Остров Тамбукту - Марчевски Марко (читать книги онлайн бесплатно полностью без txt) 📗
- Не зная. Това ще стане известно след неговото пристигане.
Моторницата спря на брега и ние се запътихме към изгорялото село. Гахар и Боамбо ни чакаха вече. Те ме посрещнаха много сърдечно, като стискаха лявата ми ръка над лакътя и ме потупваха по гърба, а на адютанта едва кимнаха с глава, макар че той пръв им отдаде чест. Но младежът се престори, че не забелязва това. Той не беше обидчив.
Този път преговорите протекоха гладко, защото адютантът се съгласи с всички условия на Боамбо. Види се, така беше му наредил контраадмиралът. Туземците сами ще си построят колиби. Американските войници няма да ходят в селото им. Аз ще бъда посредник между главатаря и контраадмирала. Като син на племето и негов приятел, аз мога да ходя при туземците, когато пожелая, и ако искам, мога да живея в самото село. В такъв случай моите приятели ще ми направят отделна колиба - така каза Боамбо.
Преговорите завършиха благополучно. Ние с адютанта се върнахме на кораба. Заканите на контраадмирала увиснаха във въздуха - поне аз така мислех, но по-късно разбрах колко горчиво съм се лъгал.
III
В последно време контраадмиралът за нищо не ме търсеше. Преговорите бяха приключени, туземците си правеха колиби и аз не му бях нужен. Толкова по-добре. Аз бях служил войник и знаех една войнишка мъдрост: колкото по-малко се мярка човек пред очите на началството, толкова по-спокоен ще бъде. И затова се чувствувах много по-добре при моряците, отколкото в отделението за офицери.
Макар да бяхме разделени, всеки ден се виждахме със Смит и Стерн, а понякога дори и два пъти на ден - сутрин и вечер, когато излизахме на палубата да подишаме прохладен въздух. През деня ставаше много горещо и никой не се показваше на слънцето. Смит се промени. Откак попадна под закрилата на американското знаме, охладня към мене. Такъв си беше той и промяната в него не ме учуди. А Стерн си оставаше все тъй сърдечен и искрен, както по-рано. Той тъгуваше за малката си дъщеря и желаеше по-скоро да отиде при нея в Александрия.
И ето, дойде тоя час. Веднъж, когато моряците обядваха в столовата, някой съобщи, че товарният кораб, за който бе споменал адютантът, пристигнал. Всички оставиха лъжиците и се втурнаха към палубата.
Товарният кораб бе влязъл в залива. Надписът на горната част на носа му се виждаше ясно: "Линколн". Той носеше името на великия американец, който обичаше свободата и храбро се сражава за нея. Като президент на Съединените американски щати Линколн воюва пет години срещу плантаторите от Южните щати за освобождението на негрите от робство. Той победи, защото с него беше целият американски народ, но победените робовладелци си отмъстиха жестоко: те подкупиха един нехранимайко и неговият куршум покоси живота на Линколн.
"Линколн" даде продължителен сигнал и спря. Затрещяха вериги, заскърцаха скрипци и тежката котва на кораба потъна във водата. Малко по-късно от кораба се отдели малка лодка и се насочи към нашия крайцер. (Забравих да кажа, че двата бойни американски кораба бяха крайцери. Това узнах от адютанта). С лодката пристигна капитанът на "Линколн". Адютантът го посрещна на палубата и го заведе в кабината на контраадмирала. Малко по-късно адютантът изтича при нас и ни каза, че оттук "Линколн" ще отиде в Бразилия за суров каучук и ще го откара в Англия.
- В Англия! - извика Смит и очите му загоряха от радост. - Истина ли е това?
- Да - потвърди адютантът. - След четири дни "Линколн" ще отпътува. Капитанът обеща на стареца да ви вземе.
Плантаторът толкова беше възбуден от новината, че просто не знаеше какво да прави и само повтаряше:
- Англия! О, вие не познавате Англия! Велика страна, сър! Лондон! О, вие нямате понятие какво значи Лондон!
Той говореше на адютанта, а Стерн мълчаливо гледаше към пристигналия кораб. Беше тъжен, защото нямаше да види скоро своята малка дъщеря...
Смит забеляза неговото настроение и го попита:
- Защо сте печален, Стерн? Не чухте ли какво каза този млад джентълмен? Отиваме си у дома, Стерн! У дома, в Лондон!
- У дома? - повтори Стерн. - Аз нямам дом нито в Лондон, нито където и да било другаде в Англия.
- Нямате дом? Вие нямате свой дом, Стерн?
Стерн не отговори. Смит се смути и задъвка пурата си, която димеше в устата му. След това каза:
- Нищо, Стерн, това не е голяма беда. И без дом Англия е също толкова ваша родина, колкото и моя, и вие трябва да се радвате не по-малко от мене на скорошното ни завръщане.
- Радвам се - тихо каза Стерн. - Може би повече от вас...
- Не личи, Стерн, не личи...
- А вие какво искате? Да викам като вас? Да се бия в гърдите и да разправям, че обичам Англия? Кому е нужно това?
След тия думи на капитана Смит млъкна и не можеше да се разбере дали се засрами, или възторгът му изстина. Малко по-късно той каза, сякаш се извиняваше:
- Темперамент, сър... Не мога да прикривам чувствата си. А вие? - обърна се той към мен: - Вярвам, че и вие се радвате?
- Да - потвърдих аз. - Англия е много по-близо до България, отколкото остров Тамбукту. Но аз мисля и за своите приятели, които остават тук. Какво ще стане с тях?
Плантаторът се огледа и като се увери, че адютантът беше си отишъл, каза:
- Това, което стана и с американските индианци.
Потръпнах от ужас, като си спомних как жестоко и безмилостно американските колонизатори са изтребвали индианците. Белите господари пролели реки от кръв и минали през стотици хиляди трупове, докато завладеят американския континент.
- Сериозно ли говорите? - обърнах се аз към плантатора. - Нали контраадмиралът заяви веднъж, че неговото знаме носело свобода и демокрация?
- И вие му повярвахте, нали? О, санкта симплицитас! (Санкта симплицитас - свещена простота (лат.)) Контраадмиралът открито заяви, че ще превърне остров Тамбукту във военноморска база. А на обикновен език това значи, че Съединените американски щати ще заграбят острова. Контраадмиралът дори ми каза, без да се срамува от себе си, че лично той щял да продължи моите усилия и щял да разшири моята плантация, което значи, че ще я обсеби. От това можете да разберете какво пише на неговото знаме.
- А защо не ме повикате за свидетел? - усмихнах се аз, като си спомних някогашните твърдения на Смит, че остров Тамбукту ще принадлежи на Англия, защото английски поданици първи го открили и първи стъпили на него.
- Оставете шегите - махна с ръка Смит.
- Не, аз не се шегувам. Говоря ви съвсем сериозно. Аз винаги съм бил и ще бъда на страната на угнетените и онеправданите. Сега вие сте онеправданият и аз с готовност ще ви стана свидетел.
- Свидетел! - процеди Смит. - Пред кого? Пред вълка, който иска да изяде агнето... Но аз няма да оставя така тая работа! О, той не ме познава! Аз никога не оставям магарето си в калта, никога! Ние пак ще се срещнем с него, само че при други обстоятелства...
IV
Японските пленници работиха по шестнадесет часа на ден и разтовариха "Линколн" за три дена. Лодките, които американските кораби носеха на бордовете си, не бяха достатъчни, те използуваха и лодките на туземците, колкото и малки да бяха те. На четвъртия ден сутринта Смит, Стерн и аз седнахме в моторницата на контраадмирала и адютантът ни откара на товарния кораб. Простихме се с веселия потомък на креолите, той ни стисна сърдечно ръцете, пожела ни "добър път" и се върна на крайцера, а ние се изкачихме на палубата на "Линколн". Посрещна ни широкоплещест мичман с черни увиснали мустаци, оставени да растат на воля, и ни заведе при капитана. Капитанът беше едър, петдесетгодишен мъж с мургаво продълговато лице, прорязано от дълбоки бръчки, а по средата на високото му чело имаше белег от стара зараснала рана, останала вероятно още от младини, когато капитанът е бил обикновен матрос. Той потвърди това, което беше ни казал адютантът: корабът ще отиде в Манаус, пристанище на река Амазонка. От Манаус "Линколн" ще вземе суров каучук и ще го откара в Англия. Пътуването ще трае дълго. Корабът ще измине над двадесет хиляди километра - половината от обиколката на земното кълбо. През целия път ще спрем за три-четири дена само в Кейптаун, близо до нос Добра надежда в Южна Африка.
