Приключенията на Незнайко - Носов Николай Николаевич (книги полные версии бесплатно без регистрации txt) 📗

В отговор на статията, писана от Буболечков, в друг вестник се появи статия на читателя Бръмбалечков, който доказваше, че не трябва да се основава никакво дружество за спазване на реда, тъй като такова дружество отдавна съществува и това е известната на всички милиция, която обаче е забравила, че трябва да се занимава с работата, за която е създадена. По думите на Бръмбалечков по-рано в Слънчевия град не е имало никакви автомобили, по улиците са вървели само минувачи и милицията е следяла само за едно — те да не палуват, да не хулиганствуват, да не се бият помежду си, тъй като в ония времена все още много дребосъчета са били твърде закачливи по характер. С течение на годините характерът на дребосъчетата видимо се поправил. Всички станали учтиви и възпитани, взели да се държат съвсем прилично и културно. По това време по улиците почнали да се появяват разни автомобили, мотоциклети, велосипеди. Милиционерите се заели с направляването на уличното движение и впоследствие дори забравили, че някога тяхна задача била да следят поведението на жителите и да обуздават ветрогоните, които не умеят да се държат както трябва. В заключение Бръмбалечков пишеше, че милицията трябва отново да се заеме с пряката си задача и да поведе борба с ветрогоните, без да чака основаването на някакво дружество или съдружество.

След тези две статии в другите вестници се появиха по същия въпрос още цял куп статии от разни дребосъчета. Едни дребосъчета поддържаха мнението на Буболечков, като сочеха, че сега милицията има много грижи по направляването на уличното движение и затова няма да се превъзмогне безредието, ако не се основе дружество за спазване на реда; други пишеха, че напротив, никакво дружество за спазване на реда няма да се справи с безредието, тъй като никой няма опит в тази работа и затова борбата с ветрогоните трябва да се подеме от милицията.

Със статии по този въпрос излязоха дребосъчета като Малчо, Калчо, Попивко, Моливко, Шушулко, Мамулко, Мравун, Точточ и професорката Муцункова.

Вниманието привлече особено дребосъчето Шушулко, което обнародва статия в излишно рязка форма. Там то наричаше ветрогоните с разни обидни имена като например простаци, развейпляви, въртиопашки, празноглавци, хулигани, слабоумни, питекантропуси, печенеги, нечифтокопитни животни, а милиционерите — тапири, зяпльовци, некадърници, дръвници, лигльовци, повлекани и самозабравили се свирчовци. Подобна рязкост от страна на автора се обясняваше с факта, че самият Шушулко преди това бе полян с вода на улицата, а милиционерът, който стоял наблизо, дори не му обърнал внимание, тъй като гледал на другата страна.

Глава двадесет и седма

Във властта на ветрогоните

Докато във вестниците се разгаряше спор — трябва ли или не трябва милицията да води борба с ветрогоните, милиционерите сами поведоха тази борба. Работата е там, че щом на улицата се случеше подобно произшествие, тутакси наоколо се събираше тълпа дребосъчета. Обикновено любопитните бяха толкова много, че запълваха не само тротоарите, но и платното на улицата. Това спираше движението на автотранспорта и дежурният милиционер, ще не ще, трябваше да се намесва, за да освобождава задръстената улица.

Веднъж се случи следното. По улицата едно срещу друго идеха две дребосъчета — Супчо и Милинко. И двете бяха облечени по най-последна мода, тоест с широки жълто-зелени панталони и сака с тесни ръкави. Те не искаха да си направят един другиму път, в резултат на което единият от тях настъпи другия (кой кого — това вече не е известно в подробности). Щом стана това, те почнаха да се ругаят взаимно. Веднага се насъбра тълпа.

Движението на транспорта спря, дотича милиционерът Ботушкин и почна да моли всички да се разотидат, но никой не се разотиваше… В това време Супчо удари Милинко с юмрук по врата и после му направи синина под окото. Тогава милиционерът Ботушкин хвана Супчо за яката и го помъкна към милиционерското управление. По пътя Супчо се опита да избяга и ухапа милиционера, за ръката. Ботушкин се разсърди много и когато дойде в управлението, извади от шкафа една дебела книга, която се съхраняваше там от незапомнени времена и в която бяха записани всички стари закони, и прочете в нея, че за всеки удар по врата в старо време се полагало едно, денонощие арест, за синина под окото — три денонощия, за ухапване по ръката — също три денонощия. Ботушкин реши да приложи този древен закон. Той каза на Супчо, че го арестува поради всичките му престъпления за седем денонощия, и го отведе в една отделна стаичка — такава стаичка имаше при всяко милиционерско управление и тя се наричаше неизвестно защо „хладилник“. Произходът на това название сега вече никому не беше известен. Самото название се бе запазило, а откъде идеше то — това, както се казва, бе потънало в мрака на миналото. Всъщност в тази стая не беше студено, макар че едно време в нея може би е била поддържана ниска температура. Единственото нещо, по което тази стая се отличаваше от другите помещения на управлението, беше това, че тя се затваряше с ключ и тогава от нея нямаше как да се излезе.

Милиционерът Ботушкин остави Супчо в „хладилника“, донесе му вечеря от гостилницата, прибра се в къщи и си легна. Но тогава с него се случи същата история, която често се случваше с Незнайко. Накратко казано, почна да го гризе съвестта. Взе да му се струва, че той няма право да спи спокойно и изобщо да бъде на свобода, докато друго дребосъче седи затворено и не може отникъде да излезе. Като се мъчи така до полунощ, Ботушкин се върна в управлението и освободи Супчо от „хладилника“, Ала щом се прибра пак в къщи, съвестта отново почна да го укорява. Тя му доказваше, че той е престъпил закона, като е пуснал на свобода един ветрогон, който би трябвало да седи заключен седем денонощия.

По-късно същата история почна да се повтаря и с други милиционери. Всички те по примера на милиционера Ботушкин отначало затваряха задържаните ветрогони в „хладилника“, ала след това почваха да се измъчват от угризения. Сломени от укорите на съвестта си, милиционерите пускаха на свобода затворниците, но след това пак почваше да ги мъчи съмнението — правилно ли са постъпили, като са нарушили закона.

След такава постъпка мнозина милиционери губеха съня и апетита си и не си намираха място от мъка, а един милиционер тъй дълбоко се разкая, след като пусна на свобода нарушителя, че сам себе си арестува и се успокои едва след като излежа четири денонощия в „хладилника“.

След случая със Супчо милиционерът Ботушкин обмисли всичко, което се беше случило с него, и изнесе по телевизията доклад, в който доказваше, че не е хубаво ветрогоните да бъдат затваряни в „хладилника“. Вместо това те трябва да се осмиват във вестниците и списанията, та се поместват за тях карикатури, да се съчиняват разни стихчета и разказчета за техните лудории — и тогава те веднага ще се поправят и ще поумнеят. Това предложение се хареса на всички. Тутакси във вестниците се появиха множество карикатури и смешни рисунки. Ветрогоните биваха рисувани в най-широки жълто-зелени панталони и в сака с такива тесни ръкави, каквито просто не може да има. Носовете им правеха съвсем дребнички, а горната им устна удължаваха толкова много, че бе страшно да ги гледа човек. Във всеки вестник можеше да се намери някакво забавно разказче от ветрогонския живот и трябва да кажем, че читателите много обичаха да четат всички тия писания; имаше читатели, които особено много харесваха илюстрованите разказчета за лудориите на ветрогоните, тъй като всичко това им се струваше много смешно.

Въпреки че обсипваха с насмешки от всички страни ветрогоните, техният брой не намаляваше. Главното зло, разбира се, не беше в това, че дребосъчетата намъкваха глупави жълто-зелени панталони и сака с идиотски ръкави. Главното зло се заключаваше в това, че те възприемаха маниерите, обичаите и държането на ветрогоните. Така много дребосъчета, на които по-рано и на ум не би дошло да направят някоя пакост, сега преспокойно плюеха от петия етаж по главите на минувачите, като си въобразяваха, че това е наистина твърде остроумно. Някои вземаха от библиотеките книги, късаха страниците им и си правеха книжни лястовици. Не ги беше грижа, че след това книгата вече не ставаше за четене. Появиха се и запалянковци по играта на шамари. Намериха се дори такива „дейци“, които почнаха да играят не само на шамари, но и на юмруци, ритници и „слагане на марки“. Дори установиха тарифа, според която едно „слагане на марка“ се равняваше на два ритника, пет юмрука или десет шамара. Всеки, който загубеше играта, имаше право да получи от победителя „една марка“ вместо десет шамара, пет юмрука или два ритника.