Окото на тигъра - Смит Уилбур (бесплатные книги онлайн без регистрации TXT) 📗
Имаше и мигове, когато чувствах, че ме наблюдава с онзи враждебен, изпълнен с ненавист поглед. И само след час изпадаше в бурна любовна страст, която бе напълно противоположна.
Извади от сака дрехите ми и започна да ги кърпи, седнала по турски на дюшека и размахвайки иглата с уверени движения. Когато й поблагодарих, започна да се държи язвително и подигравателно и се скарахме дотам, че накрая изхвърча от пещерата и се впусна под виещия вятър към пещерата на Чъби. Прибра се едва вечерта, придружена от Чъби, който дойде да я изпрати с фенера си.
Чъби ме изгледа с поглед, който би могъл да срази и по-дребен човек от мен, и отказа хладно на поканата ми да пийнем по уиски, което означаваше, че или е много болен, или пък никак не одобрява стореното от мен, а после изчезна отново сред бурята, мърморейки мрачно.
В края на четвъртия ден нервите ми бяха се изопнали до крайност, но бях обмислил от всички страни странното поведение на Шери и бях си направил съответните изводи.
Затворена с мен в тясната пещера, тя най-сетне бе принудена да изясни чувствата си към мен. Вероятно за първи път през живота си се влюбваше и силно независимият й дух се съпротивляваше яростно. И аз не мога да кажа искрено, че много ми беше приятно — или по-скоро, на мен ми бяха приятни кратките мигове на разкаяние и нежност, преди да изпадне отново в раздразнение, но очаквах с горещо нетърпение часа, в който щеше да се съгласи с неизбежното и да ми се покори напълно.
Все още очаквах този щастлив миг, когато се събудих призори на петия ден. Островът бе попаднал в обятията на такава тишина, че тя бе просто непоносима след стихията на урагана. Лежах и се вслушвах в тишината, без да отварям очи, но когато усетих, че Шери се размърда до мен, извих глава и я погледнах в очите.
— Бурята отмина — кротко рече тя и се надигна от леглото.
Излязохме заедно навън, спирайки се пред светлината на утрото и оглеждайки се сепнато пред опустошенията от урагана. Островът приличаше на бойните полета от Първата световна война, така както ги показват на снимките. Палмите бяха останали без листа, голите им стволове стърчаха скръбно към небето, а земята около тях бе плътно покрита с клони и кокосови орехи. Всичко бе потънало в тишина, нямаше никакъв полъх на вятъра, а бледата синева на небето бе все още изпълнена с маранята от пясъка и морето.
Чъби и Анджело се измъкнаха от тяхната пещера като мечка с мечето си в края на зимата. Те също се изправиха и се огледаха учудено.
Анджело внезапно нададе бойния вик на команчите и подскочи във въздуха. След петте дни на принудително усамотение жизненият му дух не можеше повече да бъде потискан. Хукна между палмите като хрътка.
— Последният, който стигне до водата, е фашист — извика той и Шери първа прие предизвикателството му. Когато стигнаха до пясъчната ивица, тя бе на десет крачки след него, но двамата се хвърлиха едновременно в лагуната, както си бяха с дрехите, и започнаха веднага да се замерят с шепи мокър пясък. Чъби и аз ги последвахме с по-спокойни крачки, подхождащи повече на възрастта ни. Чъби потопи внушителните си телеса в морето, без да сваля живописно раираната си пижама.
— Трябва да ти кажа, мой човек, че удоволствието е страхотно — мрачно подхвърли той. Дръпнах дълбоко от пурата, докато се разполагах в стигащата до кръста ми вода, и му подадох фаса.
— Изгубихме пет дена, Чъби — казах аз и той веднага се намръщи.
— Хайде да се хващаме на работа — изръмжа той, седейки в лагуната, облечен в раираната жълто-червена пижама и с пура в уста, като някаква огромна кафява жаба.
Погледнахме от високото надолу към плитките води на лагуната и макар че още бяха малко размътени от вълнението и неуталожилия се пясък, все пак успяхме да зърнем лодката. Тя беше отнесена от течението на дълбочина от двайсет фута, където лежеше на дъното с все още крепящото се върху бордовете й жълто платнище.
Измъкнахме лодката с въздушните балони и щом бордовете й се показаха над повърхността, успяхме да я докараме до брега и да я изтеглим върху пясъка. Остатъкът от деня мина в разтоварване на прогизналия багаж, в почистване и сушене, пълнене на кислородните бутилки, качване на моторите и подготовка за следващото ни посещение на Топовния риф.
Бях започнал сериозно да се безпокоя, че загубихме толкова дни в бездействие на острова, докато Мани Ресник и неговите весели момчета съкращаваха преднината, с която бяхме тръгнали.
Същата вечер обсъдихме закъснението ни около огъня и всички се съгласихме, че за десет дни не сме постигнали никакъв напредък, освен откритието ни, че част от останките на „Утринна светлина“ са паднали на дъното на вира.
На сутринта вълнението бе благоприятно за ранно отплаване и Чъби ни преведе през протока, макар че светлината бе съвсем оскъдна и кораловите зъбери едва се виждаха, а когато застанахме на обичайното място на гърба на рифа, слънцето току-що бе започнало да се издига на хоризонта.
През петте дни, през които бяхме принудени да останем на сушата, ръцете на Шери бяха почти оздравели и въпреки тактичната ми забележка, че ще е по-добре да ме придружава Чъби през близките няколко дни, изказаната от мен загриженост остана без последствие. Шери Норт бе облякла костюма и надянала плавниците, а Чъби седна на кърмата до моторите, за да държи лодката на място.
Двамата с Шери се гмурнахме бързо и навлязохме сред горичката от морски бамбук, определяйки местата според сигналните балони, които бяхме оставили с Чъби при последното ни спускане.
Работехме в близост до основата на кораловата скала и Шери се зае с вътрешната й страна, където бе по-лесно да следва означенията.
Едва бяхме започнали по първата отсечка и бяхме преплували петдесет фута от последния балон, когато Шери почука настойчиво върху бутилките на гърба си, за да привлече вниманието ми, и аз си пробих път през бамбука към нея.
Тя бе увиснала като прилеп върху стената на кораловата скала, разглеждайки внимателно обрасъл във водорасли отломък от корал, който бе се плъзнал надолу към дъното на вира. Тъмната коралова скала я засенчваше плътно, така че едва когато стигнах до нея, можах да видя какво бе привлякло вниманието й.
Върху скалата лежеше подпрян дълъг цилиндричен предмет, чийто долен край бе скрит от купчина водорасли и гниещи отпадъци, а самият той бе обрасъл в изобилие от морски растения и вече бе частично разяден от живия корал.
Но размерите и правилната му форма подсказваха, че е направен от човешка ръка — защото дължината му беше девет фута, а ширината двайсет инча, идеално закръглен и леко изострен.
Шери го разглеждаше с интерес и когато стигнах до нея, тя се извърна с лице и ми направи знак, че не разбира какво може Да бъде.
Бях го разпознал веднага, от което кожата на ръцете и тила ми настръхна от вълнение. Разтворих палеца и показалеца си като пищов и направих движение, като че стрелям, но тя не ме разбра и поклати глава, така че надрасках набързо върху плочката и й я показах: „Оръдие“.
Заклати усърдно глава, завъртя очи и пусна мехурчета, за да отбележи успеха си, а после се извърна към оръдието.
То бе с приблизителните размери на деветфунтовите топове, представляващи част от въоръжението на „Утринна светлина“, но нямаше никаква вероятност да прочета какъвто и да е надпис върху него, защото повърхността му бе покрита със слой водорасли и ръжда, дебел като кожата на крокодил. За разлика от откритата от Джими Норт бронзова камбана оръдието не бе заровено в пясъка, който би го запазил.
Заплувах край мощното дуло, разглеждайки го отблизо, и почти веднага открих друго оръдие сред още по-гъстия мрак в близост до скалата. Но три четвърти от втория топ бяха потънали в скалата, слепени здраво от живите някога коралови полипи.
Доплувах още по-близо, провирайки се под първото оръдие, и се мушнах в бъркотията от водорасли и паднали парчета корал. Бях на два фута от безформената купчина, когато видях нещо, от което изненадата ми бе такава, че се задъхах и кръвта ми почна силно да пулсира.
