Остров Тамбукту - Марчевски Марко (читать книги онлайн бесплатно полностью без txt) 📗
След дълги обяснения с мъка разбрах, че туземците се събират на площадката пред колибата да играят и да се веселят. Разбрах и всяка дума на песента: Луна, луна... Андо, бял човек от луната...
Наистина ли тия хора мислят, че съм паднал от луната? Спомних си стария испански географ, който пишеше, че жителите на остров Тамбукту смятали Магелановите моряци за хора, дошли от луната. Нима туземците знаят, че някога на техния остров са идвали "бели хора от луната"?
В колибата влязоха трима млади туземци. Двамата носеха по едно голямо дървено блюдо, а третият - кокосов орех. Едното блюдо беше празно, а в другото имаше печен ямс и плодове. Лахо взе каменната брадвичка, която висеше на стената, обели кората на ореха, разчупи го на две половини и изля кокосовото мляко в празното блюдо. След това настърга с остра раковина меката вътрешна част на ореха и кашата беше готова. Лахо ме покани да се нахраня и се обърна с гръб към мене. Останалите туземци също ми обърнаха гръб. Докато се хранех, те нито веднъж не ме погледнаха. Това ме учуди. При извора те не ми обръщаха гръб, когато се хранех. Напротив, там те следяха с голям интерес всяко мое движение. Ако тяхното поведение сега означаваше учтивост и уважение към госта, то беше удобно: аз не бях свикнал да ям с техните лъжици от мидени черупки и често поднасях "лъжицата" празна към устата си, защото ореховата каша беше рядка и мъчно се задържаше в черупката.
Щом се нахраних, туземците пак се обърнаха към мене. Лахо ме попита:
- Андо, пакеги гена? Пакеги гена?..
Той ме гледаше право в очите и чакаше да чуе какво ще кажа. Останалите туземци мълчаха. В колибата стана много тихо. Чудех се какво да отговоря. Спомних си думите на Мехмед-ага: "Има истини, по-лоши от лъжата, и лъжи, подобри от истината". Не беше нужно много ум, за да се разбере какво искаше да ми каже тогава старият турчин. Той ме съветваше да скрия някои истини от плантатора или, направо казано, да го излъжа. Но аз не исках да лъжа туземците. От друга страна, нямаше ли да си навредя, ако им кажа, че не съм дошъл от луната, че съм човек като тях? Може би те се страхуваха от мене тъкмо защото мислеха, че съм дошъл от луната. Ако тоя страх изчезне, няма ли да постъпят с мене като своите събратя от крайбрежното село?
Туземците чакаха отговор. Лахо напрегнато ме гледаше. Аз се престорих, че не го разбирам, и свих рамене. Но туземците не останаха доволни от моя мълчалив отговор, защото той нищо не им казваше. Лахо повтори утвърдително:
- Андо пакеги гена!
- Пакеги гена, пакеги гена! - закимаха с глава и останалите мъже.
II
Макар да бях дошъл от луната, аз бях уморен като най-обикновен земен човек и легнах на нара да си почина. Туземците един по един излязоха от колибата и ме оставиха сам. Дървената възглавница беше корава, но когато легнах по гръб, почувствувах се доста удобно и скоро заспах.
Събудих се късно вечерта от силни викове. Бързо излязох от колибата. На площадката бяха се събрали много хора. Те донесоха две дебели дървета, дълги по двадесетина метра, поставиха ги успоредно едно до друго по средата на площадката и запълниха празнината помежду им със сухи дърва. После донесоха главни и запалиха дървата. Огънят бързо се разгоря. Двама души донесоха на рамене една свиня, убита с копие и привързана за две дебели бамбукови стъбла, поставиха я напреки на двете дървета и я обръщаха над огъня, за да се опърли добре от всички страни. Като опърлиха четината, те изстъргаха кожата на свинята с остри раковини и я нарязаха на късове с "ножове" от бамбук.
Диваците много лесно правеха тия ножове. Като разцепваха от кората на сухо бамбуково стъбло тънки летвички, широки два-три сантиметра и дълги около тридесет сантиметра, те ги изостряха с раковини и ги обгаряха на огъня. Тия примитивни ножове бяха много остри и режеха месото на свинята също като истински.
Надойдоха и жени. Те донесоха много гърнета, някои големи като делвите, в които нашите майки правят пиперница, други - по-малки, като нашите обикновени гърнета. Площадката се изпълни с мъже, жени, девойки и младежи.
Няколко туземци, наредени един след друг, донесоха на рамене големи кошници, прикрепени към бамбукови стъбла. Кошниците бяха пълни с ямс и таро. Жените веднага се заловиха да чистят ямса и тарото с черупки от миди, докато мъжете режеха месото на свинята на дребни късове и го слагаха върху рогозка, застлана с палмови листа. Когато всичко беше готово, Лахо почна да раздава месото.
- Андо пакеги гена! - извика той и ми даде голям къс месо.
- Олан!
- Габон! - Малан!
Лахо извикваше туземците - мъже и жени - по име и на всекиго даваше парче месо.
Той отдели и за себе си един доста голям къс и каза:
- Лахо, тана биляр бома!
Това значеше: Лахо, главатар на хората от племето бома.
Всеки слагаше в гърне своето парче месо заедно с ямс и таро, наливаше в него вода от бамбукови "бутилки" и го поставяше на огъня да ври.
Луната се показа над далечния хълм. Туземците се изправиха с лице към нея, гледаха я мълчаливо, докато изгря цялата, след това в хор нададоха силен, продължителен вик, който отекна далеч из гората:
- Гена-а-а, о-о-о, и-и-и...
Проехтяха ударите на бурума, разнесоха се и пискливите звуци на свирките от кокосови орехи и бамбукови стъбла. И пак настъпи тишина. Всички мълчаливо чакаха и се ослушваха. Далеч от запад и от изток се чуха същите викове и удари на буруми. Диваците от съседните села също посрещаха изгрева на луната.
Яденето се свари. Туземците изсипаха месото и ямса в черупки от кокосови орехи, по-големи и от най-голямата наша паница, и седнаха да ядат. На мене ми дадоха дървено блюдо, От такова блюдо ядеше и Лахо, и няколко по-стари мъже. Появиха се и делви с кокосово вино. Огънят гореше силно и осветяваше цялата площадка. Златисти отблясъци трептяха по околните дървета.
Отново забиха бурумите, запищяха свирките, започнаха танците и продължиха до сутринта.
Девета глава. Бял човек на брега на океана. Кой се е спасил - Грей или капитанът? Опасенията на племето бома. Враждата между племената бома и занго. Лахо ми предлага да се оженя и да остана при неговото племе. Тръгвам да търся белия човек. Неочаквано откритие
I
Почнах често да посещавам либата орованда - колибата за гости. В сравнение с моята колиба тя изглеждаше като палат. Обикновено отивах привечер. По това време туземците се връщаха от своите градини, където работеха през деня, и идваха при мене на приказки. Най-често идваше тана Лахо. Той така свикна с мене, че почна сам да ме кани по-често да идвам в либата орованда. Понякога в колибата се събираха по десетина души, по-първите хора на селото, разполагаха се на нара и разговорът започваше при светлината на огъня, който гореше на пръстения под.
Веднъж Лахо дойде разтревожен и ме попита защо не съм доволен от биляр бома - хората от неговото племе. Храната ли не ми харесва, или хората? А може би някой ме е обидил? Казах му, че никой не ме е обидил. Всички се отнасяха към мене приятелски, хранеха ме - какво друго мога да искам от тях? И какво е дало повод на Лахо да мисли, че съм недоволен?
- Ти ходиш в градините на биляр занго - каза главатарят.
И ми обясни, че хората от племето занго, което живеело долу на брега, край залива, няколко пъти ме виждали в своите градини. Защо ходя там? Нима искам да избягам от племето бома и да ида при племето занго? О, племето занго е много лошо. Уин биляр - лошо племе.
Изненадан от това, което чух, аз казах на главатаря, че никога не съм ходил в залива при племето занго и не мисля да ходя. Но той не ми вярваше. Хората от племето занго разправяли, че пакеги гена ходел из техните градини да бере ямс, таро и банани. Пакеги се криел от хората, но те го видели няколко пъти. Жените и децата се страхували от белия човек и не смеели да ходят в градините на работа.
Племето занго е същото, чиито хора ни хвърлиха в океана. Кой може да бъде този пакеги гена, който ходел из градините им да краде таро, ямс и банани? Никой друг освен капитан Стерн. Той беше изкусен плувец - сигурно се е спасил и сега краде плодове от градините край залива, за да не умре от глад.
