Окото на тигъра - Смит Уилбур (бесплатные книги онлайн без регистрации TXT) 📗

— Има и една каса със скъпоценности. Свалените камъни от трона са били поставени в нея.

— А диамантът „Великият Могул“? — настоя Мани.

— Намерихме го — казах аз, а те си зашепнаха усмихнати и си закимаха с глава. — Но само аз знам къде е… — добавих тихо, а те тутакси се умълчаха и ме заслушаха напрегнато. — Този път имам нещо, което мога да разменя, Мани. Проявяваш ли някакъв интерес?

— Интересуваме се, Хари, много се интересуваме — отговори вместо него Сюлейман, а аз усетих, че напрежението на двамата ми противници започваше да нараства, след като бяха толкова близо до плячката.

— Искам Шери Норт — заявих аз.

— Шери Норт ли? — изгледа ме продължително Мани и се прокашля многозначително. — Ти си бил много по-голям глупак, отколкото те мислех, Хари.

— Момичето вече не представлява никакъв интерес за нас — отпи от чашата си Сюлейман и аз почувствах, че потта му започна да мирише все повече сред увеличаващата се горещина в каютата. — Можеш да си я получиш.

— Искам си и лодката, гориво и вода, колкото да се добера до острова.

— Приемливо, Хари, напълно приемливо — усмихна се отново Мани, сякаш беше се сетил за нещо смешно.

— Искам и главата на тигъра — продължих аз, а Мани и Сюлейман се изсмяха високо.

— Хари! Хари! — закачливо подхвърли Сюлейман, като продължи да се смее.

— Алчният Хари — добави Мани и спря да се смее.

— Можете да вземете диаманта и около петдесет фунта други скъпоценни камъни… — опитах се да ги убедя аз, придавайки си напълно сериозен вид. За човек в моето положение поведението ми беше напълно понятно. — … в сравнение с тях главата не представлява нищо. Самият диамант струва повече от милион, а главата просто ще покрие разходите ми.

— Ти си много упорит човек, Хари — изхили се Сюлейман. — Прекалено упорит.

— А какво тогава ще получа? — настоях аз.

— Животът ти и трябва да си ни благодарен — тихо рече Мани и аз го погледнах. Очите му ме гледаха студено, сякаш ме зяпаше влечуго, и изобщо не се съмнявах в намеренията му по отношение на мен, след като веднъж ги заведа при съкровището.

— Доколко мога да ви имам доверие? — продължих да играя все пак играта аз и Мани сви рамене с безразличие.

— Хари, как е възможно да не ни вярваш? — намеси се Сюлейман. — Какво можем да спечелим, ако те убием заедно с приятелката ти?

„Но пък и нищо няма да загубите“, помислих си аз, но кимнах и казах:

— Добре. Изборът ми не е голям.

Двамата се усмихнаха отново един на друг и Сюлейман вдигна чашата си, поздравявайки ме мълчаливо.

— Ще пийнеш ли, Хари? — попита той.

— Малко ми е раничко, Сюлейман — отказах му аз, — но бих искал да се видя с момичето сега.

Сюлейман кимна на един от хората си да я доведе.

— Искам лодката да бъде заредена с гориво и вода и да я оставите на брега — продължих упорито аз и Сюлейман даде нарежданията си.

— Когато слезем на брега, момичето ще дойде с мен, а след като ви покажа касата и главата, вие ще ги вземете и ще си отидете — погледнах първо към единия, а после и към другия. — Ще ни оставите на острова, без да ни сторите нищо, съгласни ли сте с мен?

— Разбира се, Хари — разпери примирително ръце Сюлейман. — Напълно сме съгласни с теб.

Страхувах се, че ще забележат недоверието в погледа ми, и затова се обърнах с облекчение, щом въведоха Шери.

Но като я видях, успокоението ми мигом изчезна.

— Хари — прошепна тя с подпухналите си морави устни. — Ти си тук. Господи, ти си тук — и пристъпи, залитайки, към мен.

Бузата й беше одрана и ужасно подпухнала, а големината на отока ми подсказваше, че костта вероятно е счупена. Сенките под очите й придаваха болнав и изтощен вид, а по ноздрите й имаше корици от засъхнала черна кръв. Не исках да разглеждам повече раните й и затова я прегърнах и притиснах към гърдите си.

Двамата ни следяха, изпълнени с любопитство и неприкрит интерес. Усещах вперените им в нас погледи, но не исках да се извръщам с лице към тях, за да не забележат убийствената омраза, която сигурно щеше да проличи в погледа ми.

— Добре тогава — реших аз, — хайде да свършваме.

Когато най-сетне се извърнах с очи към тях, надявах се, че вече съм се овладял напълно.

— За съжаление няма да мога да дойда с вас — рече Сюлейман, без да си прави труд да става от кушетката. — Да се качвам на малки лодки, да ходя надалеч под слънцето и да газя в пясъка, не е по вкуса ми. С теб ще се сбогуваме тук, Хари, а моите приятели… — кимна той към Мани и Лорна — … ще дойдат с теб като мои представители. Ще бъдете придружавани, естествено, от дванайсет души от моя екипаж, като всичките ще бъдат въоръжени и ще изпълняват разпорежданията ми — реших, че предупреждението му не се отнася само за мен.

— Сбогом, Сюлейман. Може би ще се срещнем пак.

— Съмнявам се, Хари — захихика се той. — Но ти желая успех и нека бъдеш благословен — завърши, отпращайки ме с широк замах на розовата си длан, а с другата ръка вдигна чашата си и гаврътна последните капки от алкохола.

Шери седна, плътно притисната до мен в лодката. Облегна се на рамото ми и тялото й затрепери от преживените болки. Обгърнах раменете й и тя ми прошепна тихо:

— Те ще ни убият, Хари, нали ти е ясно?

Не отговорих на въпроса й, а я попитах нежно, докосвайки все още увитата в груба превръзка ръка:

— Ръката ти — какво е станало с нея?

Шери погледна към русата жена до Мани Ресник и усетих как потръпна леко до мен.

— Тя го направи, Хари. — Лорна Пейдж си говореше оживено с Мани Ресник. Старателно лакираната й коса устояваше на опитите на вятъра да я разроши, а лицето й беше силно гримирано със скъпа козметика. Червилото й беше мазно и бляскаво, а очите й бяха подчертани със сребристозелени сенки над дългите мигли, прикриващи котешкия й поглед. — Хванаха ме здраво, а тя ми изтръгна ноктите — потръпна отново Шери, а Лорна Пейдж се изсмя весело. Мани сви шепите си около златната запалка „Дънхил“ и й поднесе огънче. — Непрекъснато ме питаха къде е съкровището — и всеки път, когато им казвах, че не знам, тя ми изтръгваше по един нокът с клещите. Знаеш ли колко ме болеше, когато ми ги изтръгваше… — не можа да довърши думите си Шери и притисна ранената си ръка към корема, сякаш да я предпази. Знаех, че още малко и ще се разстрои съвсем, затова я притиснах към себе си, опитвайки се да й вдъхна кураж чрез близостта на тялото си.

— Спокойно, мила, всичко мина — прошепнах аз и тя се притисна още по-плътно в мен. Погалих я по косата и се опитах да овладея наново бликналия гняв, борейки се с него, преди да е помрачил разсъдъка ми.

Моторницата стигна до брега и заби нос в пясъка. Слязохме и застанахме на белия пясък, а пазачите ни заобиколиха с насочени дула.

— Добре, Хари — каза Мани. — Ето ти и лодката, приготвили са я вече. — Лодката на Чъби беше изтеглена на брега. — Резервоарите са пълни и щом ни покажеш стоката, можеш да отплаваш.

Той говореше спокойно, но жената до него ни изгледа с влажен хищен поглед — така, както мангустата оглежда пиле. Чудех се какво ли е решила да прави с нас.

Предполагах, че Мани вече беше ни обещал изцяло, за да й направи удоволствие — веднага щом му покажем каквото му трябваше.

— Надявам се, че няма да ни правиш никакви номера, Хари. Предполагам, че ще се държиш разумно и няма да ни губиш времето.

Забелязах, че Мани беше се обградил със своите собствени хора. Те бяха четирима, всичките въоръжени с пистолети, а единият беше моят стар познайник, който бе шофирал роувъра при първата ни среща. Наред с тях имаше още десет чернокожи моряци, командвани от младши офицер. Вече усещах, че противопоставянето между двете неприятелски групи непрекъснато нараства. Мани намали броя на моряците в отряда, оставяйки двама да пазят моторницата. После се обърна към мен:

— Ако си готов, Хари, можеш да ни покажеш пътя.

Налагаше се да помагам на Шери. Тя бе толкова немощна, че постоянно се спъваше и докато стигнем до пещерите, дишането й стана тежко и неравно.