Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур (онлайн книги бесплатно полные .TXT) 📗
Но господарят ми бързо се окопити. След миг лицето му отново излъчваше предишното спокойствие, макар устните му нервно да потрепваха.
— Много си скромна, дъще. Някакъв си роб не може да бъде достоен подарък за една царска съпруга. Никога не бих приел да се покажа толкова стиснат пред хората. Би ми било по-драго да те даря с нещо наистина ценно, например с пет хиляди златни пръстена и…
— Татко, ти винаги си бил щедър с мен, но сега аз искам само Таита.
Господарят ми широко се усмихна, показвайки на всички ослепително белите си зъби, но в очите му се четеше безсилна ярост. Както не изпускаше Лострис от поглед, трескаво обмисляше някакъв изход.
Аз бях най-скъпото нещо, което той притежаваше. И не ставаше дума само за моите необикновени дарби, с които толкова често му бях услужвал — не, аз бях много повече. Бях запознат подробно със заплетените му планове, познавах всичките му шпиони и информатори, всички онези, които го бяха подкупили или които той беше подкупил. Знаех кому колко е платено и колко още трябва да се плати. Помнех наизуст дългия списък на враговете му, както и на всички онези, значително по-малко на брой, които му се пишеха приятели и съюзници. Знаех къде са скрити и последните трошички от баснословното му съкровище; кои са му кредитори, кои — платени агенти и кои — подставени лица. Знаех до последни подробности хитростите, с които прикриваше сделките за огромните си поземлени владения и залежите благородни метали и скъпоценни камъни. Знаех как умееше да използва безбройните си титли, привилегиите и връзките, които си беше извоювал с безбройните си услуги към фараона и приближените му. Огромната информация, която бих могъл да извадя наяве, не само че щеше да ощастливи всеки данъчен чиновник, но и непоправимо би накърнила престижа на великия владетел пред фараона.
Съмнявам се дори, че без моя помощ господарят Интеф можеше сам да се оправи с купищата тайни сметчици, в които бе разпределено богатството му. Без мен империята, която той бе съумял да изгради с годините, можеше да рухне за броени мигове, защото само аз бях способен да наблюдавам всяко нейно тъмно кътче. Той самият винаги бе предпочитал да не се занимава с мръсната работа, която можеше да го злепостави, и с течение на времето много неща започнаха да зависят единствено от мен.
И така, аз бях в течение на хиляди малки тайни, на хиляди ужасни злодеяния; толкова време ушите ми бяха слушали за злоупотреби и изнудване, за пладнешки обири и кървави убийства, че ако кажех и малка част от тях на фараона, дори един велик владетел не би се спасил от неговия гняв.
Аз бях жизненонеобходим на господаря си. Той не можеше да се раздели с мен. Но в същото време сега, пред фараона и цялото население на Тива, той не можеше да откаже на Лострис.
Господарят Интеф е човек, изпълнен с гняв и омраза. Виждал съм го да изпада в такава умопомрачителна ярост, че дори и самият Сет, богът на гнева, би се стреснал, ако го видеше. И сега омразата, с която гледаше собствената си дъщеря, беше страшна.
— Нека робът Таита излезе напред! — нареди той и по тона му разбрах, че се опитва да печели време. Затова побързах да се хвърля в краката на младоженците, преди господарят Интеф да е намислил някое ново зло.
— Ето ме, господарю — извиках аз и отровният му поглед се впи дълбоко в сърцето ми. Толкова дълго време бяхме прекарали заедно, че можехме да разговаряме без думи само със силата на същия този поглед, който аз разбирах по-добре от всеки. Сърцето ми запрепуска бясно, пръстите ми затрепериха от ужас и едва след като реши, че ме е сплашил достатъчно, той заговори с присъщия си нежен, едва ли не бащински глас:
— Таита, ти си живял при мен още от дете. С времето аз самият свикнах да гледам на теб като на свой брат, забравяйки понякога, че си ми роб. Ти чу молбата на дъщеря ми. Знаеш, че винаги съм се стремял да бъда честен и справедлив. Но въпреки своето обещание никога не бих могъл да се разделя с теб без съгласието ти. Знам, че не е прието господарите да се обръщат за съвет към робите, чиято съдба трябва да решат, но с теб винаги съм се отнасял като с близък човек. Изборът е твой, Таита. Ако ти пожелаеш да останеш в своя дом, в единствения дом, който си познал през целия си живот, тогава не бих могъл да те отпратя. Дори и заради родната си дъщеря.
През цялото време, докато говореше, той не откъсваше поглед от лицето ми. Докато съм жив, няма да забравя ужасните му жълти очи, с които искаше да ме пречупи в онзи миг. Не мога да твърдя, че съм страхливец, но винаги съм се грижил за своята безопасност. И сега си давах сметка, че разговарям със собствената си смърт.
Все пак успях да отклоня погледа си от неговия и да се обърна към господарката Лострис. В очите й се четеше такъв отчаян зов, толкова уплаха, толкова самота, че за сетен път реших да се жертвам за нея. Не можех да я изоставя точно сега, независимо от цената, която трябваше да платя за своята преданост.
— Как би могъл един роб да не изпълни желанието на една царска съпруга? Отсега нататък ще съм винаги на разположение на своята нова господарка.
Надявам се никой наоколо да не е усетил ужаса в гласа ми, когато изричах тези слова.
— Ела тогава, робе! — заповяда ми Лострис. — Заеми мястото си в моята свита.
Като се качвах на площадката, трябваше да се размина с господаря Интеф. Бледите му устни едва-едва се разтвориха и само аз можах да го чуя как процеди:
— Сбогом, скъпи. Считай се за мъртъв.
Изтръпнах, сякаш между краката ми се беше шмугнала някоя отровна змия, и побързах да заема мястото си зад новата си господарка, като че ли тя щеше да ме защити от гнева на баща си.
До края на сватбената церемония не се отделих от Лострис, а при пиршеството, което последва, лично я обслужвах. През цялото време висях над главата й, убеждавайки я да хапне от прекрасните ястия, които се поднасяха, тъп като ужасният й вид подсказваше, че през последните два дни не е хапнала нищичко.
Но въпреки всички мои усилия тя благоволи само да вкуси малко от разреденото вино и това беше всичко. Фараонът я видя да отпива от чашата си и помисли, че младоженката пие за негово здраве. На свой ред той надигна високо златната купа пред себе си и усмихнат й върна жеста. Гостите около трапезата не пропуснаха този въображаем разговор между двамата и шумно ги поздравиха с несдържаните си възгласи.
— Таита — прошепна ми господарката, щом съпругът й се обърна отново на другата страна, за да продължи разговора си с великия владетел. — Страхувам се, че всеки момент ще повърна. Не мога да стоя повече тук. Моля те, отведи ме в покоите ми.
Да отида при фараона и да го заговоря, би било нечувана дързост, но след като той тъй и тъй вече ме познаваше като лекар, се осмелих да пропълзя до него и да му прошепна на ухото молбата на Лострис. Останалите сътрапезници или не ме забелязаха, или вече бяха попрекалили с пиенето, за да се възмутят от моята нетактичност.
Щом опознаех фараона по-отблизо, щях да открия, че той всъщност е доста мил човек, което за пръв път ми показа именно в онзи миг. След като изслуша набързо скалъпените ми обяснения, той само плесна с ръце и обяви пред всички:
— Моята нова съпруга се извинява, че ще ви остави така по никое време, но смята отсега да се прибере в покоите си, за да се приготви за идващата нощ.
При тези му думи гостите можеха само да изразят възторга си от чувството му за хумор и никой не отправи забележка към младоженката.
Помогнах на господарката си да се надигне от масата, след което тя се поклони на фараона и бързо напусна залата. Щом стигнахме покоите й, първата й работа беше да повърне изпитото вино в златната купа, която поднесох пред устата й, и да се просне върху леглото си. Освен виното от стомаха й не излезе нищо друго, което само потвърди съмненията ми, ме през цялото това време е гладувала.
— Не искам да живея без Танус — тихо се жалваше Лострис. Въпреки слабия й гласец усетих, ме твърдо е решила нещо.
