Когато лъвът се храни - Смит Уилбур (лучшие книги онлайн .TXT) 📗

Те изхвърчаха от стаята и Шон затвори вратата след тях. Кенди беше облечена в пеньоар. Лицето й сияеше, прибраната й назад коса се спускаше блестяща и мека. Шон осъзна, че е красива. Погледна към бухналата купчинка на сватбената й рокля върху леглото.

— Кенди, страхувам се, че нося лоша новина. Ще можеш ли да я понесеш? — произнесе го почти грубо и с омраза, омраза към всяка една дума.

Видя как лицето й помръкна. После стана безизразно — празно и мъртво, като на статуя.

— Той си отиде — каза Шон. — Избяга от теб.

Кенди взе една четка от тоалетната масичка и започна да я прокарва безцелно из косата си. В стаята бе много тихо.

— Съжалявам, Кенди.

Тя кимна, без да го погледне. Погледът й бе отправен в празния коридор на бъдещето. Това мълчание беше по-страшно от сълзите.

— Съжалявам, бих искал да мога да направя нещо… — Той се обърна към вратата.

— Шон, благодаря, че дойде да ми кажеш. — В гласа й нямаше чувства, той беше мъртъв като лицето й.

— Няма нищо. — Гласът му бе пресипнал.

Отиде с коня до Ксанаду. Тълпата се трупаше около големите палатки на поляната и по смеха им той позна, че вече са пили. Слънцето грееше ярко, но все още не бе много топло, оркестърът свиреше на широката веранда и роклите на жените се открояваха като весели петна на фона на зелената морава. „Празник“ — плющяха знамената върху палатките. „Празник“ — извисяваше се смехът.

Шон яздеше по алеята, повдигайки ръка в отговор на поздравите, които му се подвикваха. Това, че беше на коня, му даде възможност да забележи Франсоа и Мартин Къртис с чаши в ръце близо до къщата да разговарят с две от момичетата от Хауз Опера. Остави коня си на един от туземците коняри и закрачи към тях.

— Здрасти, шефе! — поздрави го Къртис. — Защо си толкова кисел, нали не се жениш ти?

Всички се засмяха.

— Франсоа, Мартин, елате, моля ви, с мен.

— Какво има, г-н Кортни? — запита Франсоа, докато отиваха настрана.

— Празникът свърши. Няма да има сватба.

Двамата зяпнаха от изненада.

— Обиколете наоколо и кажете на всички. Кажете им да си вземат обратно подаръците.

Той се обърна и си тръгна.

— Какво се е случило, шефе? — попита Къртис.

— Кажете им само, че Кенди и Даф са променили намеренията си.

— Искате ли да ги отпратим?

Той се подвоуми.

— По дяволите! Нека останат. Оставете ги да се отровят от пиене. Само им кажете, че няма да има сватба.

Влезе в къщата. Откри нервния от напрежение лъжесвещеник в кабинета на първия етаж. Адамовата ябълка на човека беше протрита до кръв от колосаната висока и корава свещеническа яка.

— Няма да имаме нужда от тебе — каза Шон.

Извади чековата си книжка, седна до бюрото и попълни един чек.

— Това е за неприятностите. А сега, изчезвай от града!

— Благодаря ви, г-н Кортни. Много ви благодаря.

Човекът изглеждаше безкрайно облекчен и се запъти към вратата.

— Ей, приятел! — спря го Шон. — Ако някога изпуснеш само една дума за това, което искахме да направим днес, ще те убия. Ясен ли съм?

Шон отиде в балната зала и пусна малка купчинка гвинеи в ръката на полицая.

— Разкарай всички оттук! — Той кимна с глава към тълпата, която се суетеше покрай масите и разглеждаше подаръците. — Сетне заключи вратата!

Намери главния готвач в кухнята.

— Изнеси навън всичката храна! Дай им я сега! После заключи кухните!

Тръгна из къщата, като затваряше врати и спускаше завеси. Когато влезе в кабинета, завари една двойка върху големия кожен диван. Ръката на мъжа беше под полата на момичето и то се кискаше.

— Тук не е публичен дом — изкрещя Шон и те бързо изчезнаха. Той потъна в един от столовете. Чуваше гласовете и смеха, долитащи от поляната навън, оркестърът свиреше валс от Щраус. Това го подразни и той се намръщи. Главата отново го заболя. Усещаше кожата на лицето си суха и опъната след снощната оргия.

— Каква каша! Каква гадна каша! — произнесе на глас. Излезе след час и намери коня си. Пое по пътя за Претория, докато отмина и последните къщи, сетне свърна в степта. Пришпори коня в лек галоп през морето от трева, с шапка смъкната на тила, за да открие лицето си за слънцето и вятъра. Седеше отпуснат на седлото и остави коня сам да избира пътя. Върна се в Йоханесбург късно следобед. Почувствува се по-добре. Физическото усилие и чистият въздух му помогнаха да погледне реално на нещата. Напълни ваната с гореща вода, отпусна се в нея и там и последният му гняв към Даф изчезна. Когато влезе в спалнята, Кенди седеше на леглото му.

— Здравей, Шон. — Тя му се усмихна едва доловимо. Косата й сега бе поразрошена, лицето — бледо и без грим. Бе със същия пеньоар, с който я беше видял сутринта.

— Здравей, Кенди. — Той си сложи малко одеколон на косата и брадата.

— Нямаш нищо против, че дойдох да те видя, нали?

— Не! Разбира се, че не. — Той започна да сресва косата си. — Аз тъкмо щях да дойда при теб.

Кенди придърпа съвсем по женски краката под себе си — начин, който не може да бъде повторен от никой мъж.

— Ще ми дадеш ли нещо за пиене?

— Извинявай, мислех, че никога не си се докосвала до такова нещо.

— О, днес е специален ден. — Смехът й прозвуча прекалено весело. — Днес е моят сватбен ден, нали?

Наля й коняк, без да я гледа. Усети как гневът към Даф го обзема с нова сила. Кенди пое чашата и отпи. Намръщи се.

— Има ужасен вкус.

— Ще ти свърши добра работа.

— За булката — вдигна тост тя и пресуши чашата.

— Още една? — попита Шон.

— Не, благодаря. — Изправи се и отиде до прозореца. — Вече се стъмва. Мразя тъмнината — това, което е лошо през деня, е непоносимо през нощта.

— Съжалявам, Кенди. Бих искал да мога да ти помогна.

Тя се обърна и се приближи до него. Ръцете й се сключила плътно около врата му и лицето й, бледо и уплашено, се притисна към гърдите му.

— О, Шон! Моля те, прегърни ме! Толкова ме е страх.

Той я прегърна непохватно.

— Не искам да мисля за това. Не сега, не в тъмнината — прошепна тя. — Моля те, помогни ми! Моля те, помогни ми да не мисля за това!

— Ще остана с теб. Не се разстройвай. Седни. Ще ти сипя още една чаша.

— Не, не! — Тя се хвана отчаяно за него. — Не искам да оставам сама. Моля те, помогни ми!

— Не мога да ти помогна. Ще остана при теб, но това е всичко, което мога да направя. — Гняв и съжаление се смесваха в Шон като пепел и селитра, пръстите му се впиха в рамото й.

— Добре, причинявай ми болка! Така ще забравя за малко. Вземи ме в леглото и ми причини болка, Шон, силна болка!

Дъхът му спря.

— Не съзнаваш какво говориш. Това е лудост!

— Това е, което искам, да забравя за малко. Моля те, Шон! Моля те!

— Не мога да го направя, Кенди. Даф ми е приятел.

— Той приключи с мен и аз с него. Аз също съм ти приятелка. О, господи! Толкова съм самотна. Не ме изоставяй и ти. Помогни им, Шон, моля те, помогни ми!

Шон усети как гневът се плъзга от гърдите надолу и се издува като главата на кобра между бедрата му. Тя също го усети.

— Да! О, моля те, да!

Вдигна я и я отнесе на леглото. Изправи се над нея, докато разкъсваше пижамата си. Тя се гърчеше в леглото, освобождавайки се от дрехите и се изпъна, за да го посрещне, поеме в себе си и накара да я изпълни. Шон бързо и със сила си проби път през мекото було в топлината на тялото й. В нея нямаше желание — бе доведена жестоко и безмилостно до границите на издръжливостта. Това, което ставаше, за него беше израз на гняв и съжаление, за нея — акт на забрава. Един път не бе достатъчен. Облада я отново и отново, докато чаршафите се зацапаха с ръждиви петна от кръв и тялото я заболя. Тогава легнаха един до друг, потънали в пот и уморени от яростта, с която се бяха отдали един на друг. В покоя, настъпил след отминалата страст, Шон я попита тихо:

— Не помогна, нали?

— Напротив, помогна. — Физическото изтощение беше отслабило бариерите и тя даде израз на скръбта си. Все още вкопчена в него, тя се разплака.