Остров Тамбукту - Марчевски Марко (читать книги онлайн бесплатно полностью без txt) 📗
- А сега не е зле да му ударим по един коняк - намигна ми капитанът.
Смит донесе една бутилка коняк и три чаши.
- Да, случаят е особен и заслужава да се почерпим - каза той. - И тъй, наздраве! За успеха на нашето дело!
- За бъдещия крал на бисерите! - дигна чашата си капитанът и се чукна с плантатора, който се усмихна доволен. - А вие няма ли да пиете? - попита ме той, след като видя, че отказах да взема своята чаша.
- Не, предпочитам една пура, ако мистър Смит няма нищо против...
- Разбира се! - рече плантаторът и ми поднесе кутията с пурите.
II
Взехме въжето и торбата и отидохме в малкия залив. Беше обед и слънцето сякаш гореше над главите ни. Седнахме в една лодка, минахме през тесния канал и навлязохме в големия залив. Капитанът върза с въжето един доста тежък камък, който беше взел от брега, и го спусна във водата. След това измерихме дълбочината - беше дванадесет метра.
- Доста е дълбоко, но ще се опитам - каза капитанът, като се съблече. - Камъкът е тежък, бързо ще ме отнесе на дъното, но не гарантирам, че ще изляза. Ако не се върна, не ви съветвам да ме търсите: акулите ще се погрижат за мене.
- Без шеги, Стерн - казах аз разтревожен. - Внимавайте, защото тук наистина има акули.
- Акулите не обичат миризмата на коняка и бягат от нея като дявола от тамян - засмя се капитанът. - Но мистър Смит го пести за първожреца и ми даде само една чашка.
- Ако знаех, щях да ви дам цяла бутилка - каза Смит.
Капитанът широко се усмихна:
- Аз съм съгласен да я получа, след като си свършим работата, ако нямате нищо против...
- Разбира се! - кимна с глава плантаторът. - Бутилката е ваша!
Капитанът взе здраво в ръцете си камъка и се хвърли във водата надолу с главата. Аз държах въжето, което бързо се размотаваше в ръцете ми, и си мислех: "Дълбочината е доста голяма. Дванадесет метра - това не е шега! Старият морски вълк ще стигне дъното, но дали ще успее да излезе пак на повърхността?" Когато изказах съмненията си на плантатора, той махна с ръка:
- Стерн е опитен моряк, не се тревожете. Някога като студент и аз обичах водния спорт. Веднъж дори получих награда. Задържах се под водата седемдесет и седем секунди!
- Това много ли е?
- Опитайте и ще видите какво значи да останете под водата седемдесет и седем секунди.
Въжето престана да се размотава. Значи, капитанът беше стигнал на дъното. Чаках изтръпнал. Стори ми се, че е минал цял час, откак беше изчезнал под водата. Най-после той се показа на повърхността, разтърси глава и като дигна лявата си ръка, показа ни една мида, голяма колкото човешка глава.
- Пълен успех! - извика той радостен, като пое дълбоко въздух. - Дъното е осеяно с милиони бисерни миди!
- Милиони! - извика Смит възторжен. - Не преувеличавате ли, Стерн?
- Ни най-малко, сър! На дъното има планини от бисерни миди. Дайте ми торбата и издърпайте камъка - помоли ме капитанът, като хвърли голямата бисерна мида в лодката.
Той взе торбата и я преметна през рамото си, а аз измъкнах камъка от водата. Капитанът го взе и отново се спусна на морското дъно. Този път той се забави по-дълго време. Гледах с тревога часовника си и броях секундите, без да си поемам дъх. Минаха петдесет секунди, след това шестдесет... Почувствувах как нещо притиска гърдите ми като воденичен камък, който след всяка измината секунда ставаше все по-тежък. На седемдесетата секунда ушите ми зашумяха, а главата ми сякаш почна да се надува като гумена топка. На седемдесет и седмата секунда не издържах и си поех въздух. Изведнъж почувствувах голяма лекота, сякаш воденичният камък беше паднал от гърдите ми, а ушите ми престанаха да шумят. Но капитанът още не се показваше. Бяха изминали толкова секунди, колкото някога издържал Смит и получил награда, а капитана още го нямаше... той се показа над водата едва на деветдесетата секунда. Дишаше тежко, но лицето му сияеше: торбата беше пълна с бисерни миди!
- Поемете я - каза той, като плюеше солената вода, която бе влязла в устата му през носа. - И преместете лодката на петдесет метра оттук. Искам да изследвам по-голямо пространство.
Няколко пъти премествахме лодката на различни места в залива и всеки път капитанът изваждаше пълна торба с бисерни миди. Оказа се, че по дъното на целия залив има несметно богатство. След десетото спущане старият моряк се умори и се качи в лодката.
- Напред към брега! - извика Смит радостен. - Трябва да проверим какво има в тия черупки.
Налегнах на веслата и лодката заплава обратно към малкия залив. Смит нямаше търпение и преброи мидите, преди да стигнем на брега. Те бяха шестдесет и пет.
Както е известно, от черупките на бисерните миди правят седеф. Той е доста скъп, но много по-скъпи са самите бисери, които се образуват в някои миди. Когато в това мекотело животно попадне зрънце пясък или някакво друго чуждо тяло, животното отделя особен сок, който се втвърдява около чуждото тяло. Така постепенно се образува твърдо зърно - бисер, който се увеличава с течение на годините. Най-скъпи са белите бисери. Те са кръгли или крушовидни и се образуват в самото тяло на мекотелото. Но има бисери и с други цветове - те се образуват под самата черупка и са прилепени до нея. Разбира се, не във всяка мида има бисерни зърна. В цяла грамада от тия животни може да не намерите нито едно зрънце, но понякога, макар и много рядко, само в една мида се срещат по няколко бисера.
Стоварихме нашите шестдесет и пет миди на брега и внимателно открихме черупките им. Само в седем от тях намерихме по един бисер - три доста едри, като бисера на капитана, и четири по-малки.
- Това е безценно богатство, сър! - възторжено каза плантаторът. - Във всяка десета мида по един бисер - това е нечувано.
Ние със Смит получихме по един едър и по един дребен бисер, а останалите дадохме на капитана. Според преценката на плантатора моите два бисера струваха колкото заплатата ми за цяла година. Като гледах лъскавите топчета, аз си мислех: "Колко лошо е устроен светът на богатите хора наистина! Те плащат баснословни суми за едно такова зрънце, с което украсяваха пръстените и огърлиците си, а хората, които вадят бисерите от морското дъно, нямаха какво да ядат"...
- Слушайте, приятели - неочаквано се провикна Смит и прекъсна мислите ми: - Хрумна ми една великолепна идея. Искам да ви направя богати хора. Съгласни ли сте?
- Дадено, сър! - изгърмя гласът на капитана. - Великодушно ви предоставям това удоволствие.
- Не се смейте, Стерн, работата е сериозна. Ще образуваме дружество за събиране на бисерни миди.
- Бисерно дружество "Смит и Ко" - шеговито подхвърли капитанът.
- За названието няма да спорим, устав няма да пишем. В нашия устав ще има само едно условие: всичко ще делим на три равни части и всеки от нас ще си получава своето. Какво ще кажете, Стерн? Съгласен ли сте?
- Не съм съгласен - отрицателно поклати глава капитанът.
- Защо?
- Защото аз трябва да вадя бисерните миди от морското дъно, а това никак не е лесно. Дори е много вредно за здравето. Известно е, че ловците на бисери умират рано от постоянна липса на достатъчно въздух. От ушите им тече кръв, зрението им отслабва, по тялото им се появяват пъпки, които се превръщат в гнойни рани. Аз съм виждал ловци на бисери в Манаарския залив и не искам да бъда като тях. Не, сър, търсете си други съдружници. Не искам да ставам ловец на бисери.
- А кой ви кара да ставате ловец на бисери? - упрекна го Смит. - Вие ще бъдете пълноправен член на нашия триумвират. Други ще вадят кестените от огъня, бъдете спокоен. Всеки дивак би се съгласил да ни извади цяла лодка с бисерни миди само за едно герданче от мъниста.
- Само за едно герданче? Не е ли малко? - попитах го аз.
- Никак не е малко - беше отговорът. - Помислете добре! Макар герданите да са мои, печалбата ще делим на три равни части. Работата ще си разпределим така: Андо ще ни доставя ловците, Стерн ще ги командува, а аз ще раздавам герданите. След две-три седмици ще имаме по цял килограм бисери. Представяте ли си какво значи това? Помислете добре! Ще запазим и раковините, защото и те струват пари.
