Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур (онлайн книги бесплатно полные .TXT) 📗
Така че гледах да се усмихвам и да се смея на шегите им, колкото можех, и да скрия от тях страховете си. Те бяха дотолкова заслепени от любовта си, че това не представляваше особена трудност. Иначе при всеки друг случай господарката би усетила от пръв поглед какво ми е. Познава ме толкова добре, колкото и аз нея.
Седяхме тримата заедно на носа и обсъждахме представлението, с което щяха да се възстановят пред очите на всички страданията на Озирис. То трябваше да се превърне в събитието на тези празненства. Господарят Интеф ми беше наредил да подготвя представлението, а аз от своя страна бях дал на Лострис и Танус главните роли.
Празненствата се провеждат веднъж на две години, когато луната на Озирис достигне пълнолуние. Навремето тези дни се честваха ежегодно, но големите разходи, както и неудобството царският двор да се прехвърля от Елефантина в Тива принуди фараона да обяви по-голям интервал между празнуванията. Нашият фараон винаги внимаваше със златото.
Заниманията с предстоящото представление навярно щяха да ми помогнат да се откъсна от мислите си за задаващата се среща с господаря ми и затова сега репетирахме заедно с двамата влюбени началните им реплики. Лострис щеше да играе Изида, съпругата на Озирис, а Танус щеше да изпълнява ролята на Хор. И двамата много се забавляваха при мисълта, че той ще трябва да се прави на сина на Лострис, та затова надълго им обяснявах, че боговете нямат възраст и е напълно възможно една богиня да изглежда по-млада от собствената си рожба.
Бях написал специално нов текст за представлението, защото старият се използваше в продължение на почти цяло хилядолетие, а езикът му звучеше твърде архаично и не беше особено подходящ за съвременниците ни. Самият фараон щеше да присъства като почетен гост на представлението в храма на Озирис в последната вечер на празненствата, така че доста се тревожех дали творението ми ще остави необходимото впечатление. Новата ми версия на възпроизвежданите събития вече си беше създала доста противници сред консервативната част на аристокрацията и жречеството. Единствено намесата на господаря Интеф ми беше помогнала да надделея техните възражения.
Господарят ми не е кой знае колко религиозен и никога не би се захванал да води теоложки спорове. Но просто в текста бях вмъкнал няколко реда, чиято цел беше хем да го развеселят, хем да погалят самочувствието му. Прочетох му ги ей тъй, уж случайно, а после възможно най-тактично му намекнах, че най-сериозните възражения срещу творбата ми идват от страна на върховния жрец на Озирис, същия раболепен старчок, който навремето беше отнел от господаря ми един млад и хубавичък божи служител. Той никога не му го прости.
Така че моята нова версия щеше да се играе за пръв път. Беше изключително важно изпълнителите да разкрият поезията ми в нейната най-добра светлина, иначе нищо чудно тя никога повече да не се чуе.
И Танус, и Лострис притежаваха прекрасни гласове, а, от друга страна, двамата бяха решили на всяка цена да ми се отплатят за обещаната помощ. Затова се стараеха и репетициите ни преминаха толкова интересно, а изпълненията им бяха толкова въздействащи, че за миг успях да забравя какво ме чака.
Но викът от наблюдателния пост бързо ме върна от страданията на боговете обратно към земните ми грижи. Флотилията влизаше в последния завой на реката, преди да се покажат градовете-близнаци Луксор и Карнак, които съставляваха великата Тива, разпростряла се покрай бреговете на Нил, която сега блестеше като колие от перли под лъчите на безжалостното египетско слънце. Приказката беше свършила и трябваше отново да погледна истината в очите. Усмивката изчезна от лицето ми и с мъка се изправих на крака.
— Танус, трябва да ни прехвърлиш двамата с Лострис на кораба на Кратас, преди да сме се приближили до града. Шпионите на господаря ми ще ни наблюдават от брега. Не трябва да ни виждат заедно.
— Малко късно ми го казваш, не мислиш ли? — усмихна се Танус. — Трябваше да се сетиш за това още преди няколко дни.
— Баща ми и без това ще разбере скоро за нас — на свой ред се обади Лострис. — Дори ако е предизвестен за нашите намерения, на теб ще ти е по-лесно да поговориш с него.
— Ако мислиш, че тези неща ги разбираш по-добре от мен, тогава се оправяй сама и не ме забърквай повече в щуротиите си — намусих се аз и двамата трябваше да се примирят с искането ми.
Танус даде сигнал на галерата на Кратас да се изравни с нашата и влюбените имаха съвсем малко време да се сбогуват. Не посмяха да се целунат пред погледите на половината флотилия, но погледите и нежните думи, които си размениха, бяха почти толкова изразителни.
От кораба на Кратас двамата помахахме на „Дъхът на Хор“, докато тя ни отминаваше. С тласъците на мощните си гребла, които напомняха крилете на водно конче, тя се понесе напред към кейовете на Луксор, а ние продължихме нагоре по реката към двореца на великия владетел.
Веднага щом галерата ни се установи на кея, аз разпитах къде се намира господарят ми и за свое успокоение научих, че е прекосил реката, за да извърши последна инспекция на гробницата на фараона и погребалния комплекс на другия бряг. Царската гробница и храмът се строят вече дванадесет години; още от деня, в който владетелят ни сложи върху главата си бялата и червената корона на двете царства. Най-сетне тя бе почти готова и фараонът щеше навярно да я посети, щом празненствата свършеха и му се предоставеше тази възможност Господарят Интеф много се тревожеше фараонът ни да не се разочарова от нещо. Защото една от многобройните му титли беше Пазител на царските гробници, а това беше тежка отговорност.
Отсъствието му ми даваше още един ден, в който да измисля нещо и да подготвя стратегията си. Така или иначе онова принудено обещание, което направих пред двамата влюбени, гласеше, че ще говоря с него при първия сгоден случай, а той щеше да ми се предостави още на другия ден, когато господарят ми щеше да има съвещание.
Като се уверих, че господарката ми е в женските покои, забързах към собствените си покои в онова крило на двореца, което беше запазено само за специални служители и придружители на господаря.
Личният живот на господаря Интеф беше изпълнен с всякакви подлости и мръсотии, както и цялото му съществуване изобщо. Имаше осем жени, които му бяха донесли или тлъста зестра, или влиятелни политически връзки. Но само три му бяха родили деца. Освен Лострис господарят ми имаше още двама сина.
Доколкото бях осведомен, а аз бях осведомен за всичко, което се случва в двореца, и за много от това, което се случва извън него, господарят ми не беше посещавал жените си в последните петнадесет години. Зачеването на Лострис беше последният случай, когато той изпълни съпружеските си задължения. Сексуалните му влечения бяха насочени другаде. Та специалните му придружители, в чието крило живеех и аз, бяха просто една от многото сбирщини от млади момчета, каквито можете да откриете в цял Горен Египет, където в последните сто години педерастията е изместила лова на патици или на зверове като основно занимание на аристокрацията. А това беше още един симптом за развалата, която обзема прекрасната ни страна.
Аз бях най-възрастният сред избраниците. За разлика от много други, които биваха изпращани от господаря за продан на пазара за роби, щом физическата им красота започнеше да вехне или потъмнява, аз бях останал при него вече толкова години. С времето той се бе научил да ме цени заради качества съвсем различни от физическата красота. Не че тя бе изчезнала — напротив, с годините все повече привличах погледа. Не бива да считате тези ми думи просто като проява на жалка суета — решил съм в тези си бележки да описвам истината, само истината и цялата истина. Събитията, за които ви разказвам, са достатъчно забележителни, за да ми е нужна фалшива скромност.
Не, в онези дни господарят ми вече рядко ме търсеше за плътските си удоволствия — своеобразно пренебрежение, от което ни най-малко не се оплаквах. Когато все пак го правеше, искаше най-вече да ме накаже. Много добре знаеше каква физическа болка и унижение изпитвах при тези му злоупотреби. Въпреки че още като дете се бях научил да прикривам отвращението си и да симулирам удоволствие от перверзните, които той насила ме караше да върша, никога не съм успявал да го заблудя.
