Остров Тамбукту - Марчевски Марко (читать книги онлайн бесплатно полностью без txt) 📗
- Оставете тия отвлечени спорове, моля. Те не решават нашия въпрос. Сега за нас е важно само това, което се яде и което се пие. Важни са чувалите с брашното и ориза. Да, сър, аз съм материалист. Моята философия е проста. Това маса ли е? Маса. Нужна ли ни е тя? Нужна ни е. Това стол ли е? Стол. Трябва ли ни? Трябва ни. Дайте да видим какво да правим с тая маса и с тоя стол.
Така Стерн ни върна към първия въпрос, с който бяхме почнали: какво да правим с имуществото на Смит? И тримата бяхме съгласни с едно; в яхтата не бива да оставим нищо. Досега туземците не смееха да се приближат до яхтата, но след посещението на Боамбо и Арики всеки час можеха да нахълтат и други гости. Туземците бяха любопитни хора. Те сигурно щяха да дойдат да видят чудесата в голямата лодка и никой не би могъл да ги убеди, че всички тия "чудеса" принадлежат на Смит. Всеки от тях щеше да си вземе каквото му хареса, без да го гризе съвестта, че е посегнал на чужда собственост. И всичко щеше да иде по вятъра.
- Ние ще живеем във вашата колиба, нали така? - попита Смит. - Значи, всичко трябва да откараме там, а след това ще решим какво да правим.
IV
Боамбо ни даде десет лодки с двадесетина здрави мъже и пренасянето започна. Тежките чували с брашно и ориз доста затрудниха туземците. Те не бяха свикнали да пренасят на гръб тежък товар, струпваха се по трима-четирима души на един чувал, докато други четирима го поемаха в лодката. Пък и самите лодки, направени само от едно дърво, издълбано като корито, не бяха приспособени за тежък товар, нито пък бяха устойчиви във водата и малко претоварване на левия или на десния борд можеше да ги обърне. И наистина една лодка се обърна заедно с хората и с един чувал брашно. Чувалът веднага отиде на дъното.
Пренасянето от брега до моята колиба беше по-лесно. Туземците привързваха с лиана всеки чувал за две дебели бамбукови стъбла и двама души ги отнасяха на рамене.
Моята колиба се превърна в склад. Камарата от сандъци, чували и мебели стигна чак до тавана и зае всичкото място почти до вратата. Когато работата беше привършена, Смит раздаде на туземците по едно герданче и със знаци им даде да разберат, че трябва да си отидат. При нас в колибата остана само Боамбо.
- Ще свикам големия съвет - каза главатарят - и ще решим какво да правим.
Попитах го какъв е този голям съвет. Оказа се, че ренгатите на петте села на племето образували "калиман комон" - голям съвет. Той решавал най-важните въпроси, които засягат цялото племе. Съветът се събирал най-много два-три пъти в годината, но Боамбо имал право да го свиква всеки път, когато намери за нужно. Решенията на големия съвет били задължителни за цялото племе.
Като разбра, че големият съвет ще разпределя неговото имущество, Смит се развика:
- Разбойници! Пладнешки хайдуци! Ще решават как да разграбят имота ми, без дори да ме питат! На какво прилича това?
- Не става дума за разграбване, а за правилно разпределение - възразих аз.
- Не ме интересува дали правилно, или неправилно ще поделят кожата, която ще смъкнат от гърба ми! - сърдеше се плантаторът.
Помъчих се да го успокоя, като му казах, че законите на племето са такива.
- Добри закони, няма какво да се каже! - изсъска Смит.
- Мисля, че не са по-лоши от законите, които позволяват на един човек да ограбва хиляди...
- Вие прекалявате, сър! - още повече кипна плантаторът. - Вие ме обиждате! Аз няма да се оставя да бъда ограбен от тия диваци - не! Ще се боря с каквото мога и както мога!
- Ще се борите ли? - изсмях се аз на неговата глупост. - Как? Не забравяйте, че Тамбукту не е английска колония, а свободен остров със свои закони и обичаи, на които вие трябва да се подчинявате. Забравете навика си на господар. Разберете най-после, че има народи и племена, които предпочитат свободата пред робството и желаят сами да се управляват, както намерят за добре, а не да бъдат управлявани. Съветвам ви да бъдете по-скромен в претенциите си, защото тук няма английска полиция, както на Кокосовите острови.
Смит се разфуча още повече, но Стерн изведнъж го усмири, сякаш го поля със студен душ. Той каза:
- Да, сър, време е да разберете това, което ви се казва. Или искате да ви вържат камък на краката и да ви хвърлят в океана?
- Какво говорите, Стерн! - уплаши се плантаторът и седна на нара кротък като агънце. - Наистина аз трябва да свикна с тия хора и с техните... хм... закони. Но все пак трябва да помислим и за себе си. Трябва да си оставим поне два-три сандъка с коняк и вино, трябва да скътаме и от консервите, и от захарта, и от ориза и брашното, и от пурите и цигарите... Какво ще кажете, Стерн?
- Ще кажа, че почвате да поумнявате - усмихна се капитанът.
Неочаквано в колибата влезе Арики и мълчаливо седна на нара. Настъпи гробно мълчание. Без да го покани някой, първожрецът взе една пура от кутията на Смит и посегна към неговата димяща пура да запали, но плантаторът драсна клечка кибрит и услужливо му поднесе огън. Арики трепна, но все пак запали пурата си от малкото пламъче. След това заоглежда чувалите и сандъците в колибата.
Лицето му беше бледно и сякаш още по-застаряло, погледът му не беше тъй остър, както по-рано, а в движенията му се забелязваше умора и старческа отпадналост. Той приличаше на човек, влачен от мътна, буйна река. Само веждите му, намазани с прах от стрит въглен, бързо-бързо потрепваха.
- Това от голямата лодка ли е? - попита той.
Боамбо кимна с глава.
- Да, от голямата лодка.
Арики отново обгърна със студен поглед сандъците и чувалите и като забеляза пушките, изправени до стената, попита:
- А това какво е?
Обясних му, че това са "стрели", които изпущат "гръмотевици".
Той дълго разглежда пушките отдалеч, защото не смееше да се приближи до тях. После, като зърна през вратата една свиня, която ровеше на поляната с няколко малки прасенца, обърна се към мене и каза:
- Убий я!
Аз отказах. Имаше ли смисъл да убивам това полезно животно само за да докажа на първожреца, че пушката наистина е силно оръжие? При друг случай той щеше да се убеди в нейната сила. Като забеляза моето колебание, Арики предизвикателно каза:
- Ти не можеш да я убиеш!
Без да кажа дума, взех една бойна пушка, напълних я и отидох до вратата. Свинята кротко ровеше из корените на едно дърво на около петдесет метра от колибата. Прицелих се и гръмнах. Нещастното животно хукна да бяга, но краката му се подкосиха и като се претърколи няколко пъти, зарита и замята главата си в различни страни.
Обърнах се към Арики. Той беше легнал по очи на нара и не смееше да дигне глава. Цялото му тяло се тресеше, сякаш той беше ударен от куршума.
- Стани! - извиках му аз. - Свинята е мъртва. Ела да видиш.
Първожрецът обърна главата си, както беше легнал, и като посочи пушката, каза:
- Махни я! Махни я!
Оставих пушката до стената. Едва тогава Арики се надигна и погледна през вратата.
- Е? Какво ще кажеш? - попитах го аз.
- Виждам, че пакеги казва истината - мрачно промърмори той.
После, като се поуспокои, попита как се казва тая "стрела" на езика на пакегите.
- Пушка - отговорих аз.
- Колко пушки имат пакегите?
Показах му пръстите на двете си ръце.
- Леон-до.
За трите ловджийски пушки премълчах.
- А колко ще получи Арики? - попита първожрецът.
- Не зная. Всички пушки са на тоя пакеги - кимнах аз към Смит.
- Не, всички пушки ще бъдат табу (табу - нещо забранено) - заяви Арики. Обясних на първожреца, че според обичаите на пакегите всичко, което сме донесли от яхтата, принадлежи на Смит. Арики настръхна. Той каза, че тук обичаите на пакегите не струват лула тютюн. Племето си има свой обичаи и всички са длъжни да ги спазват. И пакегите... Защо сме избързали да докараме всичко в моята колиба? Защо не сме го питали?
- Пакегите не са виновни - намеси се Боамбо. - Аз казах да пренесат всичко в либата орованда.
