Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур (онлайн книги бесплатно полные .TXT) 📗

Беше отключено. Намъкнах се вътре, сякаш в това нямаше нищо нередно, и бързо залостих вратата зад себе си. Нямаше никого. Огледах стаята, но нищо не подсказваше къде е отишъл домакинът. По всичко изглеждаше, че Танус е заминал, и то доста отдавна — може би още с отплаването ни на юг. До прозореца беше оставено пълно гърне с мляко, което толкова се беше сгъстило и изсъхнало, че повече приличаше на сирене, а в чинийката до него стоеше късче плесенясал хляб.

Доколкото можех да съдя, нищо не липсваше. Дори огромният лък си стоеше закачен над леглото. Беше почти невъзможно Танус да го е оставил току-така. Ланата едва ли не се беше сраснал с тялото му. Сега за всеки случай го прибрах на по-сигурно в скривалището, което бях изкопал под спалнята му. И понеже предпочитах да не се разхождам много-много из улиците по светло, прекарах целия следобед затворен в жилището на приятеля си, използвайки времето си да го почистя от праха и мръсотията.

Когато се свечери, тихичко се измъкнах от къщата и слязох на брега. „Дъхът на Хор“ стоеше на котва на обичайното си място. По окаяния й външен вид можеше да се заключи, че е участвала в сражение. Носът й беше разкъртен, а в средата си беше обгорена.

С известно чувство на гордост трябваше да отбележа, че Танус се е възползвал от идеята ми и е променил корпуса на кораба, така както го бях скицирал аз. Над самата ватерлиния, измежду гредите на носа се показваше страховитият метален рог. Беше доста олющен, по което съдех, че вече е имал случай да докаже силата си срещу корабите на червения самозванец.

Но на палубата не виждах нито Танус, нито Кратас. На вахта беше един от по-младшите офицери, които познавах, но реших, че вместо да му се обаждам на него, ще е по-добре да пообиколя моряшките свърталища край пристанището.

Явно вече никой не се съмняваше в нравствеността на жречеството, щом като навсякъде по кръчмите и публичните домове не само не се изненадваха от присъствието ми, но дори ме посрещаха като стар клиент. Най-сетне в едно от по-почтените заведения различих внушителната фигура на Кратас. Беше с група морски офицери, пиеше и играеше на зарове. Не посмях да го приближа. Седнах в другия край на претъпканата кръчма и само внимавах да не го изпусна от погледа си. През цялото време бях подложен на атаките на проститутки от двата пола, които в надеждата си да ме отведат със себе си из тъмните улички, постоянно смъкваха от цената си. Сякаш вместо да ги държи настрана, герданът от сини мъниста, издаващ по-особеното ми положение в обществото, ги привличаше още повече.

Най-сетне Кратас стана от мястото си и като потупа сърдечно приятелите си, напусна заведението. С огромно облекчение и аз на свой ред се надигнах от стола и го последвах.

— Какво си се закачил за мен, любимецо на боговете? — изсумтя презрително той, като усети, че го следвам по петите. — Злато ли търсиш или ти се ще да си поиграеш със задника ми?

Защото напоследък педерастията се беше разпространила много сред жреците.

— Ами по-скоро бих предпочел златото, Кратас — отговорих му, — защото в другото никакъв те няма.

Той се закова на място и подозрително ме изгледа. Красивото му лице се бе позачервило от алкохола, а погледът му бе мътен.

— Откъде ми знаеш името? — учуди се той и преди да си отворя устата, ме сграбчи за раменете, за да ме изтика пред един осветен вход. Свали перуката ми и на висок глас изруга:

— Кълна се в космите на Сет, ама това си ти, Таита!

— Ще ти бъда много задължен, ако не крещиш името ми. Не е необходимо всички наоколо да те чуят.

Явно това го сепна, защото веднага си възвърна сериозността.

— Да вървим! Ще отидем у нас.

Щом се настанихме удобно в жилището му, Кратас извади отнякъде кана с бира и наля и на двамата.

— Не си ли пил вече достатъчно? — попитах го.

Той само се усмихна.

— Ще разберем на сутринта. Хайде сега, Таита! Не се прави на строг с мен. Три седмици сме се бъхтили из жегата, за да се сражаваме с червения самозванец. Кълна се в милата Хапи, ама твоето чудо наистина върши страшна работа. Насякохме на трески поне двадесетина от корабите му, пращайки на дъното двеста-триста от ония главорези. Но въпреки всичко на поход се ожаднява, нали разбираш? През цялото това време сме пили само вода. Така че сега ще му сръбнем по една биричка, а ти няма да се сърдиш. Наздраве! — Вдигна той чашата си.

Аз трябваше да си призная, че и на мен също ми се пие. Поздравих го и аз и на бърза ръка обърнах своята. Треснах с опразнената чаша върху масата и попитах:

— А къде е Танус?

При този въпрос Кратас мигом изтрезня.

— Танус изчезна — отговори ми той, а аз го зяпнах с отворена уста.

— Как така изчезнал? Какво искаш да кажеш с изчезнал? Нали сте се сражавали надолу по реката? Не ви ли води той?

Младият мъж поклати глава.

— Не. Него го няма. Потъна сякаш вдън земя. С хората ми претърсихме всяка улица, всяка къща в Тива. Но никъде не открихме и следа от него. Да си кажа право, Таита, тревожа се за него. Много се тревожа.

— Кога го видя за последен път?

— Два дни след сватбата на господарката Лострис. Вечерта, след като отплавахте към Елефантина. Опитах се да му вкарам малко разум в дебелата глава, но той не щеше и да чуе.

— Какво каза?

— Ами предаде ми командването на „Дъхът на Хор“.

— Как ти го е предал? Той няма право.

— Защо да няма? Нали му е връчен печатът на ястреба.

Съгласих се.

— А след това? Какво направи той?

— Ами казах ти вече. Изчезна.

Налях си още една бира и се замислих. Кратас се разходи до прозореца и се изпика навън. Урината му заплющя по улицата и някакъв минувач възмутено му се развика:

— Внимавай къде пикаеш бе, свиньо!

Кратас само се показа през прозореца и след като намекна нещо за строшени глави, онзи млъкна и си замина по пътя. Доволен от себе си, той се върна и седна на мястото си.

— В какво настроение беше Танус, когато го видя последния път?

— Ами в по-ужасно не съм го виждал. Надявам се и да не го видя пак. Кълнеше всички богове наред, естествено начело с фараона. Не подмина дори господарката Лострис. Нарече я „царска курва“.

Не вярвах на ушите си. Това не можеше да го е казал моят Танус. Било е просто гласът на разбитата и безнадеждна любов.

— Съжалявал, че фараонът не нареди да го удушат. Не, наистина беше в ужасно настроение и не знаех какво да му отговоря. Според мен и всеки на мое място би изпаднал в подобно състояние.

— И това беше всичко? С нищо ли не намекна какво смята да прави занапред?

Кратас отново поклати глава и напълни чашата си догоре.

— А какво стана с печата на ястреба? — сетих се изведнъж.

— Остави ми го на мен. Повече нямало да му трябва. Пазя го на галерата.

— Ами с всички онези неща, които ги обсъждахме двамата с теб? Направи ли каквото ти казах?

Той погледна гузно в чашата си и промърмори:

— Започнах, но откакто Танус си замина, всичко ми се струва безсмислено. Освен това имахме много работа надолу по реката.

— Не ти прилича, Кратас. Мислех, че мога да ти се доверя — укорих го аз като приятел. Установил съм, че с него повече подхожда да се направиш на разочарован, отколкото да му се развикаш. — Господарката Лострис много разчиташе на теб. Имаше ти пълно доверие. „Кратас — говореше тя — е силен и непоклатим като скала.“ Да, точно така се изрази.

Явно хитрината ми успя. Както много други, и Кратас винаги е бил малко влюбен в господарката ми. Само да се спомене нещо за нея и той веднага ставаше друг човек.

— Мътните те взели, Таита, караш ме да се чувствам като последния идиот…

Не му отговорих, но често мълчанието е по-красноречиво от думите.

— Какво толкова очаква господарката Лострис от мен?

— Ами същото, което и аз ти заръчах, преди да замина за Елефантина.

Той удари с все сила по масата.

— Аз съм преди всичко войник. Не мога да изоставя задълженията си и да поведа половината си хора в някаква безнадеждна авантюра. Когато печатът беше у Танус, тогава беше друго…