Остров Тамбукту - Марчевски Марко (читать книги онлайн бесплатно полностью без txt) 📗
- Прави каквото знаеш - махна с ръка плантаторът.
Излязохме на палубата. Яхтата държеше курс право към юг. Малките облачета на хоризонта заплашително бързо нарастваха и сменяха цвета си: бял, виолетов, оловносив... Полъхна слаб ветрец и отмина като тежка въздишка. Платната за миг се изпънаха и пак увиснаха като крила на ранена птица. Задушаваща горещина трептеше в простора.
- Ще вали дъжд - казах на капитана, който се взираше в оловносивите облаци.
- Дъжд ли? След един-два часа стихията ще се развихри и ще се разфучи като бясна, небето ще се отвори и дъждът ще се излее като водопад. Но дъждът не е страшен. Ураганът, сър! Той ще дигне такива вълни, каквито ти никога не си виждал. Тежко и горко тогава и на яхтата, и на нас...
И наистина след около един час слънцето потъна зад облаците, които покриха цялото небе. Всичко наоколо потъмня. Водата стана черна. Светкавица разсече мрака и океанът блесна за миг, но гръм не се чу. Заплашителна тишина тежеше наоколо. Това беше затишие пред буря. Ясно почнах да дочувам нейния далечен тътнеж, сякаш някъде пред нас се бореха страшни стихии. Още един полъх като въздишка, сякаш изтръгната от гърдите на океана, наду платната и разхлади потното ми чело. Яхтата се залюшка отначало леко, след това все по-силно и по-силно...
- Първият предвестник - каза капитанът и като се обърна към Джони, малкия юнга, заповяда му да се изкачи на високата мачта и да види дали тъмното кълбо на хоризонта не е дим от кораб.
Едва тогава забелязах пред нас една тъмна кълбовидна маса, която приличаше на пушек. "Дано е кораб" - мина през ума ми. Но гласът на Джони ме разочарова.
- Облак! - провикна се той.
Вдигнах глава и изтръпнах: Джони беше се изправил на върха на високата мачта и се люшкаше заедно с нея напред и назад като махало на часовник с десетметрова амплитуда. Вълните бяха вече много високи и яхтата ту се издигаше нагоре, ту отново потъваше в бездната, която се отваряше под нея. Джони летеше като птица във въздуха, описвайки широка дъга, а дълбоко под него вълните се пенеха и бушуваха, готови да го погълнат.
- Слизай! - извика му капитанът.
Джони бързо слезе от мачтата и дойде при нас. Той беше бледен като смъртник.
- Новак си още, но ще свикнеш - обърна се към него капитанът и го потупа по рамото.
Очите на Джони светнаха - похвалата за неговата смела и рискована постъпка го зарадва...
IV
Внезапният пристъп на вятъра ме блъсна със страшна сила и аз политнах с разперени ръце. Яхтата се издигна високо, изскърца и стремително полетя надолу, сякаш потъна в бездна. След миг се чу заглушителен трясък - носът й се удари във водата и се скри под гребена на вълната, която заканително бучеше и се пенеше пред нас. Но само след минута острата гръд на кораба отново се показа над вълната, разсече я на две и я отхвърли настрани.
- Започва! - извика капитанът и заповяда на юнгата и на помощник готвача да свалят платната.
Заповедите му бяха къси и непонятни: "Щурмовият трисел!", "Кливера!", "Грота!" - това бяха названия на различните платна, които Джони и помощник готвачът бързо свиваха едно по едно и ги привързваха здраво за мачтите.
Ураганът ни връхлетя със страшна сила. Небето потъмня, мракът се сгъсти, вълните прииждаха все по-големи и по-големи. Едно платно, вероятно слабо привързано за средната мачта, изведнъж се изпъна, заплющя и в същия миг вятърът го разкъса и го захвърли в океана като ненужна дрипа. Капитанът изтича към другите платна, но скоро се върна успокоен: те бяха добре скатани като войнишки шинели и здраво завързани.
Океанът настръхна, вълните се пенеха, блъскаха се в яхтата с оглушителен шум и я подхвърляха като играчка. Под нас водата вреше и кипеше като в огромен котел, сякаш на дъното на морската бездна гореше адски огън. Хванах се здраво за гротмачтата и наблюдавах изтръпнал стихията, която се силеше да ме събори на палубата. Около нас вилнееше самата смърт. Вълните прииждаха една след друга, свирепо блъскаха яхтата, но тя все още издържаше техния бесен пристъп и се подчиняваше на кормилото, което беше в здравите ръце на Питер. Трябваше да се скрия някъде, защото ураганът всеки миг можеше да ме събори и да ме отнесе в кипящата бездна. Изчаках отлива на една вълна и преди да пристигне следващата, с няколко скока се намерих пред вратата, която водеше за кабините, но тя беше заключена. Тогава си спомних за кабинката на капитанския мостик и се затичах към нея. Зад себе си чух бесния шум на вълната, която ме гонеше. "Ако ме настигне, мислех си аз, ще ме отвлече в морето и тогава ще настъпи краят..." Вълната наистина ме настигна, когато бях се хванал вече за кабинката на мостика, блъсна ме и ме заля чак до гърдите, без да може да ме събори. Щом отмина, влязох в кабинката и затворих вратата.
Аз се спасих от вълните, но вън останаха другите - капитанът, Джони и помощник готвачът. Какво ще стане с тях? Погледнах през слюденото стъкло на прозорчето и изтръпнах. Застанал на колене, капитанът здраво се държеше за месинговия парапет на борда, а вълните една след друга връхлитаха върху него, блъскаха го и го заливаха, но не можеха да го помръднат от мястото му.
Целият корпус на яхтата пращеше и се тресеше. Вятърът продължаваше да фучи, огромните водни маси все тъй заливаха палубата, сякаш всички водопади в света бяха се събрали тук, за да ни погубят. Облаците се спуснаха съвсем ниско и яхтата потъна в тях. Отново погледнах през прозорчето - капитана го нямаше! Нима се е дал на вълните опитният моряк? Нима сляпата стихия беше победила разумното същество - човека, който от векове се смята за господар на моретата и океаните? Не, капитанът още не беше победен. Видях го изправен на палубата срещу връхлитащата вълна, готов да я посрещне като бик с главата си. Ето, вълната го заля и го скри от погледа ми. Страшен миг! А когато тя отмина, видях капитана, легнал на старото си място до парапета. Той се бореше като лъв за живота си. Ето, морският вълк отново става, тръгва напред към мостика, срещу вълните, но те пак го събарят и го отхвърлят назад.
Трябваше да му помогна, но как? Огледах кабинката и видях едно въже под седалището. Хванах единия му край и подхвърлих другия на Стерн. Той го грабна и го уви около кръста си. В същия миг една вълна връхлетя върху палубата, блъсна отворената врата на кабинката и ме заля. Ушите ми зашумяха, всичко изчезна в непрогледен мрак, сякаш нишката между мене и околния свят изведнъж се скъса. Но щом вълната отмина, отново се съвзех и задърпах въжето с всички сили. Капитанът се надигна и запълзя към мене. Следващата вълна го завари на три крачки от кабинката, но не можа да го отхвърли назад - той легна върху палубата, закова се за нея и вълната го отмина, без да го помръдне. Най-сетне, след дълги усилия, той влезе в кабинката и затвори вратата.
- Защо не отидохте долу в кабините? - попита ме Стерн, като дишаше тежко.
- Вратата е заключена - отговорих аз.
- Заключена? Не може да бъде!
- Да, вратата е заключена - повторих аз.
- Смит! Само той е способен на такова престъпление! - мрачно каза капитанът.
Бурята виеше като бясна, водата клокочеше под нас, яхтата трещеше и безпомощно се мяташе като черупка.
- Здрава е - промълви капитанът. - Но ако ураганът продължи, всичко може да се случи. Важното е кормилото да не се откъсне. Без него Питер не ще може да насочва яхтата срещу вълните и тогава те ще я заблъскат отстрана и ще я изпотрошат. Мил ли ви е животът? - неочаквано ме попита той.
- Кому не е мил? - въздъхнах аз.
- Никой не иска да умре и все пак всички ще умрем. Знаете ли да плувате?
- Да, и то много добре.
- Даже много добре? - иронично се усмихна капитанът. - Чудесно! В случай на крушение опитайте се да се задържите над вълните колкото се може по-дълго време. Всеки спечелен час ще бъде по-добър от смъртта.
Мисълта му беше вярна, но аз долових и иронията в нея и се учудих на капитана. Ние бяхме изправени пред голяма опасност, а той се шегуваше.
