Остров Тамбукту - Марчевски Марко (читать книги онлайн бесплатно полностью без txt) 📗
- И те ви повярваха и ви освободиха?
- Не, разбира се! Те не ми повярваха и не ме освободиха. Тогава аз им казах да ме откарат при техния главен вожд и те се съгласиха.
- От трън, та на глог! - промърмори капитанът.
- Точно тъй. Щом ме видя, главният вожд се развика:
"Защо сте докарали тук тоя бял дявол? Защо не сте го изяли досега"? А туземците му отговориха: "Тъкмо бяхме наклали вече огън и се готвехме да го опечем, когато научихме, че жълтите дяволи хванали дъщерята на тана Боамбо и я откарали на голямата лодка". Главният вожд още повече се разяри и извика: "Да, жълтите дяволи отвлякоха дъщеря ми и аз люто ще им отмъстя! Този ще бъде първата ми жертва - посочи ме той. - Накладете огън и докарайте и другите жълти дяволи. Аз съм гладен като чакал..."
- Чакайте, чакайте! - спря ме капитанът. - Нима те са пленили мои войници?
- Да, те докараха пет ваши войници вързани.
Капитанът се наежи и сви устни.
- После?
- После аз казах на главния вожд: "Ако тана Боамбо остави живи тия петима жълти хора, аз ще спася дъщерята на тана Боамбо". "Как? - попита ме главатарят. - Как ще я спасиш?" "Ще отида при жълтия вожд и ще му кажа, че тана Боамбо ще му предаде живи петимата негови стрелци, ако жълтият вожд освободи дъщерята на тана Боамбо". "Не! - каза главатарят. - Жълтите дяволи направиха много злини на моето племе. Те са наши врагове и ние прощаваме на враговете си само след като ги опечем и ги изядем". "Нека тана Боамбо помисли добре, преди да ни опече и да ни изяде - казах му аз. - Ако тана Боамбо не ме послуша, тана Боамбо никога вече няма да види дъщеря си". Но той не искаше да ме послуша и заповяда да ни хвърлят в огъня. Мене и петимата ваши моряци. Омразата му към нас беше по-силна от обичта към собствената му дъщеря. Тогава се намеси жената на главатаря. Като всяка майка тя се хвърли в краката на мъжа си, заплака с глас, закърши ръце и почна да го моли... Намесиха се и други жени, роднини на главатаря - нали знаете, женското сърце е по-милостиво от сърцето на мъжа, - и главатарят отстъпи. Той заповяда да угасят огъня и ме изпрати да ви кажа, че ако освободите дъщеря му, той ще освободи петимата ваши войници. Ако не, туземците още утре ще опекат вашите войници и ще ги излапат.
- Така! - каза капитанът и силно затърка дланите си. - Добре, добре!.. Чудесно! Главният вожд е в ръцете ми!
- Той е в джунглата и вие никога няма да го хванете - възразих аз.
- Той сам ще ми дойде на крака...
- Това никога няма да стане!
- Толкова по-зле за него и за дъщеря му! - отвърна капитанът.
- А вашите войници' - попитах го аз. - Не забравяйте, че петима ваши войници...
- Не се грижете за тях - прекъсна ме капитанът и махна небрежно с ръка. - В армията на царя-слънце има ред. Всеки войник, попаднал жив в ръцете на врага, не заслужава да живее. Тия нехранимайковци трябваше да умрат като герои, а не да се предадат живи. Те опетниха и своята, и моята чест. Нека ги изядат диваците - това ще послужи за пример на другите.
"Тоя човек е ужасен! - помислих си аз. - Без сърце, без чувства. Какво да правя?" Спомних си, че капитанът спомена думата чест. Като се предали живи, неговите войници опетнили своята и неговата чест. Е, добре! И аз имам чест!..
- Аз се заклех пред главния вожд - казах аз, - че дъщеря му ще бъде освободена, и само тогава той се съгласи да остави живи и вашите войници, и мен. Ако не я освободите, главният вожд ще каже: "Белият варварин ме излъга. Той е безчестен. Всички бели и жълти варвари са хора без чест..."
- Вие ме разсмивате, ха-ха! - каза капитанът и наистина се изсмя язвително. - Нима не ви е безразлично какво ще помисли за вас тоя дивак?
- Никак не ми е безразлично. Моето понятие за чест...
- Останете си с вашето понятие - прекъсна ме капитан Сигемицу, - а дъщерята на главния вожд ще остане моя пленница. Или баща й ще капитулира, или...
- Или какво? - изтръпнах аз.
- Много искате да знаете, съюзнико! - строго каза капитанът и стана.
Разговорът беше свършен. Зинга оставаше негова пленница, а аз негов "съюзник". Това беше унизително. Аз му казах:
- Господин капитан, трябва да освободите тази девойка!
- Трябва? - обърна се той и ме изгледа през рамо.
- Да, трябва! - Гласът ми прозвуча дръзко.
- Защо?
- Защото тя е моя годеница!
Той се обърна с лице към мене и като се усмихна пресилено, каза:
- Не ви вярвам, съюзнико. Аз зная, че диваците не се годяват и не се женят. Тия неща у тях стават просто.
- Те се годяват и се женят също тъй, както ние - възразих аз. - И държат за своята чест много повече, отколкото някои цивилизовани хора.
Капитанът свирна с уста от учудване, после каза:
- Не говорете глупости, съюзнико. Тази девойка е моя пленница и аз ще постъпя с нея тъй, както намеря за добре. На първо време ще я фотографирам и ще я поставя в албума си за спомен. Аз имам албум с фотографии на момичета от различни страни: китайки, монголки, малайки, дори и 418
негърки. Една истинска дивачка между тях - това ще бъде Оригинално, нали?
- Вие няма да направите това! - извиках аз възмутен.
- А кой ще ме спре, съюзнико?
- Моята чест и вашата съвест.
- Вашата чест! - Той кисело се усмихна. - Нека говорим откровено. Аз признавам само една чест - честта на бойното поле, - и само една съвест - Япония и царя-слънце. Аз дойдох тук да завзема острова и да го превърна във военна база. Всеки, който пречи на моята цел, ще бъде унищожен безпощадно. Разбрахте ли, съюзнико? Тук няма място за романтика. Тази девойка е дъщеря на техния главен вожд, а той е мой враг.
- Но тя е моя годеница, а аз съм ваш съюзник!..
- Съюзник? Е, добре! Тогава знайте, че ние не делим със своите съюзници рибата, която е попаднала в мрежата ни. И ви предупреждавам да си свивате опашката, защото аз не се церемоня.
Той натисна бутончето на бюрото си. Ординарецът влезе и отдаде чест.
- Заведете това момче в кухнята! - заповяда му капитанът.
- Какво значи това? - попитах го аз.
- Нима не разбирате? Досега бяхте мой съюзник, отсега нататък сте мой пленник.
- Но това не е честно!
- Стига! - тропна с крак капитанът и устата му се изкриви от гняв. - Пуснах ви под одъра, а вие се качихте на главата ми! Марш оттук!
Ординарецът ме изтласка навън и ме подкара към кухнята.
IV
Всичко беше ясно. Докато капитанът смяташе, че ще подмами племето с преговори, аз му бях нужен и той ме третираше като "съюзник". След като разбра, че преговорите са безполезни и аз не съм му нужен вече, той ме направи свой пленник и ме изпрати в кухнята на "почетна" работа, както и Стерн.
Със Стерн чистехме и режехме лук и картофи, миехме казаните, чиниите, тенджерите, тиганите и чашите, изхвърляхме помията, метяхме и миехме пода, от сутрин до вечер не се спирахме. Но работата не ни тежеше толкова, колкото грубите обноски на старшия готвач Ясуда. Веднъж той ни ругаеше, дето сме нарязали картофите на едри късове, друг път, дето сме ги нарязали ситно. Следобед, когато почиваше, той ни заставяше да дежурим до леглото му и да го пазим от мухите. Той ни третираше също тъй, както някога китайските мандарини са третирали своите роби.
Стерн и по-рано не обичаше корабните готвачи и не ги смяташе за истински моряци, а сега към Ясуда изпитваше двойна омраза. Защото Ясуда беше не само готвач, но и наш мъчител. Но Стерн беше закалил волята си в много морски бури и мълчаливо, със стиснати зъби понасяше грубостите на готвача. Веднъж той ми каза: - Ако всички японци са като тоя гад и като капитан Сигемицу, японската нация трябва да бъде изтрита от лицето на земята.
- Нацията не е виновна, Стерн - отвърнах аз. - Японците са добър народ.
- Ти си идеалист - упрекна ме Стерн. - Прекалено много вярваш в доброто и в хората.
