Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур (онлайн книги бесплатно полные .TXT) 📗

— Бак-хер! — наруши нечий глас мълчанието в храма. — Бак-хер! Амин! — не успя да се въздържи и изрази искреното си възхищение старият жрец.

Толкова се учудих от тази внезапна промяна у него, че едва не забравих следващите си думи. През цялото време той беше критикувал произведението ми, но сега явно го бях спечелил напълно. Това ми даде нови сили и гласът ми се извиси:

— Кеб и Нут заживяха заедно и един друг се познаха, тъй както мъжът познава жената, и от този им съюз ужасен се родиха боговете Озирис и Сет 3 и богините Изида и Нефтис.

Махнах с ръка и ленените завеси се отдръпнаха бавно, за да разкрият приказния свят, който бях създал. Никога преди в Египет не се беше виждало подобно чудо и публиката затаи дъх от удивление. Аз тихомълком се отдръпнах зад кулисите и мястото ми на сцената зае Озирис. Публиката го разпозна мигновено по високата, подобна на шише корона, по ръцете му кръстосани пред гърдите и по жезъла и камшика, които държеше в тях. Във всяко домашно светилище се пазеше негова статуетка.

От всяко гърло се откъсна сподавен възглас на благоговение и може би имаше защо. Успокоителното, което бях дал на Тод, придаваше странен блясък на погледа му и в присъствието му на сцената като че ли наистина имаше нещо неестествено и почти божествено. Бе обгърнат от някаква мистичност, а гласът му звучеше ясен и завладяващ:

— Вижте Атур, реката!

Публиката отново зашумя, като разбра, че става дума за Нил. Нил, това беше Египет, а Египет беше центърът на света.

— Бак-хер! — дочу се друг глас и с удивление и възторг разбрах, че това е самият фараон. Произведението ми си беше спечелило одобрението както на простосмъртните, така и на самите богове. Можех да съм сигурен, че отсега нататък щеше да се възприеме моята версия вместо оригинала отпреди хиляда години. Наредил се бях сред безсмъртните. Името ми щеше да остане в паметта на времето още поне хиляда години.

Обзет от луда радост, дадох знак водата да бъде изпусната насред сцената. В началото публиката като че ли не можеше да проумее какво става, но когато най-сетне разбраха, че пред очите им се разкрива великата река, хиляди гърла подеха:

— Бак-хер! Бак-хер!

— Вижте как водите се надигат! — възкликна Озирис 4 и сякаш се беше вслушал в думите му, Нил погълна всичко пред себе си във величествен разлив.

— Вижте как водите се прибират! — извика божеството и те изпълниха повелята му. — А сега ще се надигнат наново!

Бях приготвил съдове с бои, които да се прибавят към водата: първо зелена, с цвета на реката през сушавия период, а после при поредния разлив — по-тъмна, за да наподобява мътните води по време на наводненията.

— А сега вижте буболечките и птичките по земята! — извика Озирис и в същия миг откъм задната част на сцената се надигна облак от кряскащи и чуруликащи създания, които заедно с пищно украсените пеперуди изпълниха храма.

Зрителите се надигаха от местата си, опитвайки се да уловят в шепите си хвъркатите красавици, за да ги пуснат отново сред гигантските колони. Една от птичките — дългоклюн папуняк, изпъстрен в бяло, канелено и черно, без никакъв страх се насочи право към фараона и кацна върху короната му.

Публиката не вярваше на очите си.

— Това е поличба! — дочуха се гласове. — Царят ни получи благословията на боговете. Вечен да е животът му!

Фараонът не можа да се сдържи и се усмихна.

Да си призная, по-късно ми хрумна да се възползвам от случилото се и подшушнах на господаря Интеф, че всъщност аз предварително съм приучил птицата да си избере фараона. И макар че това си беше чиста измислица, той ми повярва; толкова е голяма славата ми на човек, който може да общува с животните и птиците.

А на сцената Озирис се разхождаше сред създадения от самия него рай в очакване страстите да се успокоят и публиката да се приготви за драматичния поврат, когато със смразяващ вик на сцената щеше да изскочи Сет. Въпреки че всички го бяха очаквали, чудовищната му фигура така стресна зрителите, че жените се разпищяха, закривайки лицата си, и продължиха да наблюдават само през разтворените си, треперещи пръсти.

— Какво си направил, братко? — изрева Сет, изпълнен с гняв и ревност. — Нима се считаш ти за нещо повече от мен? Не съм ли аз също като тебе бог? Нима ще дръзнеш да припишеш сътвореното единствено на себе си и няма да ми позволиш на мене, твоя брат, да взема каквото ми се полага?

Озирис му отвърна спокойно, като от упойващия прах гласът му звучеше далечен и невъзмутим:

— Баща ни Амон Ра даде Вселената на двама ни. Но също така той ни даде и правото сами да избираме как да се разпореждаме с нея — за добро или за зло…

Думите, които бях вложил в устата на божеството, прокънтяха из храма и достигнаха и най-отдалечените му кътчета. Това беше най-хубавото, което бях написал, и публиката не можеше да не го усети. Но аз единствен знаех какво предстои, затова удоволствието ми от красотата и силата на словата бе помрачено.

Озирис бе към края на своята реч:

— Това е светът, такъв какъвто аз го разкрих. Ако искаш да бъдеш част от него и да живеем в мир и братска любов, тогава си добре дошъл. Но ако те води страст към война и разрушение, ако зло и омраза изпълват сърцето ти, тогава ти повелявам да си вървиш.

Той вдигна високо дясната си ръка, покрита с прозрачен, бял, блестящ на светлината ленен плат, и посочи на Сет да напусне земния рай.

Сет раздвижи мощните си, космати рамене като грамаден бивол и нададе ужасяващ рев, при който от устата му бликна слюнка и се разнесе миризмата на развалените му зъби. Дори там, където стоях аз, можеше да се усети зловонният му дъх. Той вдигна високо над главата си бронзовия меч и се спусна към брат си. Това го нямаше при репетициите и Озирис въобще не знаеше как да реагира. Беше застинал с протегната ръка. Острието изсвистя във въздуха и се изви като змия надолу. Ръката на нещастника бе отсечена от китката с такава лекота, с която аз бих подрязал някой клон от лозницата пред стаята ми. После падна в краката на Озирис, а пръстите й още шаваха.

Той беше до такава степен изненадан, а и мечът беше толкова остър, че за миг само леко се олюля. Навярно публиката си е помислила, че е свидетел на някакъв трик, че падналата ръка е фалшива. Заблудата се допълни и от това, че кръвта не бликна изведнъж. Всички наблюдаваха зрелището с нескрит интерес, но в ничий поглед не можеше да се прочете страх, преди Озирис да се сгърчи и със смразяващ вик да се хване за остатъка от отсечената си ръка. Едва тогава кръвта зашуртя между пръстите му и се плисна като вино върху бялата му роба. Стискайки раната си, Озирис започна да залита по сцената и да надава ужасни писъци. Тези писъци най-сетне свалиха доволните усмивки от лицата на зрителите. Макар и малко късно, те си дадоха сметка, че това пред очите им не е игра. Но дори и сега обзетата от ужас публика не продумваше.

Преди Озирис да достигне края на сцената, Сет го настигна. Грабна го за осакатената ръка издърпа го обратно насред сцената и го събори върху каменните плочи. Бляскавата корона се изхлузи от главата на Озирис и черните плитки се разпиляха около раменете на нещастника.

— Милост — закрещя на надвисналия отгоре му Сет, но той само се засмя. Гръмогласният кикот издаваше удоволствието му. Расфер се беше превърнал в Сет, който се забавляваше.

Дивашкият смях извади публиката от транса, в който беше изпаднала. Но илюзията беше пълна. Всички бяха забравили, че наблюдават представление, и вярваха, че са свидетели на действителното събитие. Жените пищяха, а мъжете виеха от гняв и болка пред убийството на техния бог.

— Помилвай го! Помилвай великия бог Озирис! — ревяха те. Никой не помръдна от мястото си, за да предотврати трагедията. Простосмъртните знаеха, че борбите и страданията на боговете не са им подвластни.

Озирис заудря с единствената си ръка краката на Сет. Без да спира да се смее, той я сграбчи за китката и като я издърпа, изгледа я по начина, по който месарят оглежда плешка от коза, преди да я нареже.