Черната призма - Уийкс Брент (книги хорошем качестве бесплатно без регистрации txt) 📗

— Има още мехлем от дясната ти страна. Аз се погрижих за по-… видимите рани.

Карис разбра това в смисъл, че Корван не я е съблякъл гола, и изпъшка:

— Благодаря… Какво стана там?

— Освен очевидното ли? — попита Корван с безизразен глас.

— В църквата, в подземието. Никога не съм виждала червен луксин, който да не изгаря напълно. Ако го притеглиш неправилно, би трябвало да се изпари, а не да образува кора. И какво беше онова нещо, в което се намираше ти? — Карис се надигна, седна и трепна. Глезенът също я болеше. Ох, кога го беше изкълчила? Пренебрегна болката и се опита да си припомни всичко, което знаеше за Корван Данавис. Той беше бунтовник, разбира се, и бе взел страната на Дазен, но бе потомък на един от знатните рутгарски родове. В продължение на почти сто години Рутгар и Кървавата гора бяха живеели в мир, като най-близки съюзници. Благородни рутгарски фамилии бяха сключвали бракове с изтъкнатите родове на Кървавите горяни и притежаваха земи и от двете страни на Великата река. Някои даже бяха започнали да ги смятат за една държава и обединяваха Злачните равнини и Кървавата гора под общото название Зелената гора. Грехът на Вициан обаче бе сложил край на това и едно поколение преди Войната на Лъжепризмата те вече бяха известни като Кървавите равнини. Ако от Войната на Лъжепризмата бе произтекло нещо хубаво, то бе, че даде на Гавин властта най-сетне да сложи край на непрекъснатите дрязги между Рутгар и Кървавата гора.

Корван беше рожба на този конфликт. Роден в семейство на воини, с някакъв безбожен брой братя (осем? десет?), той бе, ако Карис не се лъжеше, последният останал жив. Тя почти не го помнеше отпреди Войната на Лъжепризмата. Тогава Корван беше просто още един рутгарец от старата кръв, останал внезапно без пукната пара, само с хубавите оръжия, които носеше, и фините дрехи на гърба си. Освен това беше монохром, така че шансовете му да си възстанови богатството в някоя друга страна бяха нищожни. Щом започна войната, той веднага се присъедини към Дазен, подобно на много обеднели млади благородници, които можеха само да спечелят от всичко това.

По онова време Карис беше на петнайсет и изобщо не помнеше Корван лично. Предполагаше, че това не е особено изненадващо, като се има предвид вниманието, което и? оказваха братята Гайл. През по-голямата част от войната той беше просто съветник, но към края и? Дазен го бе произвел в генерал. Карис бе чувала командир Железни да изразява мнение, че именно затова Гавин е спечелил войната — не защото Корван Данавис беше некадърник, а точно обратното. Железни казваше, че ако Корван Данавис е бил генерал през цялата война, армиите на Гавин изобщо нямало да стигнат до битката при Разцепената скала. Казваше също, че ако генерал Данавис не се бе предал безусловно след Разцепената скала, в половината от Седемте сатрапии можело още да се водят партизански боеве. Достойнството, с което Данавис бе приел поражението, бе убедило хората му да се разотидат по домовете.

Карис топна пръсти в купичката с мехлем и се втренчи в Корван. Той я погледна неразбиращо. Тя започна да надига дългата си риза, с мехлема върху пръстите си, и той схвана, прокашля се и се извърна. Карис внимателно намаза драскотините по гърдите си.

При толкова история, свързана с него, Карис очакваше Корван Данавис да е някакъв белобрад старец. Но този мъж бе някъде на четирийсет и беше обръснат, с изключение на наболите през последните един-два дена косъмчета. Кожата му бе по-светла, отколкото на повечето тирейци, макар и по-тъмна от тази на бледите Кървави горяни, а и май имаше лунички по бузите. Очите му бяха сини — нищо потресаващо, като се имаше предвид абсурдното количество червено, което можеше да притегля. Луксиновото хало изпълваше ирисите му само наполовина — по-малко дори от тези на Карис, въпреки че бе сигурно дванайсет или петнайсет години по-голям от нея. Черната му коса май също имаше червеникав оттенък и бе по-скоро вълниста, отколкото къдрава. Едно време генералът се славеше с червените си мустаци, които бе държал подрязани, с изключение на краищата, които висяха до под брадичката му и на тях имаше вързани червени и златни мъниста. Може би това беше друг Корван Данавис или пък някакъв мъж, взел името му с надеждата да се облагодетелства от репутацията на генерала.

— Те ни връхлетяха, преди да разберем какво става — рече Корван. — Бях посъветвал селото да прати едно-две момчета за набора на войската, но дори аз не очаквах такова отмъщение. Крал Гарадул дойде не за да ни даде урок, а за да даде урок на останалата част от Тирея. Досега само веднъж съм попадал на човек като него.

Карис предположи, че говори за генерал Делмарта, Касапина от Ру, и след малко попита:

— Видя ли пирамидата?

Корван Данавис застина. После устата му трепна и зъбите се оголиха в свирепа гримаса. Но това продължи само един кратък миг. Когато се обърна към Карис, той отново бе спокоен, овладян. В очите му нямаше и помен от пресен червен луксин, което говореше за изумителен самоконтрол за маг на неговата възраст.

— Събрах колкото можах от селяните и се оттеглихме в църквата. — Дали се бе надявал, че мъжете на крал Гарадул ще проявят уважение към святото място? — Това е най-трудно запалимата сграда в селото — поясни Корван в отговор на незададения и? въпрос. — Сражавахме се и загубихме. Семействата Делария и Суорин не успяха да отворят вратата към подземието, а аз бях прекалено зает да се бия. Може би изобщо не трябваше да го правя. Мисля, че хроматургията само привлече още войници. Надвиха ни. Аз се оттеглих долу.

— Сам ли?

Той изглеждаше изненадан от въпроса. След миг каза:

— Всички други бяха мъртви.

Освен младото семейство на няма и десет крачки от стълбите. Дали Корван наистина се беше сражавал, или пък веднага се бе оттеглил долу и бе заключил вратата след себе си, обричайки селяните на огнена смърт? Войниците бяха отнесли своите мъртви, а огънят бе заличил повечето следи от битката в църквата, така че Карис не можеше да знае със сигурност.

— Сега е моментът да ми обясниш как си използвал най-горливия луксин, за да се спасиш от пожар — каза тя.

— Знаеш ли защо раздухваш пламъка, когато палиш лагерен огън? — попита Корван. Не изчака Карис да му отговори. — Защото огънят трябва да диша. Аз съм монохром, лейди Белодъб. Ние сме принудени да сме по-изобретателни от почти полихроми като теб.

— Просто ми кажи какво си направил — рече Карис. Откъде знаеше, че е почти полихром? Тя още се опитваше да реши дали е възможно това наистина да е генерал Данавис. В тази затънтена дупка? И от семейство на Кървави горяни? Очите и луничките говореха за горянско наследство, но тази кожа? Разбира се, той бе израснал в благороднически род, и то такъв, който отглеждаше синовете си за воини. Идеалната комбинация за боен маг беше черна кожа и сини очи. Дори карамелената кожа бе много по-добра от бледия тен на Кървавите горяни, защото даваше на воина допълнителна частица от секундата, преди противникът му да разбере какъв цвят притегля. Така че беше възможно. Благородните фамилии без съмнение избираха брачните партньори на дъщерите и синовете си и по по-маловажни причини. Страхът, че децата ти няма да приличат на местни жители в собствената си страна, можеше да отиде доста назад в списъка от родителски тревоги, когато на карта е заложено самото оцеляване.

— Когато слязох долу — продължи Корван, — знаех, че ще ме последват, затова покрих всяка повърхност в стаята с червен луксин. Запечатах я напълно, а себе си също покрих с луксин. Когато войниците влязоха, затворих вратата зад тях и подпалих всичко. Огънят изразходва всичкия въздух, а после угасна. Войниците бяха мъртви.

Аха, ето защо червеният луксин бе образувал кора, вместо да изгори напълно. Липса на въздух.

— Ами тръбите? — Карис беше счупила някакви тръби при падането си.

— Те водеха навън. За да мога да дишам.

— А защо не излезе, след като уби войниците?

Той се втренчи в нея.

— Защото ако не бях изчакал, докато и последното въгленче угасне, щеше да е все едно каня цялата стая да се взриви. Както може би си забелязала — нали донесе горящи въглени и тя направи точно това.