Окото на тигъра - Смит Уилбур (бесплатные книги онлайн без регистрации TXT) 📗

— Не знам — отговорих аз, щом доплувахме до лодката и й подадох мрежестата торба. Грабна я нетърпеливо и докато ние се измъквахме на борда и сваляхме апаратите, тя разглеждаше внимателно плячката ми, прехвърляйки я в ръце.

Вълните бяха започнали да се блъскат тежко в рифа, от което водата наоколо закипя, а лодката се люлееше и подскачаше несигурно. Анджело едва успяваше да я задържа на място — значи бе време да тръгваме. Бяхме прекарали под водата толкова време, колкото считах, че е достатъчно безопасно за един ден, мощните океански вълни скоро щяха да започнат да преминават през преградата от корали и да се понесат опустошително върху водите на закътания вир.

— Хайде да се прибираме, Чъби — викнах аз и той застана при моторите. Цялото ни внимание бе съсредоточено върху опасния обратен преход през протока. Понесени от силата на прилива, вълните се блъскаха в кърмата, подхвърляха нагоре лодката и се плъзгаха толкова бързо под корпуса й, че убиваха сравнително добрата ни скорост, а кормилото така се въртеше встрани, че всеки миг можехме да се обърнем напряко и да се забием с носа право в кораловите стени на протока. Но опитният Чъби устоя на всичко и накрая ни изведе в тихите води зад рифа, откъдето поехме към острова.

Вече можех да разгледам внимателно предмета, който бях извадил от дъното на вира. Шери не спираше да ми дава съвети, от които нямах никаква нужда, предупреждавайки ме да пипам внимателно. Поставих буцата мъртви корали върху седалката на лодката и я разцепих със силен удар с камата. Тя се раздели на три парчета и отвътре се показаха множество дреболии, които са били погълнати някога от живите полипи на корала.

Сред тях имаше три кръгли сиви топчета като онези, с които си играят децата, и аз извадих едното от черупката на корала, претегляйки го на дланта си. Беше тежко. Подадох го на Шери.

— Някакви предположения? — попитах аз.

— Куршуми от карабина — без никакво колебание отвърна тя.

— Естествено — съгласих се аз. Трябваше да ги разпозная и затова реших да внимавам, за да позная какъв е следващият предмет.

— Малък месингов ключ.

— Гениален си! — иронично подхвърли тя, но аз не й обърнах внимание и се заех да измъкна внимателно белия предмет, който първи беше привлякъл вниманието ми. Успях най-сетне да го освободя и го обърнах обратно, за да разгледам синия надпис на гърба му.

Беше парче бял лъскав порцелан, отчупено от ръба на чиния, върху която е бил изрисуван герб. Половината от надписа липсваше, но веднага разпознах изправения на задните си крака лъв и думите: „Парламента. АНГЛИЯ“. Беше емблемата на старата английска компания, изписана върху порцелановите съдове на кораба.

Подадох го на Шери и внезапно ми дойде наум как е станало всичко. Разказах й как са се развили събитията според мен и тя ме слушаше мълчаливо, галейки парчето порцелан.

— Когато вълните най-после са блъснали кораба в корала и корпусът му се е разцепил на две, вероятно точно по средата, целият тежък товар и всички принадлежности са се плъзнали към отвора. Преградите на трюмовете са се пробили и всичко се е изсипало във водата — оръдия и гюлета, порцеланови и сребърни съдове, бутилки и чаши, монети и пистолети. Цялото дъно на вира сред рифа сигурно е било обилно засипано с тия творения на човешкия гений, а коралите са засмукали и погълнали всичко.

— Ами сандъците със съкровището? — попита Шери. — И те ли са изпаднали през пробойната?

— Не знам — признах си аз, а Чъби, който беше ни слушал напрегнато, плюна през борда и изръмжа:

— Предният трюм винаги е преграден с дебели триинчови дъбови дъски, за да се задържа товарът при бурно море. Всичко, което е било в предния трюм, си е все още там.

— За същата оценка от вещо лице на „Харли стрийт“ ще трябва да се изръсиш цели десет гвинеи — казах аз на Шери и й намигнах. Тя се засмя и се обърна към Чъби.

— Не знам какво щяхме да правим без теб, мили ми Чъби — рече му тя, а Чъби се намръщи свирепо и изведнъж забеляза на далечния хоризонт някаква страшно интересна забележителност.

Едва по-късно, след като бяхме поплували край един от уединените плажове и бяхме се преоблекли в чисти дрехи, Шери и аз седяхме край огъня, посръбвайки „Чивас Рийгъл“ и похапвайки от току-що уловените в лагуната скариди, въодушевлението ни от първите дребни находки понамаля, а аз реших да обсъдим трезво всичко, което знаехме за потъналия кораб и изсипалите се от него предмети върху дъното на вира.

Ако Чъби грешеше и сандъците със съкровището, които тежаха неимоверно много, бяха пробили преградите на трюма и паднали във водата, то задачата ни да ги открием нямаше да има край. Същия ден бях видял към двеста купчини и могилки от корал — и под всяка една от тях би могла да се крие някоя част от индийския трон с тигъра.

Ако пък той не грешеше и товарът беше останал в трюма, то тогава полипите на корала сигурно са покрили цялата предна част на потъналия на дъното кораб, наслоявайки се върху дървената обшивка на безброй пластове от втвърден калций, който накрая се е превърнал в яка броня, неузнаваема под обилно обраслите я водорасли.

Обсъдихме всичко в подробности, като всеки от нас бе съгласен, че задачата, която бяхме си поставили, е огромна и че тя се състои от две отделни части.

Първо трябваше да открием и да разпознаем сандъците, а после трябваше да ги изтръгнем от жестоката прегръдка на корала.

— Нали се сещаш какво ще ни бъде необходимо, Чъби? — попитах аз и той кимна с глава.

— Още ли пазиш ония две сандъчета? — продължих аз, срамувайки се да произнеса думата „гелигнит“ пред Шери. Тя ми напомняше прекалено живо за онова, което възнамерявахме да направим с Чъби и за което бяхме се снабдили с огромни количества взривни вещества. Беше преди три години, през един слаб сезон, през който имах отчаяна нужда от суха пара, за да покрия разходите на „Танцуващата по вълните“ и да преживея. Без да нарушаваме ни най-малко закона, планът ни можеше да се осъществи и отдавна да съм затворил тая страница от живота ми, а и да съм я забравил — но ето че сега имахме нужда от гелигнит.

Чъби поклати глава.

— Мой човек, оная дяволия беше започнала да се поти като напечен от слънцето хамалин. Ако някой беше се оригнал на петдесет фута от нея — тя щеше да отнесе целия остров.

— И какво направихте с него?

— Двамата с Анджело го откарахме към Мозамбикския проток и го потопихме надълбоко.

— Ще ни трябват поне няколко сандъчета. Ако искаме да натрошим грамадите на дъното, ще трябва да сложим пълен заряд.

— Ще поговоря пак с мистър Кокъф — той сигурно ще уреди нещо.

— Говори с него, Чъби. Следващия път, когато отидеш до Сейнт Мери, кажи на Фред Кокър да ни достави три сандъчета.

— А какво ще кажеш за ананасите, дето успяхме да спасим от „Танцуващата по вълните“? — попита Чъби.

— Няма да ни свършат работа — отговорих аз, защото не ми се искаше на некролога ми да пише: „Човекът, който се опита да възпламени ръчни гранати «МК VII» на сто и трийсет фута дълбочина.“

На следващата сутрин се събудих от неестествената тишина и от силната, сякаш увиснала горещина на въздуха. Лежах буден, ослушвайки се, но дори раците не се чуваха, а и постоянното шумолене на палмовите клонки бе утихнало. Единственият шум идеше от тихото и равномерно дишане на жената до мен. Целунах я лекичко по бузата и успях да измъкна ранената си ръка изпод главата й, без да я събуждам. Шери се хвалеше, че никога не използва възглавница, защото, както ми заяви, убедена в правотата на думите си, то било вредно за гръбначния стълб, но никак не се притесняваше да ползва всяка удобна част от тялото ми като заместител.

Измъкнах се полекичка от пещерата, опитвайки се да възстановя кръвообращението в ръката чрез масаж, и докато поливах любимата ми палма, вдигнах очи към небето.

Първите проблясъци на утрото се губеха сред тежката мараня, закриваща звездите. Нямаше никакъв полъх на вятъра, който да раздвижи тежко увисналия над земята нагорещен въздух, и кожата ми настръхна, сякаш ме полазиха мравки.