Когато лъвът се храни - Смит Уилбур (лучшие книги онлайн .TXT) 📗
Колкото по-нависоко се изкачваше, в толкова по-зелени пасища преминаваше гората. Всяка нощ беше по-студена от предишната. След това пасищата отстъпиха на отвесни скали и мъгливи клисури. Шон и Хлуби се катереха нагоре, използувайки пътеките, направени от дивеча, загубваха следите, стигаха до непроходими местности, водеха конете по стръмни пътеки, а през нощта сядаха около огъня и слушаха маймуните наоколо.
Една ясна и слънчева сутрин стигнаха билото на планината. На запад земята се простираше широка и равна и пътят, които бяха оставили след себе си, им изглеждаше твърде къс. Като напрегнеше очи, можеше да различи зеленият пояс на река Саби. На изток хоризонтът синееше странно, но това не беше небе. За известно време не можа да разбере какво е. Внезапно се досети и извика:
— Морето! Хлуби, морето!
Слугата се смееше от вълнение. Беше чудесно да се чувствуваш като боговете, които стоят над света. Скоро намериха лек път надолу и стигнаха до едно туземно селище в подножието на планината. Виждайки обработената земя, Шон малко се разочарова, защото досега беше считал себе си и своите хора за единствените обитатели на тези земи.
Цялото население избяга, когато ги съгледа. Майките грабнаха децата си и тичаха, колкото могат по-надалеч — споменът за търговиите на роби все още беше жив в тази част на Африка. За две минути младият мъж пак придоби усещането, че е единственият жител на тази земя. Хлуби поклати глава с презрение, с каквото всеки зулус се отнасяше към другите племена, и каза:
— Маймуни!
Слязоха от конете и ги завързаха за едно голямо дърво в самия център на селото. Стояха на сянка и чакаха. Къщите приличаха на кошери със сламени покриви, почернели от дим. Няколко кокошки ровеха земята около тях. Половин час по-късно Шон забеляза едно черно лице, което ги наблюдаваше. Лицето бавно се показваше цялото, а след него и тялото. С края на окото си Шон наблюдаваше плахото му приближаване. Беше старец, с тънки като на щъркел крака, а едното му око беше побеляло от тропическа офталмия. Предположи, че жителите са го избрали за парламентьор.
Шон го погледна и му се усмихна. Старият човек замръзна на място, но след това устата му се изкриви в усмивка на облекчение. Младият мъж го приближи и му подаде ръка. От храстите наоколо моментално изскочиха много хора, говореха на висок глас, смееха се, опипваха дрехите му, вглеждаха се в лицето му и възкликваха от радост и почуда. Ясно беше, че повечето от тях виждат бял човек за пръв път.
Шон се опитваше да се освободи от стареца, който все още стискаше здраво дясната му ръка и я друсаше силно. Хлуби стоеше облегнат на дървото и наблюдаваше безучастно. Едноокият сложи край на бъркотията, като се развика с дрезгавия си, старчески глас. Куражът, който беше показал преди малко, му даваше това право. При неговата заповед много от младите жени изчезнаха и после се завърнаха с шарено дървено столче и шест паници от глина, пълни с бира. Все още държейки ръката му, старецът го заведе до столчето и го накара да седне. Останалите селяни наклякаха в кръг около него, а едно от момичетата донесе най-големия съд с бира и го постави пред Шон. Бирата беше жълта и кипеше. Стомахът му се сви при вида й. Погледна към Едноокия и видя, че той го наблюдава с любопитство. Шон отпи една глътка. След това се усмихна изненадан. Бирата беше горчива и вкусна.
— Добре — каза той.
— … бре — отвърнаха в хор селяните.
— За ваше здраве!
— … аве — повториха селяните като един.
Изпи бирата с удоволствие. Едно от момичетата занесе бира и на Хлуби. Тя коленичи пред него и му я подаде стеснително. На кръста си носеше въже, изплетено от трева, и на него, само отпред, висеше къса поличка. Задникът й беше открит, а гърдите й бяха с големината на зрели пъпеши. Хлуби гледаше все в тях, докато момичето сведе глава, и чак тогава той вдигна паницата, за да пие.
Шон търсеше водач до най-близкото португалско селище. Погледна към Едноокия и попита:
— Град? Португалски?
Едноокият, поласкан от вниманието на Шон, пак сграбчи ръката му, преди той да успее да я дръпне, и започна да я друса с всичка сила.
— Спри, глупако! — извика раздразнен Шон, а Едноокият се ухили и поклати глава.
Все още държеше ръката му, когато реши да държи реч пред съселяните си. В същото време Шон се мъчеше да си припомни името на поне едно португалско селище по брега.
— Нова Софала — извика той.
Едноокият спря да говори и го загледа.
— Нова Софала — повтори Шон, показвайки с ръка на изток.
Старецът се ухили с беззъбата си уста.
— Нова Софала — съгласи се той с авторитет и измина доста време, докато разберат, че той ще бъде водач.
Хлуби оседла конете. Едноокият взе рогозка и бойната си брадва от една колиба. Шон възседна коня си и погледна към Хлуби, но той се държеше някак странно.
— Е, какво има?
— Господарю. — Зулусът гледаше нагоре към клоните над главата си. — Старецът може да води товарния кон.
— Можете да го правите на смени.
Хлуби се изкашля и се взря в ноктите на ръката си.
— Господарю, има ли вероятност да се върнем по същия път?
— Да, разбира се — каза Шон. — Ще трябва да оставим стария човек тук. Защо питаш?
— Имам трън в крака, господарю. Много ме боли. Ако не ви трябвам много, мога да остана тук и да ви чакам. Може би ще ми мине дотогава.
Слугата отново вдигна поглед нагоре към клоните и въртеше крака си от стеснение. Шон не беше го забелязал да куца и много се озадачи, че Хлуби иска да остане там, а той не можеше да се сдържи да не поглежда към момичето с късата поличка. Младият мъж разбра и усмихна хитро. „Трънчето, което е влязло, е болезнено, но то не е в крака ти, а на друго място.“
Хлуби започна да влачи крака си.
— Нали каза, че са маймуни. Сега промени ли мнението си?
— Господарю, те наистина са маймуни, но много дружелюбни маймуни.
— Остани тогава, но не се преуморявай. На връщане трябва да прехвърлим планината.
22
Едноокият с гордост водеше коня с багажа. През високи треви, тресавища и гъста, гореща джунгла, сетне през бял коралов пясък и извити стъбла на палми, те стигнаха морето. Нова Софала бе форт с топове и дебели стени.
Караулът на портите възкликна „Мадре де Дио!“, когато видя Шон, и го заведе при коменданта. Той беше дребен човек с жълто лице и износена, мокра от пот туника. Също каза „Мадре де Дио!“ и ритна стола си, докато ставаше от бюрото. Трябваше му доста време, за да проумее, че този мръсен, брадясал великан не е опасен. Комендантът говореше английски и Шон му изложи проблема си.
Разбира се, че ще му помогне. Имаше трима йезуитски мисионери в укреплението, току-що дошли от Португалия, нетърпеливи да се проявят. Можеше да избира, но най-напред трябваше да се изкъпе, да обядва и после да помогне на коменданта да сортира вината, които бяха пристигнали с кораба на мисионерите. Реши, че това е хубава идея.
На обяда той се срещна с мисионерите. Бяха млади мъже с румени лица, защото бяха отскоро в Африка. И тримата бяха готови да тръгнат с него, но той избра най-младия не заради външността, а заради името. „Отец Алфонсо“ звучеше романтично. Йезуитите си легнаха рано и оставиха коменданта, четиримата млади офицери и Шон на пристанището. Всички пиха за здравето на кралица Виктория и на португалския крал. Бяха жадни, затова вдигнаха тост за отсъствуващи приятели, а след това и за здравето на всеки един от тях. Комендантът и Шон се заклеха във вечна вярност и приятелство, а това натъжи коменданта и той заплака. Младият мъж го потупваше по рамото и му предложи да изтанцуват „Напористият бял сержант“. Той каза, че не знае танца, но може би Шон ще му го покаже. Танцуваха върху масата. Комендантът танцуваше много добре, но се увлече и падна от масата. Шон помогна на младите офицери да го сложат в леглото, а на сутринта двамата с отец Алфонсо поеха обратно, придружени от Едноокия.
Бързаше да се върне при Катрин. Английският на отец Алфонсо бе толкова добър, колкото и португалският на Шон. Това затрудняваше разговора и затова отецът пое инициативата да говори. В началото младият мъж го слушаше, но като разбра, че се мъчи да го посвети в своята вяра, се отказа. Алфонсо не се притесни от това, продължи да говори, държейки юздите на коня с две ръце, а расото му се развяваше. Лицето му се потеше под голямата черна шапка. Едноокият ги следваше като праисторически щъркел.
