лайно такова, приготвил съм ти още. Това беше само за начало.
Гневът на Шон бе изпълнил цялото му същество.
— Седем, осем.
— Целувам майка ти. — Фернандес сви устни и млясна. — Правя любов със сестра ти, ето така. — И той показа с жестове.
Шон атакува. Цялата сила на тялото му бе вложена в юмрука. Нанесе страхотен удар в устата на португалеца, след който въжетата подхванаха Шон и го изпратиха още веднъж в тълпата.
— Ти дори не беше в ринга, как смееш да го удряш? — възнегодува един от зрителите, който спря полета му.
Той беше заложил на Фернандес.
— Ей така! — показа му Шон.
Мъжът тупна на земята и вече нямаше какво повече да каже. Шон се мушна през въжетата. Джок Хейнс бе преполовил второто си броене, когато той го прекъсна, вдигайки килнатия португалец на крака, като го държеше за разрошената му коса. Закрепи го на несигурните му крака и отново го удари.
— Едно, две, три — започна прилежно третото си броене Джок Хейнс и този път успя да стигне до десет.
Тълпата нададе протестиращ вой и той с труд го надвика.
— Някой желае ли да направи официално възражение?
Чуха се гласове за това.
— Добре, елате тук на ринга. Не мога да приема викове.
Отношението на Джок беше разбираемо — щеше да загуби солидна сума пари, ако решението му бъдеше отменено. Но Шон обикаляше край въжетата като лъв, когато му е дошло времето да се храни. Джок изчака, после вдигна дясната му ръка.
— Победител! Десет минути почивка преди следващия двубой. Секундантите да бъдат така добри да дойдат и да си приберат имуществото. — Той посочи португалеца.
— Добра работа, момко, може би необичайна, но беше много красива гледка.
Даф хвана Шон за ръката и го заведе на един стол на верандата.
— Остават още трима, след което ще кажем край на работния ден.
Поднесе му чаша.
— Какво е това?
— Портокалов сок.
— Бих предпочел нещо по-силно.
— По-късно, момко.
Даф прибра кесията на португалеца и я пусна в чантата. Превилите се под тежестта на Фернандес секунданти го изнесоха от ринга и го положиха да си почине в далечния край на верандата.
Следващият бе господин Антъни Блеър. Биеше се явно без душа. Придвижваше се много красиво с краката си, но стъпките му винаги бяха в посоката, в която избягваше юмруците на Шон.
— Момчето е роден бегач на дълги разстояния.
— Кортни, внимавай, ще те измори до смърт от тичане.
— Последен скок, Блеър, още една обиколка на ринга и ще навъртиш десет километра.
Препускането свърши, когато Шон, вече леко изпотен, го сгащи в единия ъгъл и го нокаутира.
В този миг третият противник се оплака от болки в гърдите.
— Нямате представа как боли — обяви той през стиснати зъби.
— Хрипти ли ти в дробовете, като дишаш? — попита го Франсоа.
— Да, точно така — хриптят, та не се трае.
— Плеврит — постави диагнозата Дьо Тоа със зле прикрита завист!
— Опасно ли е? — попита мъжът със страх.
— Да, опасно е. Страница сто и шестнадесета. Лечението е…
— Значи няма да мога да се бия. Брей, че лош късмет — оплака се радостно „болният“.
— Изключително лош късмет имаш — съгласи се Даф. — Означава, че ще трябва да се разделиш с кесията с парите.
— Нима ще се възползуваш от състоянието ми?
— Ами можеш да провериш — предложи му учтиво Даф.
Четвъртият състезател беше германец: едър, рус и с щастлива физиономия. Спъна се три-четири пъти на път за ринга, катурна се върху въжетата и допълзя до ъгъла си на ръце и крака, веднъж добрал се там, успя да се задържи на крака с помощта на ъгловия пилон. Джок застана близо до него, за да помирише дъха му, и преди да успее да отскочи, германецът го хвана в мечешка прегръдка и го поведе в първите стъпки на валс. Тълпата изпадна във възторг и когато в края на танца Джок обяви Шон за победител със служебен нокаут, никой не възрази. По-правилно щеше да бъде, ако решението беше в полза на Кенди, осигурила безплатното пиене.
— Ако искаш, момко, можем да закрием представлението — каза Даф. — Спечели достатъчно, за да работи „Кенди Дийп“ още два месеца.
— Досега не направих нито един хубав бой. Но този последният ми изглежда подходящ. С предишните се бих за пари, а с този ще го направя заради спорта.
— Представи се отлично, наистина заслужаваш малко развлечение — съгласи се Даф.
— Господин Мартин Къртис. Шампион в тежка категория на щата Джорджия, САЩ — представи го, Джок.
Гидиън Бърнърд определи теглото му на сто и пет килограма — също като на Шон. Шон стисна ръката му и усети, че няма да остане разочарован.
— Приятно ми е да се запознаем.
Гласът на американеца беше толкова мек, колкото твърдо бе ръкостискането му.
— На вашите услуги, сър — каза Шон и разцепи въздуха там, където само преди миг бе главата на мъжа. Изстена, когато юмрукът на американеца го удари в гърдите под вдигнатата дясна ръка. Сред тълпата се разнесоха възгласи на одобрение и хората доволно утихнаха. Ето, точно това бяха дошли да видят.
Боят продължаваше. Звукът от всеки удар моментално биваше последван от ръмженето на тълпата, а секундите до следващия удар се изпълваха с хриптящото дишане на двамата мъже и хлъзгането на краката им.
— Иаааа!
Напрегнатата тишина бе разцепена от рев като на смъртно ранена морска сирена. Шон и американецът изненадани отскочиха един от друг и се обърнаха заедно с всички останали към хотела на Кенди. Фернандес отново бе сред тях, планината от косми като че ли бе изпълнила цялата веранда. Грабна една от най-хубавите маси на Кенди и като я постави на гърдите си, отскубна краката им, като че ли бяха крилете на печено пиле.
— Франсоа, чантата! — извика Шон.
Франсоа я грабна и я метна високо над главите на тълпата. Шон затаи дъх, докато проследяваше траекторията й, после въздъхна облекчено, като видя, че Мбиджейн я улови и изчезна зад ъгъла на хотела.
— Иаааа! — отново нададе вой Фернандес. Хванал по един крак от масата във всяка ръка, той се нахвърли към тълпата, която беше между него и Шон, тя се разпръсна.
— Имате ли нещо против да довършим боя някой друг път? — попита Шон американеца.
— Разбира се, че не. Когато пожелаете. Аз самият се канех да си тръгна.
Даф се пресегна през въжетата и хвана ръката на Шон:
— Има един, който те търси — или вече си забелязал?
— Може би така изразява приятелските си чувства.
— Не бих заложил на това — идваш ли?
Фернандес хвърли единия крак, който профуча на сантиметри от главата на Шон и разроши косата му.
— Давай, Даф.
Шон осъзна, че Фернандес отново се насочва към него, все още въоръжен с дълъг дъбов крак и че ги разделят само три тънки въжета. В сравнение със скоростта, която развиха Шон и Даф, господин Блеър сякаш бе с гипсирани крака. Фернандес изобщо нямаше шансове да ги хване.
