Черната призма - Уийкс Брент (книги хорошем качестве бесплатно без регистрации txt) 📗
Аха.
— Защо крал Гарадул събира армия? — попита Карис. — Защо сега?
— За да се докаже, предполагам. Нов крал е, иска всички да разберат, че е корав. Нужно ли е причините да са по-сложни? Раск Гарадул винаги е бил откачено копеленце.
— Ако ти наистина си Корван Данавис, току-що ме излъга — рече Карис. Един генерал с репутацията на Корван досега би обмислил възможните стратегии, които Раск може да развива. А един генерал с успехите на Корван вече би открил поне десетина.
Корван млъкна и на Карис дори и? се стори, че изглежда доволен.
— Значи малката Карис Белодъб е пораснала — каза той. — Влязла е в Черната гвардия и сега е шпионка на Хромария.
— За какво говориш? — попита Карис. Имаше чувството, че са я ударили в корема.
— Единственият въпрос е: кой иска да те убие, Карис? Не само че се набиваш на очи в Тирея повече и от мен, с фината си коса и светлата си кожа, но точно ти, от всички? Пратили са теб? Тук?
— А защо да не съм тук? Дойдох да изследвам червените в южната пустиня…
— Моля те, Карис. Не обиждай интелигентността и на двама ни. Най-малкото, аз съм враг на твоя враг. Ти си дошла за информация. Ще ти я дам, но не и ако ме лъжеш. Ако тръгнеш неподготвена срещу тези хора, ще умреш.
Карис осъзна, че той можеше да я убие в църквата. Или да я остави на огъня. Корван се радваше на висока репутация, дори сред враговете си, и тя трябваше да разбере какво знае. Вдигна ръце в знак, че се предава. Трепна от болката. Ох, тази лява ръка я побъркваше.
— Защо не мога да съм тук? — попита след малко.
— Имаш ли някаква представа какво се случи с всички мъже и жени, които се биха на страната на Дазен?
— Прибрали са се по домовете си.
— За загубилите винаги е трудно да се приберат по домовете си. Армиите на Дазен бяха разнородна шайка. Имаше доста лоши хора и някои добри, с които са постъпили несправедливо.
— Като теб — вметна язвително Карис.
— Не става въпрос за мен. Това, което искам да кажа, е, че много от нас не можеха да се приберат у дома. Някои отидоха в Зелени пристан; аборнейците приеха няколко малки общности, а илитийците твърдяха, че са готови да вземат всекиго, но единственото, което някой получи от тях, бе срязано ухо.
Карис потрепери. По този начин илитийците бележеха робите. Нажежаваха ножиците до червено и срязваха лявото ухо на роба почти наполовина. Обгорената плът пречеше на зарастването, така че много лесно можеше да се познае кой е роб.
— Някои от нас извадиха повече късмет — продължи Корван. — Армиите ни бяха вилнели из тази страна няколко месеца и хората нямаха причина да обичат нито едните, нито другите. Бяхме опустошили цели села. В оцелелите бяха останали само малки деца, старци и по няколко жени. На повечето места ругаеха войниците, а където бившите войници се опитваха да се задържат насила, бащата на Раск, сатрап Персес Гарадул, ги изтребваше. Но някои от местните осъзнаха, че ако искат селата им да се възстановят, имат нужда от мъже. Алкалдесата на Ректън беше сред тях. Тя избра двеста войници и ни позволи да останем, и направи добър избор. Няколко близки села направиха същото. Други мъже, разбира се, станаха разбойници и дори Персес Гарадул не успя да ги излови всичките.
— А ти защо остана? — попита Карис. — Като генерал си носил по-голяма вина за случилото се с тази страна от повечето бойци.
— Жена ми беше тирейка. Оженихме се няколко години преди войната. Тя беше в Гаристън, когато… когато градът изгоря. Един от слугите и? оцелял и спасил дъщеря ни, и ми я донесе. Така че бях с момиченце на една годинка и алкалдесата ме съжали. Искам да ти кажа, че хората тук помнят войната малко по-иначе, отколкото хората на Гавин.
Това не бе чак толкова изненадващо, като се имаше предвид, че всичко е било на техен гръб.
— Те я помнят като битка за една жена — добави невъзмутимо Корван.
— Това… това е абсурдно! — изломоти Карис. „Милостиви Оролам!“
— Ти си голяма любимка на тукашните художници. Не че имаме много талантливи, но светлокожата екзотична красавица с огнена коса вдъхновява и добрите, и лошите. И макар че повечето хора не биха повярвали, че си същата жена — обикновено те изобразяват в сватбена рокля, понякога разкъсана, — не се съмнявам, че Раск притежава картини от талантливи художници, които са те виждали със собствените си очи.
— Не стана така — каза Карис.
— Но е хубава история.
— Хубава история ли?
— Хубава трагедия. Хубава в смисъл интересна. Не щастлива. — Корван прочисти гърло. — Не мога да повярвам, че не знаеш за това.
— Сега на Ясписите почти няма тирейци. И никой не говори с мен за онези дни.
Корван сякаш аха-аха да каже нещо, но задържа езика си зад зъбите. Накрая рече:
— Така че въпросът е: кой би пратил точно теб при новия ни крал Гарадул, знаейки, че той със сигурност ще те познае, и какво се е надявал да постигне, като те натика в ръцете му?
„Бялата. Бялата ме е предала? Защо?“
34.
Гавин вече бе изкарал дълга сутрин. Събуди се мъчително рано, за да стигне до брега преди разсъмване, и веднага щом можеше да притегля първите слънчеви лъчи, сътвори плъзгун. После отиде с него до Оръдейния остров и предприе неприятно клаустрофобично пътуване през тайния тунел, което го остави мръсен, потен, уморен и жадуващ за сън. Но нямаше друг избор освен да продължи — не и след това, което му бе казал цветният бяс.
Тунелът се съединяваше с Хромария в едно неизползвано мазе три етажа под земята. В дъното му имаше простичък гардероб, а в неговото дъно — скрита врата. Гавин откачи фенер от една кука, завъртя кремъка му и със задоволство видя как се запали. Пусна луксина, който държеше, в две локвички на пода и той се разпадна бързо — нямаше нужда да плаши всеки, на когото налети. После се вмъкна в гардероба.
Скритата врата се затвори гладко зад него. Той отвори вратата на гардероба. Тя се открехна само на половин педя, преди да опре в нещо. Светлината на фенера, минаваща през тясната пролука, не бе достатъчна, за да види какъв е проблемът. Той протегна ръка в тъмното. Пръстите му срещнаха полирано дърво, гладко и право, а после още едно, точно върху него. Столове.
Е, това им беше проблемът на супертайните врати, скрити в неизползвани мазета, нали? Понякога хората виждаха неизползвано мазе и решаваха, че могат да го използват, за да складират разни неща.
Гавин въздъхна, остави фенера и опря рамо във вратата. Натисна, силно, по-силно. Вратата се отвори още с около педя, когато купчината от столове се отмести, после заседна здраво. Той погледна към фенера, притегли зелена пръчка и залепи на върха и? топче червен луксин. Запали червеното с подчервено и мушна тесния факел през пролуката, високо вдигнат. После промуши и главата си.
Цялата стая беше претъпкана с мебели, сякаш цели аудитории и столови са били изпразнени и всичко е било струпано тук. Мили Оролам! Гавин изруга под нос. Единственото свободно пространство беше на нивото на пода. Трябваше да пълзи между крака на столове и маси, за да излезе оттук.
Но нямаше избор. Ако не искаше да запали огън, да притегли в големи количества и да изпепели всичко в стаята, така че да може просто да излезе — което не бе особено дискретно, — щеше да е принуден да обърше пода с тялото си. Страхотно. Остави луксиновия факел да се разпадне и запълзя.
След десетина минути се изправи. Дори не се опита да изтупа дрехите си. Нямаше кой знае какъв смисъл. Беше се окалял целият поради многото прах, мръсотията по пода, потта си и още прах, който бе съборил върху себе си от столовете и масите. Цяла минута стоя до вратата и се ослушва, но не чу нищо.
Излезе тихо в коридора и затвори вратата. Угаси фенера с духване: коридорите бяха ярко осветени. Дори на три етажа под морското равнище от черешовите искрици (червените ученици между втората и четвъртата година) се очакваше да държат лампите заредени с червен луксин. Складът мъдро бе разположен почти в края на един от дългите коридори. В дъното му, само на няколко крачки, имаше асансьор. Гавин бързо се пъхна в него.
