Когато лъвът се храни - Смит Уилбур (лучшие книги онлайн .TXT) 📗
— Госпожица Раутенбах изпраща това за вас, сър.
Беше половин бутилка бренди.
— Кажи й, че й благодаря. — Извади тапата със зъби и отпи две глътки. На очите му се показаха сълзи и той подаде бутилката на Мбиджейн.
— Не е редно — възпротиви се той.
— Пий!
Зулусът отпи, избърса грижливо гърлото на бутилката с одеялото си и я подаде обратно. Даф отпи още една глътка и отново я предложи, но Мбиджейн поклати отрицателно глава.
— Малко от това дава сила, твърде много те прави слаб. Сега имаме работа.
Даф запуши бутилката.
— Колко време ще ни трябва да го достигнем? — попита Мбиджейн.
— Ден, може би два.
— Човек може да умре за два дни — замисли се зулусът.
— Но не и такъв с тяло на бик и нрав на дявол — увери го Даф. Мбиджейн се засмя и той продължи да търси думи на зулуски. — Обичаш ли го, Мбиджейн?
— Обич е женска дума.
Мбиджейн огледа един от палците си, нокътят бе откъснат и стърчеше като надгробен камък. Хвана го със зъби, дръпна и го изплю върху пода на галерията. Даф потръпна.
— Тези бабуини няма да работят, ако не ги накараш. — Мбиджейн се изправи. — Почина ли си?
— Да — излъга го той и двамата се върнаха в забоя.
Шон лежеше в калта, с глава върху твърдата каска. Тъмнината бе плътна като заобикалящата го скала. Опитваше се да си представи къде свършва едното и започва другото, но това не му помогна да забрави измъчващата го жажда. Чуваше ударите на чука върху скалата и трополенето на откъртените камъни, но му се струваше, че изобщо не се приближават. Страната, на която лежеше, беше изтръпнала и го болеше, но не можеше да се обърне. Всеки път, когато опиташе, коленете му срещаха вагонетката и въздухът в малката пещера започваше да придобива вкус на застояло. Заболя го глава. Отново се размърда и ръката му докосна купчинката златни монети. Удари ги и те се разпиляха в калта. Бяха примамката, вкарала го в този капан. Сега бе готов да ги даде, както и всичките си милиони, само за да усети вятъра в брадата си и слънцето върху лицето си. Тъмнината го обгръщаше гъста и лепкава като черен петмез. Изпълваше носа, гърлото, очите му. Задушаваше го. Шон зашари с ръка и намери кутията кибрит. За няколко секунди светлина щеше да изгори повечето от скъпоценния кислород в пещеричката си и това за него щеше да бъде равностойна размяна, но кибритът бе подгизнал. Драскаше клечка след клечка, но мокрите глави се ронеха, без да дадат искра. Хвърляше ги встрани и стискаше клепачи, за да прогони тъмнината. Пред затворените му очи блестяха ярки цветове, движеха се и се разместваха, докато внезапно и съвсем ясно образуваха картина на лицето на Гарик. От месеци не бе мислил за семейството си. Бе прекалено зает с прибиране на златната жътва, но сега спомените се върнаха. Толкова много неща беше забравил. В сравнение с могъществото и златото всичко друго бе изгубило значението си. Дори животът, животът на хората не означаваше нищо. Но сега вече ставаше въпрос за неговия живот, който висеше на косъм.
Спомни си за Гарик, осакатен от невнимателния му изстрел, баща на копелето, което беше направил на Ада, която беше напуснал, без да й каже нито дума за сбогом, за Карл Локкампър с пистолет в ръка и мозък, пръснат по пода на спалнята, за други безименни мъже, мъртви или прекършени, за което той бе виновен, за измъчващата го жажда.
Звукът от чуковете отново прекъсна мислите му. От другата страна на тунела имаше хора, които се опитваха да го спасят. Те проправяха път в коварната каменна камара, която можеше да рухне всеки момент. Хората бяха по-ценни от отровния метал, от малките златни дискчета, които се търкаляха самодоволно в калта около него, докато хората се бореха за живота му.
Шон облиза устни и се заслуша в ударите на чуковете, беше сигурен, че са наближили.
— Ако се измъкна оттук, всичко ще бъде различно. Кълна се.
Мбиджейн почива само четири часа през следващите тридесет и шест. Даф наблюдаваше как тялото му се топи заедно с изтичащата пот. Той се самоубиваше. Даф беше изтощен, не можеше да работи с ръцете си, но ръководеше групата, която укрепваше възстановения тунел. На втората вечер бяха разчистили тридесет метра от галерията. Той измери разстоянието в крачки и когато достигна забоя, попита слугата:
— Колко време измина, откакто му сигнализирахте за последен път?
Зулусът отстъпи назад, стиснал чук в изранените си ръце, дръжката на чука бе лепкава и кафява от кръвта му.
— Един час и още тогава се чуваше, като че ли ни дели едно копие разстояние.
Даф взе лоста на един от другите зулуси и почука по скалата. Отговорът дойде незабавно.
— Удря по нещо желязно — каза той. — Чува се, като че ли е само на метър-два от нас. Мбиджейн, остави другите да довършат. Ако искаш, стой и гледай, но трябва да починеш.
В отговор той вдигна чука и го размаха срещу забоя. Скалата, която удари, се пропука. Двама от туземците пристъпиха напред и я откъртиха с лостовете си. В дъното на дупката, която се образува, ясно се виждаше ъгълът на вагонетката. Всички се втренчиха в него, а Даф извика:
— Шон, Шон, чуваш ли ме?
— Стига приказки и ме измъкнете оттук! — Гласът на Шон бе дрезгав от жаждата и праха, приглушен от скалата.
— Под вагонетката е.
— Това е той.
— Nkosii, добре ли си?
— Намерихме го!
Виковете им бяха подети от мъжете, работещи в галерията зад тях, и предадени по-нататък към тези, които очакваха при асансьорната станция.
— Намерили са го. Добре е, намерили са го.
Даф и Мбиджейн едновременно скочиха напред, напълно забравили изтощението си. Разчистиха няколкото последни буци скала и рамо до рамо коленичиха и надникнаха под вагонетката.
— Привет.
— Добре дошъл, Мбиджейн, какво те забави толкова?
— Господарю, по пътя си срещнах няколко малки камъчета.
Той протегна ръце, хвана Шон под мишниците и го изтегли изпод вагонетката.
— Какво дяволско място си избрал, за да се заровиш, момко. Как се чувствуваш?
— Дай ми малко вода и ще бъде добре.
— Вода, донесете вода! — извика Даф.
Шон се опита да пресуши цялата кана на един дъх. Закашля се и водата бликна от носа му.
— Спокойно, синко, спокойно — потупа го по гърба Даф.
От втората кана Шон пи по-бавно и я пресуши, пухтейки от усилието.
— Чувствувам се по-добре.
— Хайде, на повърхността ни чака лекар. — Даф хвърли едно одеяло на раменете му.
Мбиджейн вдигна Шон, прегърнал го през гърдите.
— Пусни ме, да те вземат дяволите! Не съм забравил да ходя.
Зулусът го пусна внимателно, но краката му се подгънаха като на човек, току-що станал от леглото след продължително боледуване и той се притисна към ръката му. Мбиджейн го вдигна отново и го понесе към асансьорната станция. Скипът ги изкачи на открито.
— Луната свети. А звездите, Господи, прекрасни са! — В гласа на Шон имаше учудване. Гълташе нощния въздух и пълнеше дробовете си, но той бе прекалено богат на кислород за него и Шон се закашля отново. При отвора на шахтата го чакаха хора, които се струпаха около тях.
— Как е той?
— Добре ли си, Шон?
— Доктор Саймъндс чака в канцеларията.
— Бързо, Мбиджейн — нареди Даф. — Не го дръж на студа.
Подхванали го от двете страни, те побързаха към административната сграда. Саймъндс го прегледа, видя гърлото и измери пулса му.
— Имате ли тук покрита карета?
— Да — отговори Даф.
— Добре, завийте го хубаво и го закарайте вкъщи да легне. От праха и лошия въздух долу съществува сериозна опасност от пневмония. Ще дойда с вас и ще му дам успокоително.
— Няма да ми трябва, докторе — ухили се Шон.
— Мисля, че зная кое е най-доброто за вас, г-н Кортни.
Доктор Саймъндс беше млад и предпочитан лекар от богаташите на Йоханесбург.
— Сега, ако разрешите, ще ви заведа в хотела ви. — Започна да прибира инструментите в лекарската си чанта.
