Окото на тигъра - Смит Уилбур (бесплатные книги онлайн без регистрации TXT) 📗

Знаех, че Марион понякога съчетава работата с удоволствието и предлага на избраните гости на хотела услуги, които съвсем не влизат в задълженията й. Но на острова подобни изяви съвсем не се смятаха за позорни.

— Е, и? — насърчих го аз.

— Причинил й е болка, Хари. Доста лошо я е наранил — посръбна отново от кафето си Чъби. — После й е дал много пари, за да не се оплаче в полицията.

Намразих още повече Майк Гътри. Само някакво животно може да си позволи подобно нещо с момиче като Марион. Познавах я добре. Тя имаше някаква по детски невинна представа за живота, поради която безразборните й връзки изглеждаха странно трогателни. Спомних си, че бях решил да убия някой ден Гътри, и се опитах да не забравя решението си.

— Те са лоши хора, Хари. Реших, че ще е най-добре да ти го кажа.

— Благодаря ти, Чъби.

— И не им разрешавай да цапат така „Танцуващата“ — укорително добави той. — Ами че каютата и палубата приличаха на кочина.

Чъби ми помогна да докарам „Танцуващата“ до Адмиралтейския кей и си тръгна към вкъщи, продължавайки да си мърмори навъсено. По пътя се размина с идващия насреща му Джими, на когото отправи такъв неприязнен поглед, че онзи би трябвало да замръзне на място.

Джими беше сам, прясно обръснат и със самодоволен вид.

— Здравей, капитане — извика той, докато се качваше на палубата, а аз го поведох към каютата и сипах кафе за двама ни.

— Мистър Матерсън ми каза, че си имал някакви въпроси към мен, вярно ли е?

— Вижте какво, мистър Флечър, трябва да знаете, че не исках да ви обидя, когато не ви говорех. Но причината не беше в мен, а в другите.

— Ясно — рекох аз. — Всичко е наред, Джими.

— Щеше да бъде много по-разумно да ви помолим да ни помогнете още от самото начало, вместо да се лутаме напосоки. Както и да е, сега вече те изведнъж решиха, че трябва да се обърнем към вас.

Току-що ми каза повече, отколкото си представяше, а пък аз си промених мнението за младия господин Джеймс. Стана ми ясно, че той притежава информация, която не е споделил с останалите. Тя бе неговата застраховка и той вероятно бе настоял да ме види насаме, за да запази полицата си непокътната.

— Капитане, търсим един остров, точно определен остров. Извинете ме, но не мога да ви кажа защо.

— Няма значение, Джими. Всичко е наред — успокоих го аз, но изведнъж се замислих: „Но какво ще спечелиш ти, Джеймс Норт? Какво ще ти дадат ония от глутницата, след като веднъж ги заведеш до този точно определен остров? Дали няма да бъде нещо много по-неприятно от алергията към пеницилина?“

Погледнах хубавото му младежко лице и почувствах необичайно топло чувство към него — вероятно заради младостта и невинността му, а може би и заради ентусиазма, с който се отнасяше към уморения и проклет стар свят. Завиждах му и го харесвах заради това, но не ме привличаше мисълта, че ще трябва да го видя заровен в калта.

— Джим, добре ли познаваш твоите приятели? — тихо го попитах аз, което явно го изненада, но после изведнъж стана предпазлив.

— Достатъчно добре — внимателно отвърна той. — Защо?

— Познаваш ги по-малко от месец — рекох, сякаш някой ми го беше казал, и изражението му потвърди предположението ми. — А аз съм срещал подобни хора през целия си живот.

— Не разбирам какво имате предвид, мистър Флечър — той вече бе настръхнал, защото му говорех като на дете, което никак не ме харесваше.

— Виж какво, Джим. Забрави за тая работа, каквато и да е тя. Зарежи я, върни се в магазина си и се заеми с фирмата си.

— Но това е лудост — рече той. — Вие нищо не разбирате.

— Разбирам, Джим. Наистина разбирам всичко. Вече съм вървял по същия път и го познавам много добре.

— Мога и сам да се погрижа за себе си. Не се тревожете за мен.

Въпреки загара личеше, че се е изчервил, а сивите му очи заблестяха предизвикателно. Продължихме да се гледаме още известно време и ми стана ясно, че само си губя напразно времето и нервите. Ако някой ми беше заговорил по същия начин, когато бях на неговата възраст, щях да реша, че е изкуфял.

— Добре, Джим — реших аз, — няма да ти говоря повече, но знаеш какви са правилата. Просто действай хладнокръвно и без да бързаш, нищо повече.

— Добре, мистър Флечър — явно започваше да се отпуска, защото на лицето му се появи очарователна и предразполагаща усмивка. — Все пак ви благодаря.

— Разкажи ми сега за острова — предложих аз, а той огледа каютата.

— Хайде да се качим на мостика — предложи той, а щом излязохме на открито, взе парченцето молив и бележника от планшета с морски карти, закачен над шкафчето до щурвала.

— Според моите изчисления островът е разположен на около шест до десет мили от африканския бряг и между десет и трийсет мили на север от устието на река Ровума…

— Но това обхваща дяволски огромно пространство, Джим, както може би си забелязал през последните дни. Какво друго знаеш за него?

Той се поколеба още малко, преди да сложи скъпернически на масата още няколко чипа. Взе молива и дръпна една хоризонтална черта върху бележника.

— Морското ниво… — поясни той. След това надраска над чертата някакво неправилно очертание, започващо от ниското, а после издигащо се рязко в три отделни хълма, преди да завърши с отсечен край. — Ето така изглеждат очертанията му откъм морето. Трите хълма са от вулканичен базалт — стръмни скали с оскъдна растителност.

— Тримата старци — веднага разпознах острова аз, — но изчисленията ти са доста погрешни — разстоянието от брега е някъде около двайсет мили…

— Но се вижда от сушата, нали? — нетърпеливо попита той.

— Няма начин да не се вижда.

— Естествено, от върховете на хълмовете се вижда надалече — потвърдих аз, а той откъсна листчето от бележника, накъса го внимателно на парченца и ги пусна във водата.

— Колко на север е от реката? — извърна се с лице към мен Джими.

— Без да съм съвсем точен, около шейсет-седемдесет мили.

Това го накара да се замисли.

— Да, може и да е толкова. Почти съвпада, но зависи колко ще ни трябва да… — не довърши думите си, явно бе приел съвета ми да се владее. — Можете ли да ни закарате дотам, капитане?

Кимнах с глава.

— Но преходът е дълъг и най-добре ще бъде да се подготвите за преспиване на борда.

— Ще отида да взема и другите — реши той, станал отново нетърпелив и развълнуван. Но щом стъпи на кея, се обърна към мостика.

— А за острова — как изглежда и всичко останало, няма да кажете на никой, нали?

— Дадено, Джим — усмихнах му се аз. — Бъди спокоен.

Заслизах от мостика, за да погледна флотската карта. Тримата старци бе най-високата точка на подводните скали от базалт — дълъг и як риф, простиращ се успоредно на сушата в продължение на двеста мили. Веригата се губеше под водата, но на места правилно очертаният й релеф се подаваше над повърхността сред пръснатите безразборно коралови и пясъчни островчета и плитчини.

Островът беше отбелязан като необитаем и безводен, а измерените дълбочини показваха множество дълбоки протоци през рифовете наоколо. Макар че бе доста на север от редовните ми преходи, аз бях стигал дотам предишната година, когато бях нает от експедиция на морски биолози от Калифорнийския университет, изучаващи размножителния период на зелените костенурки, изобилстващи в околните води.

Три дни живяхме на палатки на острова, разположен от другата страна на пролива пред Тримата старци, в чиято закътана лагуна през цялата година имаше стоящи на котва риболовни кораби, а от рибарския кладенец сред палмите черпехме леко солена, но годна за пиене вода. Ако се погледнеше към Тримата старци откъм закотвените кораби, очертанията им бяха същите, каквито бе нарисувал Джими, и затова ги разпознах веднага.

Половин час по-късно пристигна цялата група. Върху покрива на таксито бяха натоварили обемист вързоп с екипировка, покрит със зелено брезентово платнище. Наеха двама от мотаещите се наоколо островитяни да им пренесат вързопа, както и спалните чували, които бяха нарамили, и тръгнаха по кея към мястото, където ги очаквах.