Борислав (Историческа драма в 5 действия из царуването на Ивана Асеня II) - Вазов Иван Минчев (читать книги полностью .TXT) 📗
Контофре. Това е немислимо. Борислав е в Родосто.
Фуркас. Хиляди бесове! Познах го в тъмнината под връхната му черна дреха. Чух и гласа му, като говореше с някои селяни поклонници.
Контофре. Да се убие, ако е той! Такава е царевата заповед. Дири го с войници из манастира и убий го, ако е тук!
Фуркас. Ще ти донеса главата му. (Тръгва.)
Ирина (иде насам). Фуркасе, чакай. (Смее се.) И ти ли се излъга с този поклонник, дето прилича на Борислава?
Контофре. Как, ти го видя също?
Ирина. Видях го още по видело, като отивах на раходка със Зоица, и го взехме за Борислава. Но припознахме се. Истина, прилича, но само че е сив, а не черноок, и по-стар от Борислава. (Смее се.) Недей гони сенките.
Контофре. А! (Гледа укоризнено Фуркаса.)
Фуркас. Хиляди бесове, аз се бих заклел, че е той… (Излиза сърдит с куманите.)
Ирина (радостно на себе си.) Спасен е. Но, боже, дано я не види. (Отива към килията, спира се.) Но той е все в опасност. Да бдя над него. (Излиза отляво.)
Контофре (на Хиацинт). Отче игумене, знаеш ли какво ми костува, когато казах: „Убий го!“ Борислав! Великият български воевода! (Излиза отляво. Слав влиза отдясно.)
Явление 6
Хиацинт и Слав.
Слав (сваля шапка). Благослови, отче игумене. (Целува му ръка.)
Хиацинт (гледа го вторачено). Деспот Слав? Бог да те благослови, деспоте, не те познах из един път. Добре дошъл. Какво си? Как прекарваш?
Слав. В кулата живея. Ям, пия и се моля богу. Така прекарвам тоя лъжовен свят.
Хиацинт (усмихнат). Наистина, тежък живот, деспоте.
Слав (сяда). Гост съм ви за няколко дена. Обичам вашата светла обител. Хубава пъстърва има в реката и хубаво винце в избата ви — светите братя не държат нищо лошо. Тая вечер имате много гости в манастира?
Хиацинт. Тъй, стотина поклонници от Румания. А с Асеневата свита ще стане още повече свят.
Слав. Как, Асен иде?
Хиацинт. Отбива се от лов да види дъщеря си Тамара, че утре ще я покалугерят в Търново, сама е пожелала това. С нея са Ирина и Зоя… Ха, в Асеневата свита е и твоя стар приятел и сват кир Тодор.
Слав (ухилено). Едно бивше величие също.
Хиацинт (също ухилено). Можете да се разговорите. Имате на старини хубави спомени. Но той скоро ще стане наш во Христе брат.
Слав. Да, чух и аз. Ще тури скуфата, за да се утеши за короната, и ще мисли за небесното царство, за да забрави изгубеното земно. Добре прави да се покае, че и неговите греховце са множко. (Ухилен лукаво.) Думат само, че вълкът козината си мени, зъбите си не менява…
Хиацинт. О, смирението му е велико и истинско. Ти не можеш позна някогашния надменен император. Но казано е: „Бог гордите смирява“…
Слав. А аз бих желал, отче, него да знам удавен в Янтра, нежели Борислава.
Хиацинт. Как? Не бил се удавил! Той бил забягнал при императора Ватаци в Родосто.
Слав. Що думаш?
Хиацинт. И Асен го осъдил на смърт. (Чува се отдалеч тръбен звук.) Асен наближава. Довиждане, деспоте. (Тръгва, па се извръща.) Вие сте съседи с царя: той ще е в тази килия, а дъщеря му в оная, но е излязла сега. Ако стане нужда да отстъпиш твоята на някой от болярите му, заповядай в моята килия. Тя е залепена до килията, дето ще са Гавраил и Кир Тодор.
Слав. Да му отстъпя килията си, на Асеня? Само с правилна обсада и с пристъп може да я вземе. (Хиацинт се усмихва и излиза. Слав си простира краката спокойно.) Асен ще нощува тук. От шест години не съм стъпил в палата му, а рядко ходя и в Търново. Разсърдихме се. Не е привикнала тая беловласа глава да се навежда, гръбнакът ми е закоравял и не може красиво да се прегъва! Но защо е пуснал от кулата и прибрал при себе си кир Тодора — да му постави някоя клопка? Никой не познава от мене по-добре тоя лукав грък. Кажеш ли „кир Тодор“, казваш: коварство, измама, интрига. Борислава прокудил, кир Тодора приближил. Опако нещо… (Бият клепалата.) Асен пристигна. (Мисли.) Той е умен, но доверчив до слепота. Негова работа. Няма аз да му бера грижата. Ям, пия — и това е. Потоп да стане, до моята кула няма да се качи. (Показва се от левия коридор Борислав, увит в черна мантия, и поглежда предпазливо.)
Явление 7
Слав и Борислав.
Слав. Ела, болярино, лоши хора няма тука.
Борислав. Добър вечер, вуйчо.
Слав (гледа го учуден). Кой си ти? (Борислав разгръща мантията си и се съглежда облеклото му на български вонечалник. Слав скоква.) Борислав? Удавеният? Отдека идеш?
Борислав. От Родосто.
Слав. А как се промъкна?
Борислав. Под тая мантия на Асенев болярин. Прокара ме отец Наум, стар мой приятел. Той ми каза, че си тука. Гост съм ти тая нощ, вуйчо.
Слав. Килията ми е твоя.
Борислав (ниско). Вуйчо, в безопасност ли съм тук? Няма ли да ме види някой?
Слав. Бъди спокоен. Никой няма сега в тези килии. Говори свободно. (Борислав снима мантията си.) Друг те не видя?
Борислав. Не — тоест срещна ме на стълбата и ме позна Ирина.
Слав. Ах! Но ти знаеш ли, че главата ти е оценена?
Борислав. Ирина няма да ме предаде.
Слав. Ти си уверен?
Борислав. Тя е влюбена в мене.
Слав. Тогава гъркинята може баща си да прикачи на въжето, тебе ще запази. Асен е тука, знаеш ли?
Борислав. Знам. Той сега е в църквата.
Слав. И ти дойде?
Борислав. Да грабна Тамара.
Слав (смаян). Да грабнеш Тамара?
Борислав. Да, когато заспи целия манастир. Килията й е тази, нали? (Сочи килията й.) Ние ще се спуснем от прозореца й с въже и ще хванем гората.
Слав. Ах, но Ирина знае ли?
Борислав. Разумява се, скрих от нея. Тя ме излъга, че Тамара е в Търново, калугерица вече. Аз се престорих, че повярвах.
Слав. Но тука има шейсет войника. Мисли, че можеш да си счупиш вратът.
Борислав. Нищо. Или главата си ще оставя тука, или ще грабна Тамара.
Слав (гледа го учудено няколко време). Бащичко, цял баща ти виждам, болярина Радомира. Бог да го прости — и той беше такъв бяс неукротим… Но как се случи тъй, та забягна в Търново. (Става.) Чакай да донеса вино да почерпя възкръсналия. (Влиза в килията си.)
Борислав. Той има право. В жилите ми тече кръвта на моя род: когато любим и когато мразим, не знаем предели, както вятъра. (Влиза Слав, носейки стома с вино и чаша.)
Слав. Това винце е хладничко. (Налива чашата и му подава. Борислав отказва. Слав я изпива и сяда на стола.) Сега можем да поговорим. Какво беше? Да, как тъй се скарахте с Асеня? Аз в моята кула рядко чувам що става по света. В Търново не ходя често. Но бях позачул, че за дъщеря му… Уловили те, като си я извличал, махнал си да го убиваш? После си се удавил в Янтра, после си се озовал в Родосто?
Борислав. Тия спомени са тежки за мене. Той ме нарече разбойник, удари ме по лицето. В яростта си измъкнах сабя да го ударя, но се удържах и го не ударих… Хвърлиха ме в затвора на кулата. Аз очаквах покорно смъртта си. Но ето иде в тъмницата ми княз Гавраил запъхтян: „Бориславе, моите коленопреклонни молби не помогнаха: Асен те осъди да бъдеш ослепен тая нощ. Джелатите идат. Спасявай се. Тъмничарят е мой човек. Бягай в планината и скрий се в моята кула. Утре ще се видим!“ Аз изтръпнах от ужас… За смърт аз бях готов, но за това? И да не беше се случил Гавраил… (Млъква.)
