Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (читать книги бесплатно полностью без регистрации .txt) 📗
— Чай, моля — прекъсна я господин Йънг.
— Ама да ви кажа, направо сте си станали цял англичанин — весело подметна сестра Мери и изскочи навън.
Господин Йънг, оставен насаме със спящата си съпруга и двете спящи бебета, се строполи върху един стол. Да, сигурно беше от всичкото това ранно ставане и коленичене и тъй нататък. Добри хора, разбира се, но не точно вменяеми. Веднъж беше гледал един филм на Кен Ръсел. В него имаше монахини. Тук като че ли не ставаха точно такива работи, но тъй де, няма дим без огън и изобщо…
Той въздъхна.
Тъкмо тогава бебе А се събуди и нададе наистина страхотен вой.
На господин Йънг от години не му се бе налагало да успокоява ревящо бебе. Пък и поначало никога не се бе изявявал особено добре в това. Той поначало си уважаваше сър Уинстън Чърчил и да пляскаш негови по-маломерни версии по дупето, винаги му се бе струвало проява на грубост.
— Добре дошъл в света — рече той уморено. — Почакай и ще му свикнеш.
Бебето затвори уста и го загледа на кръв, сякаш той беше някой непокорен генерал.
Сестра Мери избра тъкмо този момент да влезе с чая. Сатанистка-несатанистка, тя бе намерила и чиния и бе подредила върху нея бисквити с глазура. Бяха от ония, които можете да откриете само на дъното на някои бисквитиери. Тия на господин Иънг бяха розови досущ като хирургическо приспособление, а върху тях с бяла глазура бе изрисуван снежен човек.
— Предполагам, че вие обикновено не ядете такива — рече тя. — Вие им казвате дребни сладки. Ние ги наричаме бис-кви-ти.
Господин Йънг тъкмо бе отворил уста да обясни, че да, и той ги нарича точно така, и така ги наричат дори и в Лутън, когато вътре се втурна втора монахиня, останала съвсем без дъх.
Тя погледна сестра Мери, разбра, че господин Йънг никога през живота си не е виждал вътрешността на пентаграм, и се ограничи само с това да посочи бебе А и да намигне.
Сестра Мери кимна и й намигна в отговор.
Монахинята изкара бебето навън.
От гледна точка на методите за междучовешка комуникация намигането е нещо доста широкообхватно. С едно намигване можеш да кажеш много неща. Например намигането на новата монахиня каза следното:
„Къде се губиш, по дяволите? Бебе Б се роди, готови сме да направим размяната, а ей те тебе тука в тая стая, дето си нямаш работа, заедно със Сатаната, Унищожителя на крале, Ангел на бездънната преизподня, Великия звяр, наречен Дракон, Княза на този свят, Бащата на лъжата, Семето сатанинско и Господаря на мрака, чайче си пийваш. Ти разбираш ли, че едва не ме застреляха?“
А според нея намигането на сестра Мери означаваше:
„Ето го Сатаната, Унищожителя на крале, Ангел на бездънната преизподня, Велик звяр, наречен Дракон, Княз на този свят, Баща на лъжата, Семе сатанинско и Господар на мрака, а сега не мога да говоря, защото има външен човек“.
Докато сестра Мери, от друга страна, си бе помислила, че намигането на санитарката изразява по-скоро следното:
„Браво на тебе, сестра Мери, сменила си бебетата сам-самичка. А сега ми предай излишното дете, аз ще го отстраня и ще те оставя да си пиеш чая с Негово кралско превъзходителство Американската култура.“
И ето защо собственото й намигане означаваше:
„Готово, миличка, това тук е бебе Б, а сега го вземи и ме остави да си бърборя с негово превъзходителство. Винаги съм искала да го питам защо са построили тия високи сгради, целите в огледала.“
Тънкостите на всичко това господин Йънг изобщо не долови — той беше изключително притеснен от всичката тази скрита-покрита привързаност и си мислеше: тоз господин Ръсел много добре е знаел за какво приказва, грешка няма.
Грешката на сестра Мери щеше да бъде забелязана от другата монахиня, ако тя сама по себе си не бе жестоко стресната от хората от тайните служби в стаята на госпожа Даулинг, които я гледаха с все по-нарастваща нервност. Какво да се прави, бяха обучавани да реагират по определен начин на хора в дълги развяващи се одежди и с дълги развяващи се украшения за глава и в момента страдаха от конфликт между сигналите. Хората, страдащи от конфликт между сигналите, не са особено сръчни, като държат пистолети — особено когато току-що са станали свидетели на естествено раждане, а то определено не приличаше на американския начин за появяване на граждани на бял свят. Освен това бяха подочули, че в сградата имало и требници 8.
Господин Йънг се размърда.
— Избрахте ли му вече име? — попита дяволито сестра Мери.
— Хммм? — отвърна господин Йънг. — О. Не, всъщност не. Ако беше момиче, щяхме да Го кръстим Лусинда, на майка ми. Или пък Жермен. Това беше изборът на Дирдри.
— Пелин е хубаво име — рече монахинята, припомнила си класиката. — Или пък Дамиан. Дамиан е много популярно име.
Анатема Дивайс (майка й, която в училище не беше наблягала особено на вероучението, един ден прочела случайно някъде думата и решила, че е прекрасно име за момиченце) беше на осем години и половина. Четеше Книгата — под завивките, с фенерче.
Другите деца се учеха да четат по буквари с шарени картинки на ябълки, топки, хлебарки и тъй нататък. Но не и в семейство Дивайс. Анатема се бе научила на четмо по Книгата.
В нея нямаше ябълки и топки. Имаше доста сносна гравюра от осемнайсти век, изобразяваща как изгарят на кладата Агнес Нътър, на която явно й е доста весело.
Първата дума, която успя да разпознае, беше „прав“. Много малко хора на осем години и половина знаят, че „прав“ означава също и „съвсем точен“, но Анатема беше от тях.
Втората дума беше „акуратен“.
Съвсем първото изречение, което тя прочете на глас, беше:
„Тъй ви казвамъ, помнете ми думата: Четирма ще дойдатъ на коне, и пакъ четирма ще дойдатъ, и Троица по Небето ще яздятъ, двама отстрани, трети по средата, а Единъ в пламъци ще яха; и нищо няма да ги възпре; ни риба, ни дъждъ, ни прътъ, ни Дяволъ, ни Ангелъ; и Ти ще си тамъ, Анатема.“
На Анатема й хареса да чете за себе си.
(Има такива книги — грижливите родители, дето четат точно онези неделни вестници, които трябва, могат да си ги купят; в тях като име на героя или героинята е напечатано името на тяхното дете. Това се прави с цел детето да се заинтересува от книгата. В случая с Анатема в Книгата не ставаше дума само за нея — както вече стана ясно, — но и за родителите й, и за баба й и дядо й, и за целия й род чак до седемнайсти век. Тя беше твърде малка и на този етап — твърде егоцентрично настроена, за да придава някаква важност на факта, че никъде не се споменават нейните деца, както всъщност и никакви събития от бъдещето й след единайсетгодишна възраст. Когато си на осем години и половина, единайсет навършени години са си цял един живот; разбира се, ако се вярва на Книгата, така и щеше да бъде.)
Тя беше умно дете с бледо лице и черни очи и коса. Проявяваше принципна склонност да кара хората да се чувстват неудобно — семейна черта, която бе наследила от пра-пра-пра-прабаба си наред с това, че имаше по-чувствителна психика, отколкото бе полезно за самата нея.
Тя беше твърде развито за възрастта си, твърде спокойно дете. Единственото нещо, за което учителите имаха наглостта да я упрекват, беше правописът й — не толкова отвратителен, колкото закъснял с триста години.
Монахините взеха бебе А и го смениха с бебе Б под носа на съпругата на аташето и хората от тайните служби със следния хитър номер: изкараха от стаята едното бебе („да го претеглим, миличка, няма как, законът го изисква“) и малко по-късно вкараха другото.
Самото културно аташе, Тадеус Дж. Доулинг, няколко дена по-рано бе спешно привикан във Вашингтон, но разговаряше по телефона с госпожа Доулинг от началото до края на цялото преживяване „раждане“ и й помагаше да диша.
Но това, че същевременно разговаряше по другата линия със съветника си по инвестициите, никак не й помогна. В един момент му се наложи да я накара да задържи за цели двайсет минути.
