Окото на тигъра - Смит Уилбур (бесплатные книги онлайн без регистрации TXT) 📗
Домакинът на Таверние му съобщил, че камъкът бил изкопан в прочутите мини Голконда някъде около 1650 година и че необработеният диамант е бил с невероятните 787 карата.
Камъкът бил шлифован във вид на изящно очертана роза, но не бил симетричен — едната му страна била по-изпъкнала. Оттогава няма други сведения за камъка и мнозина смятат, че Таверние всъщност е видял „Кохинор“ или „Орлов“. Много малко вероятно е обаче такъв опитен наблюдател и изкусен бижутер като Таверние да е сгрешил в преценката си за каратите. Преди да бъде повторно обработен в Лондон, диамантът „Кохинор“ е тежал само 191 карата и със сигурност не е бил шлифован във вид на роза. Диамантът „Орлов“, макар и да е шлифован като роза, е бил и все още е симетричен скъпоценен камък и тежи 199 карата. Описанията и на двата камъка съвсем не отговарят на посочените от Таверние сведения и по всичко личи, че е съществувал някакъв огромен бял диамант, който е изчезнал безследно.
Когато през 1739 година персийският Надир Шах навлязъл в Индия и завладял Делхи, той не направил никакви опити да задържи превзетата страна, а се задоволил с плячката на ценности, между които бил и диамантът „Кохинор“ и тронът с пауна на Джехан Шах. Напълно вероятно е алчният грабител от Персия да не е забелязал диаманта „Великият Могол“ и след оттеглянето му, лишеният от своя традиционен трон тогавашен монголски император Мохамед Шах, да е заповядал да му направят нов трон. Но появата на новата скъпоценност е била забулена в дълбока тайна и макар в източните предания да се споменава за нейното съществуване, до наши дни не са стигнали други сведения от европеец, освен посочените от Таверние.
В дневника на сър Томас Дженинг, английския посланик при двора на монголския император в Делхи, дадената му през 1747 година аудиенция е описана така: „Императорът беше облечен в скъпи коприни и накичен с цветя и скъпоценни камъни. Седеше на висок златен трон във формата на разярен тигър, със зинала уста и с едно-единствено блестящо око като на циклоп. Тялото на тигъра беше изкусно изработено от най-различни скъпоценни камъни. Негово величество бе достатъчно великодушен да ми позволи да се приближа до трона и да разгледам окото на тигъра, за което той ме увери, че е направено от едър диамант, наследен от царуването на неговия прадядо Орангзеб.“
Дали пък „Великият Могол“ на Таверние не е бил вече вграден в индийския трон с тигъра? Ако е било така, тогава ще трябва да повярваме на странната поредица от събития, с която ще завършим разказа за това изчезнало съкровище.
На 16 септември 1857 година в Делхи започнали отчаяни улични боеве с много убити и ранени и в крайна сметка метежът завършил без резултат, тъй като британски войски и подкрепящи ги местни бойци успели да отблъснат разбунтуваните индийски части и да превземат древната крепост, която се извисявала над града.
Докато траели боевете в града, един отряд от 101-ви полк, съставен от верни индийски войници и под командването на двама английски офицери, получил заповед да премине през реката и да заобиколи стените на крепостта, за да овладее северния път. Задачата на отряда била да отреже пътя за отстъпление на водачите на метежа и да попречи на членовете на монголското царско семейство да избягат от съсипания град.
Двамата английски офицери били капитан Матю Лонг и полковник сър Роджър Гудчайлд…
Името веднага ми се наби в очите, но не само защото някой бе го подчертал с молив. На полето на страницата, пак с молив, бе изписан един от характерните за Джими Норт удивителни знаци. Младият господин Джеймс се е отнасял непочтително към книгите, дори и към съчиненията, принадлежащи на такава достопочтена институция като Британския музей. Открих, че отново бях се разтреперил и бузите ми пламнаха от вълнение. Пред очите ми стоеше последната липсваща частица от ребуса. В книгата беше описано всичко и погледът ми зашари бързо по буквите.
Никога няма да стане известно какво се е случило през онази нощ на пустия път през индийската джунгла — но шест месеца по-късно капитан Лонг и индиецът Субахдар Рам Панат дали показания за полковник Гудчайлд пред военния съд.
Те разказали как били отрязали пътя за отстъпление на група индийски благородници, бягащи от подпаления град. В групата имало трима мюсюлмански проповедници и двама принцове от благородно потекло. В присъствието на капитан Лонг единият от принцовете се опитал да откупи свободата на всички пленници, предлагайки на британските офицери огромно съкровище — златен трон във формата на тигър с око от диамант.
Офицерите се съгласили и принцовете ги повели през гората към една джамия сред джунглата. В двора на джамията имало шест волски коли. Коларите били изчезнали, а когато британските офицери слезли от конете и проверили товара на колите, те наистина се уверили, че там имало златен трон, представляващ статуя на тигър. Тронът бил разрязан на четири отделни части, за да бъде превозван по-лесно — задните крака, трупа, предните крака и главата. Отделните части били поставени върху слама и когато ги осветили с фенерите, вградените в златото скъпоценни и полускъпоценни камъни заблестели ярко.
После полковник Гудчайлд наредил принцовете и свещениците да бъдат незабавно разстреляни. Изправили ги пред външната стена на джамията и ги изпратили на оня свят със залп от карабини. Полковникът лично обиколил повалените благородници и ги доубил със служебния си револвер. После хвърлили труповете им в кладенеца до стените на джамията.
След това двамата офицери се разделили, като капитан Лонг повел по-голямата част от индийски войници и се върнал в града, за да охранява стените на крепостта, а полковникът, Субахдар Рам Панат и петнайсет бойци отпътували с волските коли.
Субахдар описал пред военния съд как са превозили ценния товар на запад, преминавайки през позициите на англичаните благодарение на полковника. Останали на бивак в продължение на три дни до някакво селце. Местният дърводелец и двамата му сина сковали под строгия надзор на полковника четири груби сандъка, в които поставили частите на трона. Полковникът междувременно се заел да свали от статуята вградените в златото скъпоценни камъни. Мястото на всеки камък било внимателно отбелязано върху изготвен от самия полковник чертеж, а самите те били номерирани и подредени в желязна ракла като използваните за съхранение на монети железни сандъци, с които армейските ковчежници обикаляли бойните части.
Когато тронът и скъпоценните камъни били опаковани в сандъците и желязната ракла, те отново били натоварени на волските коли и пътуването към железопътната гара при Алахабад продължило.
Нещастният дърводелец и синовете му били заставени да се присъединят към конвоя. Субахдар си спомнил, че когато пътят навлязъл в някаква гъста гора, полковникът слязъл от коня си и повел тримата занаятчии към дърветата. Разнесли се шест пистолетни изстрела и полковникът се върнал сам.
Спрях да чета и се замислих за личността на полковника. Щеше ми се да мога да го запозная с Мани Ресник, двамата биха си допаднали много. Усмихнах се на внезапното ми хрумване и зачетох нататък.
Конвоят стигнал до Алахабад на шестия ден и полковникът се възползвал от привилегиите си, за да бъдат натоварени с предимство неговите пет сандъка на военния влак за Бомбай. След като успял да го уреди, предвожданият от него малък отряд се присъединил към полка в Делхи.
Шест месеца по-късно капитан Лонг, подкрепен от индийския подофицер Рам Панат, дал показанията си срещу командира. Можем да предположим, че крадците са се изпокарали и че полковник Гудчайлд вероятно си е рекъл, че е по-добре да вземе всичко сам, отколкото да го дели на три. Но дори и да е било така, оттогава насам няма никакви сведения за местонахождението на съкровището.
Процесът в Бомбай станал много известен и бил широко отразен в Индия и в Англия. Но слабото място в обвиненията на прокурора било, че налице нямало нищо заграбено, а мъртвите не говорят.
Полковникът бил признат за невинен, но поради развихрилия се скандал го принудили да си подаде оставката и да се върне в Лондон. Дори да е успял по някакъв начин да вземе със себе си диаманта „Великият Могол“ и златния трон с тигъра, по-нататъшната му кариера не дава никакви доказателства да е притежавал голямо богатство. В съдружие с една известна лондонска дама той отворил игрален дом на „Бейзуотър роуд“, който бързо се сдобил с лошо име. Полковник сър Роджър Гудчайлд починал през 1871 година, вероятно от сифилис в трети стадий, с който се сдобил по време на забележителната си кариера в Индия. Смъртта му възкресила легендите за приказния трон, но те бързо били забравени поради липсата на твърди доказателства и обичащият забавленията джентълмен отнесъл тайната в гроба си.
