Окото на тигъра - Смит Уилбур (бесплатные книги онлайн без регистрации TXT) 📗
— За какво ти е? — подозрително ме попита тя, очевидно несъгласна да се откаже и от най-малката дреболия.
— Все ще ми послужи за нещо — отвърнах й аз, поглеждайки я многозначително, но усилията ми отидоха нахалост, защото тя беше се заела отново със съдържанието на кутията.
Независимо от това скрих добре пръстена в едно от джобчетата с ципове на брезентовата ми чанта с инструменти. Чъби междувременно беше се накичил с какви ли не бижута като някоя индийска младоженка.
— Боже мой, Чъби, ами че Лиз Тейлър ще пукне от завист — възкликнах аз и той прие комплимента ми с величествено кимване.
Доста трудно ми беше да го накарам да се върнем на потъналия кораб, но след като вече бяхме на площадката пред каютите на пътниците, той започна да работи като великан сред изпотрошените останки.
Изместихме задръстилите коридора парчета ламперия и дървени греди, използвайки скрипец и въже. Смъкнахме ги в оръдейното помещение и ги натрупахме край тъмните стени така, че да не ни пречат при преминаване.
Когато се добрахме до зейналия преден трюм, запасите ни от кислород бяха на привършване. Дебелите греди на преградата бяха натрошени от взрива и когато надникнах през отвора, успях да различа само някаква неясна грамада от струпани материали. Предположих, че цялата безформена купчина се е образувала от товарите на кораба.
Но едва на другия ден следобед можах да се уверя, че съм бил прав. Най-после бяхме проникнали в трюма, но не бях очаквал, че ни предстои такъв къртовски труд.
Съдържанието на трюма беше престояло в морската вода повече от сто години. Деветдесет процента от сандъците се бяха разпаднали и изгнили, а подлежащите на загниване материали бяха образували огромен куп от черно вещество, което се разпадаше при докосване.
В огромния куп от водорасли и тиня имаше метални предмети, непромокаеми сандъци от по-здрав материал и други неизгнили парчета, които стърчаха като късметчета в коледна торта. Налагаше се да ги изравяме.
И тук се сблъскахме с другото затруднение. Дори и при най-лекото сътресение водата се размътваше дотолкова от многобройните тинести частици, че светлината на фенерчетата се губеше и ние оставахме в непроницаем мрак.
Принудени бяхме да разчитаме единствено на осезанието си. Напредвахме безкрайно бавно. Когато попадахме на нещо твърдо, трябваше да го измъкнем, да го пренесем до коридора, а оттам да го свалим в оръдейното помещение, където да го разгледаме. Понякога ни се налагаше да разбиваме останките от сандъците, за да стигнем до съдържанието им.
Ако то не представляваше особен интерес, ние просто го оставяхме в някой от тъмните ъгли на оръдейното, за да не ни пречи.
В края на първия ден бяхме се добрали до един-единствен предмет, който според нас имаше смисъл да бъде изваден от водата. Той бе неизгнил сандък от твърдо дърво, облицован с нещо като кожа и със здраво обковани с месингови планки ъгли. Голям бе колкото солиден пътнически сандък.
Беше толкова тежък, че двамата с Чъби не можехме да го повдигнем. Но тежината му ни изпълни с надежди. Вярвах, че в него наистина може да има част от златния трон. Макар че не изглеждаше да е бил правен от някой индийски селски дърводелец и синовете му в средата на деветнайсети век, все пак имаше вероятност тронът да е бил опакован повторно, преди да бъде натоварен в Бомбай.
Ако в него наистина имаше някоя част от трона, то тогава задачата ни се улесняваше. Щяхме да знаем какви сандъци да търсим оттук нататък. Използвайки скрипец и лост, двамата с Чъби преместихме сандъка до оръдейното помещение и там го увихме в найлонова мрежа, за да не се разтвори или разпадне по време на изкачването. Завързахме брезентовите въздушни балони към краищата на мрежата и ги напълнихме с въздух от кислородните бутилки.
Поехме нагоре със сандъка, направлявайки движението му, като или изпускахме въздух от балоните, или пък ги допълвахме с въздух от бутилките. Изскочихме до лодката и Анджело ни подаде пет-шест найлонови примки, с които завързахме здраво сандъка, преди да се покачим на борда.
Но тежината на сандъка се оказа прекалено голяма и ние не успяхме да го качим на борда, защото лодката се наклони застрашително, когато се напънахме да го извадим от водата. Наложи се да го завържем за мачтата и да я използваме като кран, та едва тогава дружните ни усилия се увенчаха с успех. Сандъкът се прекатури в лодката, пръскайки вода във всички посоки. Щом го измъкнахме на борда, Чъби се премести до моторите отзад и пое незабавно към протока. Вълните на прилива ни следваха плътно по петите.
Сандъкът беше прекалено тежък, а любопитството ни прекалено голямо, за да го пренесем до пещерите. Отворихме го на брега, разбивайки капака с две щанги. Старателно направеният катинар беше от месинг и бе устоял на опустошителното въздействие на морската вода. Доста упорито ни се съпротивляваше, но накрая дървото отстъпи и капакът отскочи назад, увисвайки на силно ръждясалите панти.
Останах напълно разочарован, защото веднага разбрах, че вътре няма никакъв тигров трон. Едва когато Шери вдигна един от широките лъскави дискове и започна да го разглежда с любопитство, аз реших, че сме открили нещо много ценно.
Тя държеше голямо блюдо за предястия и първата ми мисъл бе, че е от чисто злато. Но когато измъкнах друг диск от жлеба му в старателно изработената поставка и го разгледах, разбрах, че е от сребро със златно покритие.
Златният варак беше го запазил от солената вода в идеално състояние. В ръцете си държах превъзходно изделие на ювелирното изкуство с герб по средата и прекрасно украсени краища с фигури на дървета, елени, ловци и птици. Чинията бе тежка почти два фунта, а когато я оставих настрана и заразглеждах другите части на сервиза, ми стана ясно защо сандъкът е тежал толкова.
Сервизът беше предназначен за трийсет и шест души. Тук имаше чинии за супа, за риба, за ордьоври, купички за десерт, малки чинийки и всичките необходими прибори. Имаше супници, прекрасно изработен мангал за подгряване, кофички за охлаждане на вино, похлупаци и плот за рязане на месо, голям колкото бебешка ваничка.
Всяка съдина бе украсена с един и същ герб, еднакви фигури на животни и ловци, а сандъкът беше специално изработен за пренасяне на огромния сервиз.
— Дами и господа — казах аз, — искам да ви уверя, в качеството си на ръководител на експедицията, че начинанието ни вече е напълно обезпечено, що се отнася до финансовата страна.
— Ами че това са някакви съдове и прибори — обади се Анджело, а аз му намигнах многозначително.
— Уважаеми, Анджело, това е вероятно един от малкото сребърни сервизи за банкет, изработени в Грузия и все още запазени напълно — той е безценен.
— Колко може да струва? — недоверчиво попита Чъби.
— Боже мой, откъде да знам. Зависи от кого е правен и от името на първоначалния собственик — този герб вероятно принадлежи на някой благороден род. На някой богат благородник, който е бил на служба в Индия — граф, херцог, а може би дори и вицекрал.
Чъби ме изгледа така, сякаш се опитвах да му продам окуцял от шап кон.
— Колко може да струва? — повтори той.
— Ами на търг в „Съдъби“, ако имаме късмет — колебаех се аз, — не знам точно, но да кажем, сто хиляди лири.
Чъби плю върху пясъка и поклати глава. Старият Чъби не се лъжеше лесно.
— Тоя приятел Съдъби, да не би да е умопобъркан?
— Вярно е, Чъби — намеси се Шери. — Тия неща струват цяло състояние. Можем да получим дори повече от сто хиляди.
Естественият скептицизъм на Чъби очевидно отстъпваше място на кавалерството му. Никак нямаше да е джентълменско да нарече Шери лъжкиня. Реши да направи компромис, повдигайки шапката си и почесвайки се по главата, след което плюна още веднъж и замълча.
Но вече се отнасяше по съвсем друг начин към сандъка, когато го повлякохме към пещерите през палмовата горичка. Поставихме го зад струпаните бидони и аз тръгнах да взема пълна бутилка с уиски.
— Дори и да не намерим тигровия трон сред останките, това, което вече имаме, никак не е малко — рекох им аз.
