Когато лъвът се храни - Смит Уилбур (лучшие книги онлайн .TXT) 📗
— Моля те, кажи ми.
— Кенди, не виждаш ли, че това вече няма значение? Начинът, по който той си отиде, не е важен. Всичко, което трябва да знаеш, е, че е мъртъв. Отиде си и ни остави малко по-богати от това, че сме го познавали, и малко по-бедни от това, че сме го загубили.
— Кажи ми — отново настоя тя.
Шон й разказа. Отначало думите излизаха трудно, но после — със страшна бързина от ужаса, който описваше. Когато завърши, тя не каза нито дума. Седеше на леглото и гледаше в земята. Той се приближи до нея и я прегърна.
— Нищо не може да се направи.
Тя облегна глава на рамото му, като че ли търсеше закрила. Останаха така известно време в мълчание. Изведнъж Кенди се отдръпна и помоли с усмивка.
— Разкажи ми за себе си. Това синът ти ли беше с Катрин? Много хубаво дете.
Шон смени темата с голямо облекчение. Разказваха за живота си през годините, които не се бяха виждали. Изведнъж Шон се върна към действителността.
— Господи, Кенди, говорим от векове, а Катрин ще се върне всеки момент. По-добре е да тръгваш. Тя няма да разбере.
На вратата Кенди се обърна, зарови пръсти в брадата му и каза:
— Ако някога тя те изхвърли, прекрасен грубиянино, знай, че ще има някой, който ще те приеме. — Надигна се на пръсти и го целуна. — Бъди щастлив!
Шон потърка брадата си, съблече изцапаната пижама, сви я на топка и я запрати в банята през отворената врата на спалнята. Отиде да се изкъпе. Бършеше се и си подсвиркваше, когато чу вратата да се отваря.
— Ти ли си, мила?
— Татко, татко, мама ми купи бонбони! — Дирк чукаше по вратата на банята.
Шон уви кърпа около кръста си и отвори.
— Виж, татко, колко много бонбони! Искаш ли един?
— Благодаря, Дирк. — Лапна един бонбон, избута го настрана и запита. — Къде е мама?
— Там. — Дирк посочи спалнята, после затвори внимателно пакетчето. — Ще запазя и за Мбиджейн.
— Той ще се зарадва — каза Шон и се отправи към спалнята. Катрин лежеше на леглото. Щом я видя, разбра, че има нещо много сериозно. Тя лежеше на леглото с поглед, отправен към тавана, и лице, жълто като на мъртвец. Приближи се до нея и докосна бузата й с пръсти. Обзе го ужас.
— Катрин?
Не получи отговор. Тя лежеше тихо, без каквато и да е искрица живот в очите си. Шон отвори вратата и изтича по коридора. Там имаше някакви хора.
— Повикайте лекар, колкото може по-бързо, жена ми умира! — извика той на чиновника зад гишето.
Служителят го гледаше с безразличие.
— Побързай, глупаво копеле, размърдай се! — крещеше Шон. Той още беше с кърпата около кръста. Хората го гледаха в недоумение.
— Мърдай, човече, мърдай! — Сграбчи една ваза от перилата и понечи да я хвърли по чиновника. Той се размърда и изскочи от главната врата. Шон се върна в апартамента.
Дирк стоеше до леглото на майка си, с лице, разкривено от големия бонбон в устата, а очите му бяха ококорени от учудване. Баща му го грабна и го занесе в другата стая. Заключи вратата въпреки крясъците му. Той не беше свикнал да се отнасят така с него. Шон се върна при леглото на Катрин и коленичи. Все още беше там, когато дойде лекарят. Разказа за маларията, а докторът слушаше и после го отпрати в хола. Прегледът продължи дълго. Когато докторът дойде при него, Шон усети, че има нещо, което го тревожи.
— Припадък ли е?
— Не, не мисля. Дадох й успокоително.
— Какво й е? — настояваше Шон, а докторът се чудеше какво да каже.
— Жена ви преживяла ли е нещо, някакъв шок, неприятност или лоши новини?
— Не, току-що се върна от черква. Защо? Какво й е? — Шон го хвана за реверите и го раздруса.
— Изглежда, че е истеричен припадък. Дадох й лекарство и сега ще заспи. Довечера ще мина да я видя пак.
Мъчеше се да освободи реверите си от Шон. Той го пусна и отиде в спалнята.
Лекарят дойде отново привечер. Шон беше разсъблякъл Катрин и я беше поставил в леглото. Но през цялото това време тя не се помръдна. Дишането й беше учестено въпреки лекарствата, които й беше дал лекарят. Самият той беше озадачен.
— Не мога да разбера, господин Кортни. Нищо особено не мога да открия, освен много силното изтощение. Мисля, че просто трябва да изчакаме, не искам да й давам повече лекарства.
Шон разбираше, че лекарят не може да направи нищо повече. Въобще не забеляза кога той си отиде. Мбиджейн взе Дирк, изкъпа го, нахрани го и го сложи да спи. След това излезе тихо от апартамента. Шон се почувствува преуморен от всички тревоги през деня. Остави лампата в хола да свети и легна с дрехите в леглото си. Заспа малко след това.
Тогава Катрин се обърна и го погледна. Шон лежеше напълно облечен върху завивките, подложил мускулеста ръка под главата си, а напрежението се издаваше на лицето му от смръщеното чело и нервното потрепване на устните в съня. Тя стана и се надвеси над него. Чувствуваше се самотна, толкова самотна, колкото никога в степта, толкова силно наранена, че усещаше почти физическа болка.
Всичко, в което беше вярвала, се разруши през тези няколко минути, които й трябваха, за да разбере истината.
Тя погледна съпруга си и с изненада разбра, че още го обича, но сигурността, която намираше в него, си беше отишла. Стените на нейния замък се оказаха от хартия. Тя бе усетила първия студен полъх през тези хартиени стени, докато го наблюдаваше как отново изживява миналото си и как съжалява за него. Стените се разтърсваха от вихри, докато той танцуваше с онази жена, после стените се срутиха около нея. Гледаше заспалия мъж, когото толкова много беше обичала и му беше вярвала. Обходи стаята, за да се увери, че няма грешка.
Сутринта, на връщане от службата, тя и Дирк се отбиха в сладкарницата точно срещу хотела. На детето му трябваше доста време, докато избере бонбоните си. Най-после покупката беше направена с малко помощ от страна на Катрин и продавачката. Тъкмо се канеха да излязат, когато погледна през големия прозорец на магазина и видя Кенди Раутенбах да напуска хотела. Тя слезе бързо по стълбите, огледа се, пресече улицата и отиде при една карета. Катрин се спря като закована.
Отново беше обзета от ревност, защото Кенди изглеждаше много добре. Едва когато каретата замина, Катрин напусна магазина и започна да си задава въпроси за посещението на Кенди в хотела им в единадесет часа сутринта в неделя. Ревността се заби като кама в гърдите й. Едва дишаше. Припомни си краткото прошепване в ухото на Шон предишната вечер в „Голдън Гини“, както и че му зададе въпрос, на който той не отговори. Той знаеше, че Катрин ще ходи на черква в неделя сутрин. Колко просто беше всичко! Шон имаше среща, затова отказа да отиде с тях, и докато ги няма, тази проститутка е отишла при него.
— Мамо, много силно ме стискаш, боли!
Несъзнателно беше стиснала ръката на детето. Излезе бързо от магазина, влачейки Дирк след себе си. Бързо се изкачи по стълбите. Вратата беше затворена. Отвори я и парфюмът на Кенди я блъсна в главата.
Подуши пак, нямаше грешка — ухание на виолетки. Чу Шон от банята и после Дирк, който викаше.
— Татко, татко, мама ми купи бонбони!
Сложи Библията на бюрото и прекоси стаята, ухаеща на виолетки, видя хвърлената пижама на Шон в банята с мокри петна по нея, погледна и към леглото му — там също имаше петна. Краката й се подкосиха и тя усети, че й се повръща, бузите й горяха, едва успя да стигне до леглото си.
32
Тя беше сигурна. Шон беше имал тази жена по такъв безотговорен, вулгарен начин — в тяхната спалня, почти пред очите й. Пренебрежението му към нея я нараняваше много по-силно, отколкото ако я бе ударил по лицето и изхвърлил на улицата. Болестта, депресията след загубата на детето и мензисът бяха отнели желанието й да се бори. Тя го обичаше, но се оказа неподходяща за него. Вродената гордост не би й позволила да го моли. Имаше само един изход.
Тя се наведе плахо над него и докато го целуваше, усети мъжката миризма на тялото му и гъстата брада до бузата си. Решението й се разколеба, искаше й се да се хвърли върху него, да обвие ръце около врата му и да го помоли да й даде още една възможност. Ако й кажеше с какво се беше провинила пред него, щеше да се опита да го поправи. Може би ако се върнат пак в степта… Тя се отдръпна. Притисна ръка към устата си. Нямаше смисъл. Той вече беше решил. Даже и да го моли, няма да я приеме обратно, това винаги ще стои между тях. Тя беше живяла в един замък и сега не искаше да го замени за кална колиба. Шибана от камшика на гордостта си, отиде бързо до гардероба. Облече палтото си и го закопча — то стигаше до глезените й и закриваше нощницата, омота зеления шал около главата си и се обърна да го погледне още веднъж. Шон спеше, отпуснал голямото си тяло на леглото, а челото му все още беше смръщено.
