Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (читать книги бесплатно полностью без регистрации .txt) 📗
На задната седалка нещото в кошницата се разплака — рев на сирена за въздушно нападение. Рев на новородено. Мощен. Безсловесен. И древен.
Много прилична болница, помисли си господин Йънг. Шеше и да е тиха, ако не бяха монахините.
Той имаше добро отношение към монахините. Не че беше, нали разбирате, ревностен католик или нещо от сорта. Не, що се отнася до отбягването на църквата, онази църква, която той упорито отбягваше, беше „Свети Сесил и вси ангели“ — англиканска църква, с която шега не бива, иначе дори не би мечтал да избягва никоя друга. А те до една миришеха не както трябва — на паркетол, погледнато откъм Низшата страна, и на твърде подозрителен тамян, откъм Висшата. Дълбоко в тапицираното кожено кресло на душата си господин Йънг знаеше, че на Господ му е неудобно от такива работи.
Но на него му харесваше да вижда монахини покрай себе си по същия начин, както обичаше да вижда и Армията на спасението. Това те кара да чувстваш, че всичко е наред, че някъде има хора, които държат света да не изскочи от оста си.
Както и да е, това беше първото му преживяване в Бърборанския орден на света Берил 5.
Бърборанският орден на света Берил е положил клетва да подражава ревностно на светицата по всяко време освен във вторник следобед — тогава на монахините се разрешава да млъкнат за половин час и при желание да поиграят тенис на маса.
Дирдри се беше натъкнала на тях, докато се занимаваше с поредната си кауза — май точно онази, в която бяха замесени мнозина неприятни южноамериканци, биещи се с други неприятни южноамериканци, а пък свещениците ги насъскваха, вместо да се отнасят с необходимата свещеническа загриженост, като например да организират дежурства за почистване на църквата.
Работата беше там, че е редно монахините да пазят тишина. От тях тъкмо това очакваш — също като онези заострени неща в онези стаички, за които господин Йънг имаше смътна представа, че с тях се проверяват хай-фи уредбите. Тъй де, не е редно някак си през цялото време да дърдорят.
Той натъпка лулата си с тютюн — е, така му викаха, но той хич не го броеше за тютюн, къде ти тютюн като едновремешния — и заразмишлява какво става, ако попиташ монахиня къде е мъжката тоалетна. Сигурно папата ти изпраща рязка нота или нещо подобно. Той се размърда неловко и погледна часовника си.
Обаче поне едно си беше вярно: не монахините го бяха накарали да присъства при раждането, Дирдри беше много навита. Пак беше чела някакви дивотии. Вече имаха едно дете и не щеш ли, тя заяви, че това раждане щяло да е най-радостното преживяване, което можели да споделят две човешки същества. Ето какво излезе, като й позволи да се абонира за нейните си вестници. Господин Йънг нямаше вяра на вестници, чиито вътрешни страници носеха заглавия като „Начин на живот“ или „Възможности“.
Е, той нямаше нищо против споделените радости. Споделените радости си бяха много хубаво нещо. Светът вероятно имаше нужда от повече споделени радости. Но се бе постарал да изясни докрай, че тъкмо тази споделена радост Дирдри може да си я задържи за себе си.
И монахините бяха съгласни с него. Те не виждаха никаква причина бащата да се забърква в това. Като си помислиш, размишляваше господин Йънг, те вероятно не виждаха никаква причина бащата изобщо да е замесен в каквото и да било покрай това.
Той донатъпка така наречения тютюн в лулата и изгледа на кръв малката табелка, окачена на стената на чакалнята, на която пишеше, че за негово собствено удобство не бивало да пуши. За негово собствено удобство, реши той, най-добре ще е да излезе на верандата. Ако там навън за негово собствено удобство имаше и дискретни храстчета, толкова по-добре.
Той тръгна по празните коридори и намери врата, която извеждаше към брулен от дъжда двор, пълен с добродетелни кошчета за боклук.
Потръпна и заслони лулата с шепи, за да я запали.
Нещо ги прихващаше на определена възраст — съпругите де. Двайсет и пет безукорни години — и после изведнъж им става нещо, почват да правят роботски упражнения по розови чорапи без стъпала и да те обвиняват за това, че никога не им се е налагало сами да изкарват прехраната си. Поради хормоните или нещо такова.
До кошчетата за боклук спря голяма черна кола. На дъждеца изскочи млад мъж с тъмни очила, стиснал нещо, прилично на чанта за носене на бебе, и се запромъква към входа.
Господин Йънг извади лулата от устата си.
— Забравихте да угасите фаровете — обади се той услужливо.
Мъжът го изгледа с неразбиращия поглед на човек, на когото фаровете са му последна грижа, и махна разсеяно с ръка по посока на бентлито. Фаровете угаснаха.
— Удобно — рече господин Йънг. — Инфрачервени лъчи, нали?
Беше леко изненадан от това, че мъжът сякаш изобщо не се бе намокрил. А чантата като че ли не беше празна.
— Започна ли? — попита мъжът. Господин Йънг усети как го обзема смътна гордост от това, че веднага познаха в него баща.
— Да — отвърна той. — Накараха ме да изляза — добави той благодарно.
— Вече? Имате ли представа колко още време имаме? „Имаме“ — отбеляза си господин Йънг. Очевидно този беше доктор, който се мислеше за съродител.
— Според мен ъ-ъ… напредваме — отвърна господин Иънг.
— В коя стая е тя? — попита припряно мъжът.
— В Трета стая сме — отвърна господин Йънг. Той попипа джобовете си и напипа смачкания пакет, който, както повеляваше традицията, бе донесъл със себе си.
— Бихте ли желали да споделите с мен радостта от една пура? — попита той. Но мъжът бе изчезнал.
Господин Йънг внимателно прибра обратно пакета и се загледа замислено в лулата си. Тия доктори вечно бързаха. Работеха всеки Божи час.
Има един номер с едно грахче и три чаши, много труден за хващане — нещо подобно е на път да стане и сега, но за доста по-голям залог от шепа излишни стотинки.
Ще забавим ритъма на текста, за да можем да проследим ловкостта на ръцете.
Госпожа Дирдри Йънг ражда в родилна зала номер три. Тя ражда златокоса мъжка рожба — нека я наречем бебе А.
Съпругата на американското културно аташе госпожа Хариет Даулинг ражда в родилна зала номер четири. Тя ражда златокоса мъжка рожба — ще я наречем бебе Б.
Сестра Мери Бъбрива беше предана сатанистка от рождение. Като малка ходеше на Вещерско училище и печелеше черни звезди по краснопис и черен дроб. Когато й наредиха да се присъедини към Бърборанекия орден, тя послушно се присъедини, тъй като си беше природно надарена в това отношение и във всеки случай знаеше, че ще попадне сред приятели. Тя би могла да бъде доста схватлива, ако й се бе удала някаква възможност да се усети за това, но твърде отдавна бе проумяла, че ако си заплес, както сама се изразяваше, много по-лесно изминаваш своя жизнен път. В момента на нея й подават златокоса мъжка рожба, която ще наречем Сатана, Унищожител на крале, Ангел на бездънната преизподня, Великият звяр, наречен Дракон, Княз на Този свят, Баща на лъжата, Семе Сатанинско и Господар на Мрака.
Гледайте внимателно. Тука има, тука нема…
— Това ли е той? — попита сестра Мери, като се блещеше срещу бебето. — Но аз очаквах очите му да са някакви шантави. Червени — или зелени. Или пък да е с мънички сладички копитца. Или с опашчица на гъзенцето — рече тя и го обърна по гръб. И рогца си нямаше. Синът на Сатаната изглеждаше зловещо нормален.
— Да, той е — рече Кроули.
— Представете си само — аз държа Антихриста! — рече сестра Мери. — И как къпя Антихриста… и му броя мъничките пръстенца-сладуренца…
Сега тя говореше направо на детето, потънала в някакъв свой свят. Кроули размаха ръка пред покривалото й.
— Ало? Ало? Сестра Мери?
— Извинявайте, сър. Ама какъв е сладур! Прилича ли на татко си? Ха на бас, че прилича. Не е ли цял бащичко…?
— Не е — заяви твърдо Кроули. — А сега на ваше място бих се отправил към родилните зали.
