Остров Тамбукту - Марчевски Марко (читать книги онлайн бесплатно полностью без txt) 📗
След тия думи тя грабна дневника от ръцете ми и избяга. Излязох да я изпратя, но щом прекрачих през високия праг, бурята ме блъсна така силно, че едва се задържах на крака и се облегнах до стената. Канеамеа беше изчезнала в мрака.
Бурята беснееше и огъваше тънките палми чак до земята, дъждът шуртеше на потоци. Щом се показах на вратата, свещта угасна в ръцете ми и падна на земята. Аз се наведох да я търся. В същия миг една стрела префуча и се заби в стената точно на онова място, където беше главата ми, преди да се наведа...
Бързо влязох в колибата, затворих вратата и я залостих добре отвътре. След това пипнешком се изкачих на горния кат и седнах върху твърдия бамбук. Бях мокър и разстроен.
Копието беше в ръката ми. Жалко, че нямах пушка. Плантаторът би могъл да ми остави поне една от десетте, но той не се интересува от моята безопасност. Седях на нара и се вслушвах във воя на бурята. Гредите на колибата остро пропукваха от силния напор на вятъра и ме караха да се стряскам в непрогледната тъмнина.
Цяла нощ не мигнах. Кой искаше да ме убие? - питах се аз и се вслушвах във всеки шум. - Арики? Но Арики беше пиян. Той не би могъл да дойде в тъмнината до моята колиба. Тогава - кой?
II
Още на другия ден Смит и Стерн дойдоха при мене и ми донесоха чантата с лекарствата, няколко кутии цигари, кибрит, ловджийската пушка, с която бях стрелял вече, и един патронташ. Смит заяви тържествено, че ми ги подарява, но аз отказах да ги взема. Тогава той остави всичко на нара и заяви, че ако откажа, това ще бъде най-голямата обида за него. Аз не възразявах повече, защото лекарствата бяха много необходими за племето.
- Добре - казах аз, - ще приема всичко това, но ако обещаете, че никога няма да ме наричате свой слуга.
- Никога, сър! - възкликна Смит. - Никога, повярвайте ми!
- А мене? - попита Стерн.
- И вас, Стерн! Ето, това е кръст!.. - И той наистина се прекръсти.
- И винаги ще ми говорите на "ви" - каза Стерн.
- Да, сър, винаги.
- А защо задигнахте всичко от моята колиба? - попитах аз плантатора.
- Аз не съм виновен, сър - отговори той. - Ето и Стерн е свидетел. Щом изтрезня, първожрецът събра десетина туземци и им заповяда да пренесат всичко в неговата колиба. Нима можехме да ги спрем? Сам разсъдете... извика и нас и ние тръгнахме след него. Нямаше как... После пак се напи и цяла нощ хърка като заклан. Ужасно, сър! Хиляди пъти съжалявам, дето напуснах яхтата.
- Невъзможен старец - обади се и капитанът. - Той научи вече две английски думи и все тях повтаря: "Коняк, цигарки, коняк, цигарки". И после почва на своя неразбран език: "Пакеги нанай биля, пакеги нанай биля". Какво значи то?
- Белите хора са добри - отговорих аз.
- Жалко - въздъхна Смит. - Как ще се разбираме с тия хора, като не знаем езика им? Вие трябва да дойдете при нас, сър. Непременно трябва да живеем заедно.
Отказах. Бях решил да не стъпвам в колибата на първожреца.
- Ние не сме вече в неговата колиба - каза плантаторът. - Тая заран първожрецът ни даде отделна колиба.
- А къде е вашето имущество? - попитах го аз.
- В колибата на първожреца.
- Нима всичко остана там?
- Всичко, сър - въздъхна Смит. - Тоя първожрец е изпечен разбойник. Той ме ограби. Вие трябва да дойдете, сър. Трябва да ни помогнете да се разберем с него. Той трябва да ми даде поне част от мебелите. Аз не съм свикнал да спя на гол нар и на дървена възглавница. Не, сър, уверявам ви. Първожрецът трябва да ми даде леглото. И много други работи. Елате да поговорим, сър. Много ви моля.
- Елате - повтори и капитанът. - Без вас ние сме загубени. Вие трябва да се преместите в нашата колиба. Аз отново отказах.
- Защо? - попита ме капитанът.
- Защото вашата колиба е в селището на Арики, а аз имам сериозни основания да не живея там. Предпочитам да си остана в моята колиба.
- Много ви моля, сър - отново проплака Смит. - Тоя проклет първожрец трябва да ми върне поне най-необходимото. Кажете му, сър. Ще дам и на вас нещо от мебелите...
- Добре - съгласих се аз. - Ще поговоря с Арики. А за себе си нищо не искам. Лекарствата и пушката ми стигат.
По-късно отидохме с Боамбо у Арики и водихме дълги преговори. Боамбо беше настойчив. Той искаше всичкото имущество на Смит да бъде раздадено на туземците от цялото село, всяко семейство да получи по нещо. Арики дълго упорствуваше, но в края на краищата се съгласи да остави за себе си само бутилките със спиртни напитки.
III
След като разбрах, че белите листа на Арики не са нищо друго освен дневникът на Магелан, аз денонощно мислех как да го спася и да го запазя за историята. На Магелан положително не ще да му е вървяло, мислех си аз. Много унижения и горчивини преживял той и много нещастия го сполетявали през време на неговия героичен живот, защото хората, на които служел, били несправедливи към него. Но защо и сега, повече от четиристотин години след смъртта му, неговият дневник трябваше да служи на лъжата и измамата? Защо трябваше да попадне в ръцете на шарлатанина Арики и да се превърне в зла съдба на племето занго, което никога не беше чувало името на великия мореплавател? На Магелан не му вървяло в живота - това не е нещо ново и изключително: много велики мъже преди него и след него са страдали от мракобесието и злата воля на управниците и мнозина от тях загинали в затворите, други били изгорени на клади, трети отровени или окачени на бесилки или заклани като добичета. Но защо злата съдба преследваше великия мореплавател и след смъртта му?
Аз мислех само едно: как да измъкна дневника от ръцете на Арики. Амбо би могъл да ми помогне, но аз не се решавах да се обърна към него, защото той вярваше, че белите листа крият някаква тайнствена сила, която ще му стане известна, когато стане мъж на Канеамеа и наследник на седемте пояса на мъдростта. Тогава същите тия бели листа ще му казват кой какво мисли. В белите листа и в седемте пояса Амбо виждаше оная сила, която утре, ако стане рапуо, ще му даде власт над племето, и кой знае, може би и той щеше да злоупотребява с тази власт също тъй, както злоупотребяваше с нея и Арики. Властта често пъти заслепява хората, особено славолюбивите, а такива за съжаление винаги е имало повече, отколкото ние си мислим.
Не, аз не бива да откривам намеренията си на Амбо. Но към кого да се обърна тогава? Кой би се съгласил да ми помогне? Смит? Но аз и на Смит нямах доверие. Оставаше капитан Стерн. Самият той беше ми казал, че се сприятелил с Арики, често ходели в колибата на първожреца заедно със Смит, пък и първожрецът ходел в тяхната колиба. Да, Стерн би могъл да вземе дневника на Магелан, но дали ще се реши на такава опасна постъпка?
Веднъж извиках стария морски вълк в моята колиба и му открих тайната на белите листа. Като чу, че "листата" са дневникът на Магелан, старият моряк толкова силно се развълнува, че дълго време не можа нищо да проговори. Дневникът на Магелан! На великия мореплавател! На човека, който пръв обиколи земното кълбо! Това е невероятно! Дневникът трябва да бъде спасен! На всяка цена! Стерн ще направи всичко, ще рискува всичко, но ще го измъкне от ръцете на първожреца...
Право да си кажа, готовността на Стерн ме учуди. Аз го познавах като човек, който беше пребродил всички морета и океани и сега желаеше само едно; да изживее спокойно старините си. Той бе преживял много морски и житейски бури, но щом свикна със спокойствието на сушата, щом разбра, че твърдата земя е по-сигурна опора от бурното море, той предпочиташе бедната колиба с твърд нар пред неустойчивата палуба и тихия живот пред разнообразието на впечатленията. Но все пак Стерн беше моряк и дневникът на Магелан не можеше да не го интересува.
- Слушайте - развълнувано каза той, - всичко, което говорим тук, трябва да остане в тайна. Смит не трябва да узнае нищо за дневника на Магелан, защото ще го задигне от колибата на Арики и ние няма да го видим вече. Той ще разбере какво богатство е този дневник и ще го обсеби, за да го продаде един ден на оня, който му даде повече пари.
