Остров Тамбукту - Марчевски Марко (читать книги онлайн бесплатно полностью без txt) 📗
Към обед чух човешки гласове. След малко от гората излязоха десетина въоръжени туземци, спряха се отвъд малката рекичка и мълчаливо заоглеждаха околността. Като се увериха, че няма никого наоколо, двама от тях се отделиха от другите, занесоха до извора две големи дървени блюда и бързо се върнаха при другарите си. След това всички си отидоха по пътеката през гората.
Най-напред помислих, че туземците ми готвят някаква клопка, и дълго не смеех да изляза от храсталака. Но от диваците нямаше никаква следа. Гласовете им отдавна бяха заглъхнали в гората.
Предпазливо отидох до извора. В едното блюдо имаше печена риба, а в другото - варено таро, увито в палмови листа. Без да мисля много, взех съдовете и се прибрах в колибата.
Най-напред ядох от рибата. Тя беше още топла, но безсолна и безвкусна. Опитах тарото - то беше солено, а с него и рибата беше по-вкусна. След като се нахраних богато, в блюдата остана още много ядене и за вечеря.
Никак не можех да проумея защо туземците ми донесоха храна. Че рибата и тарото бяха оставени за мен, в това не се съмнявах. Но аз с нищо не бях ги заслужил. Спомних си за туземците, от които бях избягал. И те ни хранеха добре, преди да ни хвърлят в океана. Нима и тия ми кроят капан? Не, не, този път няма да попадна в клопката им. Имам копие, ще се бия до последен дъх, но жив няма да се предам...
После в главата ми се промъкна една ужасна мисъл:
храната е отровна! Туземците са решили да ме отровят, за да се отърват от мене!
Сърцето ми се сви от мъка. Легнах в колибата и зачаках. След колко време настъпва смъртта, когато човек се отрови? Зависи... Има най-различни отрови. Ако е по-силна, отровата действува веднага, ако е по-слаба - по-бавно.
Бяха изминали повече от десет минути, откак бях почнал да ям. Минаха още десет минути - нищо, още десет - пак нищо. Усещах стомаха си сит и спокоен. Успокоих се напълно, когато и след един, И след два часа не усетих никакви болки в стомаха. Учуден, почнах да се питам: защо туземците са решили да ме хранят. С какво бях заслужил това внимание? С нищо. Не бях орал и копал на нивите им. Тогава защо? За да ме подмамят и да ме хванат? Но ако имаха такова намерение, защо си отидоха веднага щом оставиха храната? Защо не се скриха в гората да ме чакат? Не, аз наистина нищо не разбирах...
На другия ден сутринта оставих празните съдове до извора и се скрих в гъсталака. Не чаках дълго. Диваците дойдоха, огледаха се като вчера, оставиха две блюда с храна, взеха празните и си отидоха.
Това се повтаряше всяка заран. Аз се скривах в храстите над извора и чаках. Диваците ми донасяха храна и си отиваха. Не ходех вече като крадец из техните градини, не срещах никого от тях и те не ме виждаха...
Но една заран се срещнахме. Аз отнесох при извора празните съдове, но преди да се скрия в храстите, туземците неочаквано излязоха от гората. Щом ме видяха, те се спряха изненадани. Спрях се и аз. Както диваците от селището на морския бряг, и тия бяха въоръжени с копия и стрели. Дали ще ме нападнат? Един глас ми шепнеше: "Бягай, спасявай се! Щом се оправят след първия страх, те ще те обградят и ще те убият или ще те затворят в някоя колиба. Така постъпиха и диваците от морския бряг: най-напред се страхуваха, а после добиха кураж. Бягай, докато не е късно!.." Това беше гласът на страха. Но аз чувах и друг глас, който ми шепнеше: "Ако побегнеш, те ще разберат, че се страхуваш, ще хукнат подире ти и ще те убият с копията си. Не бягай, а се отдалечи бавно и ги следи. Ако не тръгнат подире ти, спасен си". Това беше гласът на разума и аз го послушах. Оставих празните съдове и бавно тръгнах надолу към водопада... Щом се отдалечих, двама туземци занесоха храната при извора и тръгнаха обратно. Аз им махнах с ръка да дойдат при мене, но те бързо прецапаха с босите си крака през реката и отидоха при другарите си. Техният страх ме окуражи - без да се колебая, тръгнах към туземците. Бях сигурен, че ще избягат, но те останаха на местата си. Беше късно вече да се спра или да се върна. Какво ще стане сега? Защо сам се пъхам в ръцете им?
Спрях се само на три крачки от тях. Те ме гледаха втренчено и следяха всяко мое движение. Кой знае защо, хрумна ми да седна. Може би с това исках да подчертая, че не ме е страх от тях? Или да ги убедя, че нямам лоши намерения? Не зная. Зная само, че се разкаях за своята необмислена постъпка, но беше късно. Аз бях напълно във властта на туземците и те можеха да ме убият или да ме затворят, както направиха техните събратя от морския бряг - стига да пожелаят.
Разделяше ни малката рекичка. Тук тя беше съвсем тясна - не повече от два метра. Щом седнах, дойде ми нова мисъл - да си измия краката в хладния поток. Докато развързвах връзките на обущата си и докато събувах чорапите, поглеждах към диваците. Лицата им изразяваха голямо любопитство, смесено с учудване. Сигурно за пръв път виждаха обуща и чорапи. Те бяха боси. Краката им, с напукани пети и сплескани ходила, бяха изподраскани от бодливите храсти. Те никога не бяха обували обувки или цървули.
Измих си краката, обух се и станах. Отидох при извора, взех паницата с яденето и се върнах в колибата.
След тази първа среща всеки ден виждах диваците. Изчаквах ги сутрин при извора и отивах при тях. Те ме разглеждаха отблизо, но щом погледнех някого от тях, той отвръщаше глава. Защо избягваха погледа ми - от страх или по друга някаква причина?
III
Постепенно диваците свикнаха с мене и аз свикнах с тях. След няколко срещи те почнаха да оставят копията и стрелите си на брега на реката и идваха при извора без оръжие. Някои дори се опитваха да разговарят с мене, но аз нищо не разбирах от езика им, както и те не разбираха думица от това, което им говорех на български. Почти всички дъвчеха някакви зелени листа и често плюеха. Лицата им не бяха намазани с черна боя, както лицата на крайморските туземци, но косите им бяха също тъй черни и гъсти. По-старите имаха бради и мустаци, но повечето бяха бръснати. С какво се бръснат? Копията и стрелите им нямаха железни върхове. Това показваше, че те не познават желязото, а още по-малко остри сечива като бръсначи, ножици и ножове. Спомних си за джобното ножче на капитан Стерн, извадих го и почнах да дялам с него една пръчка. Цветнокожите свирнаха с уста от учудване. Те явно не бяха виждали ножче. Подадох го на един от тях. Той пощипна късата си къдрава брадичка, сякаш размисляше нещо, след това се отдръпна и отказа да вземе ножчето.
Дивакът с къдравата брадичка се отличаваше от другите с по-високия си ръст и с многобройните си украшения. Беше доста едър, на около четиридесет години. В черната му бухнала коса бяха затъкнати два гребена от бамбук - единият над челото, другият на тила. От косите му стърчаха няколко пера от птици - черни, зелени, бели, жълти и червени. На двете му ръце, над лактите, имаше нещо, като гривни, изплетени от лико или от суха трева. Поясът му, малко по-широк от поясите на другите, също изплетен от лико, беше украсен с разноцветни раковини. Той ме гледаше кротко с тъмнокафявите си очи, като се усмихваше добродушно. Нищо враждебно нямаше в погледа му. Широките му плещи и мускулестото му тяло говореха за сила и здраве. По всичко личеше, че той е главатар на племето.
Както и крайбрежните туземци, новите ми познати бяха препасани с пояси без украшения. Всички имаха плетени гривни, някои и на ръцете, и на краката, всички бяха привързали за шиите си малки торбички. В торбичките им имаше различни раковини и сухи листа, от които свиваха цигари. Пушачите винаги носеха запалени главни да си палят цигарите.
Опитах се да заговоря главатаря с късата брадичка. Като сложих ръка на гърдите си, аз казах:
- Антон! Разбираш ли? Антон! Той се усмихна и повтори:
- Андо! Андо!
И останалите повториха след него името ми, макар че не както трябва. После мъжът с красивия пояс се удари с юмрук в гърдите и каза:
- Лахо! Тана Лахо!
Тана - аз бях чувал вече тази дума. Крайбрежните туземци така наричаха мъжа с трите разноцветни пояса. Тана сигурно означаваше старейшина или главатар.
