Когато лъвът се храни - Смит Уилбур (лучшие книги онлайн .TXT) 📗
В това време Шон се върна със стол за Кенди.
— Кенди е една от моите стари приятелки, мила, надявам се да се харесате.
— Сигурна съм, че ще се харесаме — каза Кенди, но жена му не отговори и тя се обърна пак към него. — Шон, колко е хубаво, че те виждам отново. Изглеждаш толкова добре… почернял от слънцето и красив, както когато те срещнах за пръв път. Спомняш ли си този ден, когато с Даф дойдохте да се храните в хотела?
Сянка премина по лицето на Шон.
— Да, спомням си. — Той се огледа и даде знак на келнера да дойде. — Ще пием шампанско, нали?
Кавалерите на Кенди започнаха да спорят чий ред е.
— Шон, с вас ли е Даф? — попита тя.
— Кенди, нали Дерек плати миналия път? Сега е мой ред. — Хари търсеше подкрепа от нея, но жената не им обърна внимание. Гледаше към Шон и очакваше отговор, но той стана и отиде да седне на мястото до Катрин.
— Виж, малката, мога ли да имам първия танц? — попита Дерек.
— Съжалявам, Дерек, победителят плаща и първия танц ще бъде негов — отсече Хари.
— Добре — отвърна Дерек.
— Шон, попитах тук ли е Даф!
— Не, не е.
Избягваше да я погледне. Кенди прехапа устни, искаше да знае какво е станало с Даф и реши да притисне Шон. Отново се усмихна.
— Какъв е този спор? — Тя потупа Хари по рамото с ветрилото си. — Аз ли ще бъда наградата в тази игра? Решавам Дерек да плати, а Шон ще има първия танц. Това е!
— Виж какво, малката, това не е честно, ти знаеш… — започна Шон, но Кенди вече беше станала и го чакаше.
— Хайде да видим дали още можеш да водиш в танца така великолепно, както някога.
Шон погледна към жена си.
— Нямаш нищо против, нали… само един танц.
Катрин поклати глава. „Мразя я, тя е блудница“ — повтаряше наум тя. Никога дотогава не беше изричала тази дума на глас. Беше я прочела в Библията, но сега й доставяше удоволствие да я мисли и повтаря наум. Наблюдаваше ги как отиват под ръка към дансинга.
— Ще имате ли нещо против да танцуваме, госпожо Кортни? — предложи Дерек.
Тя поклати отрицателно глава, без да го погледне. Наблюдаваше Шон и Кенди. Видя как той я взе в обятията си и студена буца заседна в стомаха й. Кенди го гледаше, вдигнала глава към него, усмихваше му се, а ръката й беше в неговата.
„Тя е блудница!“ Сълзите на Катрин бяха готови да се търкулнат по бузите, но повтарянето на тази дума ги задържаше. Шон въртеше Кенди непрекъснато и Катрин се стягаше на стола, стиснала ръце една в друга на скута си. Краката им се докосваха, тя видя как Кенди изви гръб и притисна тялото си до Шон. Катрин мислеше, че ще се задуши от ревност, жестока и смразяваща ревност, която се разливаше в гърдите й.
„Мога да отида и да го издърпам от нея — мислеше тя. — Мога да го спра да прави това. Няма право! Също като че ли двамата правят… правят го заедно. Сигурна съм, че са го правили преди, сега вече го зная. О, Господи, накарай ги да спрат! Моля те, Господи, накарай ги да спрат!“
Най-после Шон и Кенди се върнаха на масата. Те се смееха и когато стигна до стола й, Шон сложи ръка на рамото на Катрин. Тя се отдръпна, но той не го забеляза. Всички се забавляваха. Всички, освен Катрин. Хари и Дерек се бореха за предимство, силният смях на Шон избухваше непрестанно, Кенди блестеше като диамантите, които носеше. През няколко минути той се опитваше да въвлече и Катрин в разговора, но тя упорито отказваше. Седеше и мразеше всички. Мразеше и съпруга си. За пръв път не беше сигурна в него, ревнива и уплашена. Погледна ръцете си и видя колко са слаби, напукани и зачервени от слънцето, толкова груби в сравнение с тези на другата жена. Скри ги бързо в скута си и се наведе към Шон.
— Моля те, искам да се върна в хотела. Не се чувствувам добре.
Шон спря по средата на един разказ и я погледна със смесица от недоумение и загриженост. Не му се искаше да тръгва, но знаеше колко болна е тя все още. Поколеба се една минута и каза:
— Разбира се, любов моя, съжалявам. Не съобразих… — Обърна се към другите: — Ние ще трябва да тръгваме… жена ми все още не е добре… тя току-що прекара ужасна малария.
— О, Шон, трябва ли да си отиваш? — Кенди не можеше да скрие разочарованието си. — Има още толкова много неща да си кажем.
— Страхувам се, че трябва. Ще се видим някоя друга вечер.
— Да — каза Катрин. — Следващия път, когато дойдем в Йоханесбург.
— О, не знам… може би, преди да тръгнем. Някоя вечер следващата седмица. Да речем в понеделник.
Преди Кенди да може да отговори, Катрин се намеси:
— Моля те, Шон, може ли да тръгваме? Много съм уморена.
Тя тръгна по стълбата, но видя, че Кенди скочи, хвана Шон за ръката и почти допирайки устни до ухото му, го запита нещо. Той й отговори кратко и Кенди веднага се върна на масата и седна. Когато бяха вече на улицата, Катрин се обърна към него:
— Какво те попита Кенди?
— Просто ми каза „довиждане“ — измънка Шон, а Катрин знаеше, че лъже. Не си говориха по целия път до хотела. Тя беше заета със своята ревност, а той си мислеше за това, което Кенди го беше попитала, и какво й беше отговорил.
— Шон, къде е Даф? Трябва да ми кажеш.
— Той е мъртъв, Кенди.
31
Шон се събуди с главоболие и дори скачането на Дирк върху гърдите му не помогна. Трябваше да го отпрати с обещание за бонбони. Детето, усещайки превъзходството, повдигна цената на едно пакетче бонбони „биволски очи“ и две близалки. След това разреши на Катрин да го заведе в банята. Шон въздъхна и се мушна под завивките. Болката се движеше и спираше точно зад очите му. В устата си имаше неприятен вкус, а димът от пурите бе проникнал навсякъде. Задряма отново и болката като че ли намаля.
— Шон, днес е неделя, нали знаеш. Ще дойдеш ли на черква с нас? — попита Катрин от вратата на банята.
Той стисна силно очите си.
— Шон!
Никакъв отговор.
— Шон!
Той отвори очи.
— Няма ли да ставаш?
— Не се чувствувам добре — отговори дрезгаво. — Мисля, че имам признаци на малария.
— Идваш ли с нас? — запита жена му безмилостно. Чувствата й към него не се бяха смекчили през нощта.
— Не се чувствувам добре, не ми се ходи сега. Сигурен съм, че Всеопрощаващият ще разбере.
— Не бива да споменаваш напразно името на Господа!
— Съжалявам, мила, но не мога да стана поне още няколко часа. Главата ме боли, ще се пръсне.
Тя се обърна и влезе в хола. Чу я да казва на Дирк с висок глас, за да я чуе и Шон:
— Баща ти няма да дойде с нас. Ще отидем сами на закуска, а после на черква.
— Да, ама той ми обеща пакетче бонбони и две близалки.
Чу вратата да се затваря и гласът на Дирк да затихва по коридора. Той се отпускаше бавно и чакаше болката да изчезне. След малко забеляза таблата с кафето до леглото и реши да си налее чаша кафе. Надигна се и внимателно си сипа кафе. На таблата имаше и каничка със сметана. Тъкмо се канеше да си сипе в кафето, когато на вратата се почука.
— Влез — извика Шон, предполагайки, че това е камериерът, който идва за таблата. После чу бързи стъпки.
— Кой е?
Подскочи толкова силно от изненада, че разля каничката със сметана върху чаршафа и новата си пижама.
— Господи, Кенди, не биваше да идваш тук. — Той беше объркан. Сложи каничката обратно на таблата и нервно започна да чисти пижамата си с ръце. — Ако жена ми… някой видя ли те? Не бива да оставаш тук. Ако Катрин разбере, че си идвала, тя ще… искам да кажа, тя просто няма да разбере.
Очите й бяха подути и зачервени. Изглежда, не бе спала през нощта.
— Всичко е наред, Шон. Чаках отсреща, докато видях, че жена ти излезе. Отиде на черква на Сомишнър стрийт, а там службите траят по петдесет години.
Тя влезе в спалнята и седна на края на леглото.
— Аз трябваше да говоря с теб насаме. Не мога да те оставя да си отидеш, без да знам за него. Искам да ми разкажеш всичко, обещавам, че няма да плача.
— Кенди, нека да не се измъчваме. Той е мъртъв и толкоз. Нека го помним като жив. — Беше забравил за главоболието си, заместено от мъката по Даф и неудобното положение, в което бе поставен.
