Мусон - Смит Уилбур (е книги .txt) 📗

— Колко стар е Аболи, според тебе? — попита един път Дориан.

Том отвърна с цялата мъдрост на своята превъзхождаща възраст:

— Той е по-стар даже от татко. Трябва да е поне на сто години!

Върху гюлеподобната глава на Аболи нямаше нито косъм, което да издаде истинските му години и макар белезите и бръчките му да се бяха слели в неразличима плетеница, тялото му беше сухо и мускулесто, а кожата по него — гладка и лъскава като обсидиан 11. Никой, нито самият Аболи не знаеше на колко е години. Историите, които разправяше, бяха по-интересни дори от най-добрите на Големия Дениъл. Разказваше за гиганти и пигмеи, за гори, пълни с невероятни животни, за големи маймуни, способни да разчекнат човек като скакалец, за животни с такива дълги шии, че могат да пасат направо от короните на дърветата, за пустини, в които можеш да се спънеш в големи като ябълки диаманти, както и за цели планини от чисто злато.

— Един ден ще отида там! — заяви пламенно Том в края на поредния вълшебен разказ. — Ще дойдеш ли с мен, Аболи?

— Да, Клебе. Един ден и двамата ще отплаваме натам.

Каретата подскачаше и се друсаше по неравния път, плискаше кал от дупките му, а Том седеше изправен между двамата мъже, напрегнал воля, да укроти възбудата. Когато стигнаха кръстовището преди Плимут, видяха на бесилката изсъхнала фигура във вериги, с палто, бричове и ботуши.

— Идната събота ще стане месец, откак виси тука — обади се Големия Дениъл. Вдигна шапка към ухиления череп на обесения разбойник и го приветства: — На добър път, Джон Уоркинг! Кажи някоя добра дума за мене на оня тарикат долу!

Вместо да продължи към Плимут, Аболи обърна конете по широкия, отъпкан друм, водещ на изток, към Саутхемптън и Лондон.

Лондон, най-великият град на света. На петия ден, когато все още имаха двадесет мили до града, те забелязаха пушеците му на хоризонта. Те се издигаха в небето, смесвайки се с облаците в кафеникава пелена, като над бойно поле. Пътят тръгна покрай Темза, широка и гъмжаща от нескончаема редица лодки и корабчета, баржи и шлепове, натоварени догоре с трупи и строителен камък, чували жито и мучащ добитък, сандъци, бурета и бали — търговска артерия на една цяла нация. Колкото повече наближаваха пристанището на Лондон, толкова по-оживена ставаше реката. Там бяха закотвени великолепни кораби и каретата отмина първите крайградски къщи, заобиколени от поля и градини.

Вече можеха да усетят миризмата на града, а пушеците му се сключиха над главите им като облак, който скри слънцето. Миризмата на града се засили. Воня на сурови кожи, мирис на топове новотъкан плат, на развалено месо, на коне и хора, на плъхове и кокошки, сярна смрад от горящи въглища, неописуеми миризми от помийните канали. Водите на реката станаха кафяви, а пътят се задръсти от коли и каляски, карета и каруци. Полето отстъпи място на безкрайни редици от каменни и тухлени къщи с общи покриви, а пресечките бяха толкова тесни, че две коли не можеха да се разминат в тях. Реката вече почти не се виждаше от огромните правоъгълни складове по двата й бряга.

Аболи водеше екипажа през множеството. Седнал до него, Том не можеше да осмисли всичко видяно. Очите му бягаха насам-натам, главата се въртеше над раменете му, а сам той бъбреше като възбудена катерица. Хал Кортни отстъпи пред молбите на Дориан и му разреши да се качи на покрива. Сега той стоеше прав зад Том и смесваше собствените си викове и смях с неговите.

Накрая прекосиха реката по изгърбен каменен мост толкова масивен, че мощните водни талази се надигаха пред опорите му и се втурваха като кафяв вихър между тях. По двете страни на моста имаше сергии, а парцаливи търговци се надпреварваха да хвалят стоката си.

— Пресни омари, милички мои! Живи стриди и миди!

— Ейл 12! Сладък и силен! За едно пени си пиян, за две всичко забравяш!

Завърнали се от бойното поле офицери във великолепни униформи на гвардейските части на Крал Уилям се перчеха из тълпата, под ръка с красавици в бонета.

В реката бяха закотвени бойни кораби и Том нетърпеливо ги посочи на Дениъл.

— А-ха. — Той изплю парче тютюн през рамо. — Това там е старият „Дреднаут“ със седемдесет и четири оръдия. Той се сражава при Медуей. До него е „Кеймбридж“… — Дениъл изреждаше славните имена, а Том ги слушаше с вълнение.

— Виж там! — извика той. — Това трябва да е катедралата Свети Павел. — Том я позна по картинката от своя учебник. Куполът, едва наполовина завършен, зееше към небето замрежен от скелета.

Гай го чу и проточи шия през прозореца.

— Новата Свети Павел — поправи го той. — Старата катедрала е изгоряла по време на Големия пожар. Архитект е майстор Рен, а куполът ще бъде почти триста шейсет и пет стъпки висок…

Но вниманието на двамата му братя отгоре вече бе отлетяло другаде.

— Какво е станало с ония постройки там? — попита Дориан, като посочи към опушени развалини, пръснати посред новите сгради по бреговете на реката.

— Всички са изгорели по време на Пожара — отвърна Том. — Виждаш ли как строят новите?

От моста навлязоха в най-оживената част на града. Бъркотията от екипажи и хора стана невъобразима.

— Идвал съм тук преди Пожара — каза им Дениъл. — Дълго преди вас да ви е имало в плановете. Улиците бяха два пъти по-тесни от сега, а хората си изсипваха цукалата направо в канавките… — Той продължи да развлича момчетата с нови живописни подробности от бита на града преди две десетилетия.

В откритите ланда, с които се разминаваха, виждаха достолепни джентълмени, издокарани по последна дума на модата, а до тях госпожици в блестяща коприна и така прекрасни, че Том беше сигурен в небесния им произход.

Някои от другите жени, тези които висяха над улиците от прозорците, имаха по-малко свят вид. Една от тях си хареса Аболи и му отправи недвусмислена писклива покана.

— Какво искала да ти покаже, Аболи? — опули очи Дориан.

Дениъл заби пръсти в гривата си и каза:

— По-добре ще е за тебе, мастър Дори, никога да не разбереш. Защото разбереш ли, после мира няма да видиш.

Най-накрая стигнаха до „Плуга“ и колелата затропаха по калдъръма, докато Аболи завиваше към портите на странноприемницата. Стопанинът се втурна да ги посрещне с поклони и кърпа, в която бършеше ръцете си.

— Добре дошъл, сър Хал! Не Ви очаквахме по-рано от утре.

— Пътят се оказа по-добър, отколкото мислех. Бързо стигнахме. — Хал се измъкна вдървено навън. — Донеси кана бира, да изплакнем праха от гърлата си — нареди той, докато влизаше в странноприемницата. Тръшна се на един стол в предното помещение.

— Обичайната Ви стая Ви очаква, сър Хал, а също и стая за момчетата.

— Добре. И нека конярите ти се погрижат за конете и нека дадат стая на прислугата ми.

— Имам писмо от лорд Чайлдс във връзка с Вас, сър. Нарежда ми най-строго, да го уведомя за пристигането Ви на минутата.

— Направи ли го? — попита с остър поглед Хал. Никълъс Чайлдс беше председател на надзорниците на английската Източноиндийска компания, но той я управляваше като да му е бащиния. Човек с огромно богатство и влияние в града и двореца. Короната беше основен акционер в Компанията, така че Чайлдс разполагаше с благоволението на самия суверен. Не беше човек, на когото може да се гледа с лека ръка.

— В тази минута изпратих съобщението, сър.

Хал отпи от бирата и възпитано се оригна зад дланта си.

— Можеш вече да ме заведеш горе. — Той се изправи и стопанинът го поведе по стълбите, като вървеше с гърба напред и се кланяше на всяко трето стъпало. Хал одобри предоставените му помещения. Сам той разполагаше със салон и отделна трапезария. Момчетата заемаха стаята отсреща, а Уолш, наставникът им — тази до тях. Трапезарията щяха да използват като занималня, защото Хал бе решил да не позволи да пропуснат нито ден от уроците си.

— Татко, може ли да излезем да разгледаме града, моля те? — обади се Том.