Окото на тигъра - Смит Уилбур (бесплатные книги онлайн без регистрации TXT) 📗

Товарителницата беше доста внушителна за такъв малък кораб, защото на борда му били качени товари от Китай и Индия, както следва:

Посочих мълчаливо четвъртата графа в товарния манифест и Шери отново кимна с блестящите си като сапфири очи. Всички плащания били уредени и въпросът бил приключен, но четири месеца по-късно, през април 1858 година, тръгналият от Индия кораб „Уолмър Касъл“ пристигнал в Англия и на борда му пътували оцелелите от „Утринна светлина“.

Оцелелите били шестима. Първият помощник, Андрю Барлоу, вторият боцман и трима матроси. Имало и една млада двайсет и две годишна жена, някоя си мис Шарлот Котън, която пътувала за родината заедно с баща си, майор от 40-и пехотен полк.

Първият помощник, Андрю Барлоу, дал показания пред Дисциплинарния съд и докато ги четяхме, усещах, че зад сухото описание, скучните въпроси и предпазливите отговори се крие вълнуваща и романтична морска одисея, епична поема за корабокрушение и оцеляване.

Откъслечните данни, посочени в протокола, ми дадоха възможност да слепя отделните парченца и да си представя цялата история.

На четиринайсетия ден след тръгването от Бомбай корабът „Утринна светлина“ бил застигнат от страхотна буря някъде на югоизток. Цели седем дни бурята вилняла с неотслабваща сила, гонейки кораба пред себе си. Съвсем ясно си представих урагана, подобен на онзи, който бе отнесъл покрива на собствената ми хижа при Залива на костенурките.

Корабът отново бил без мачти, от рангоута му не останало почти нищо, с изключение на долната част на предната мачта, парче от бизана и носовия шпринг. Всичко друго било отнесено от бурята и поради бушуващите вълни нямало никаква възможност да се постави временна гротмачта или пък да се закрепят рейките.

И когато откъм подветрената страна се появила суша, станало ясно, че корабът не може да избегне крушението. Вятърът и течението заговорнически запратили кораба в гърлото на отворен като фуния риф, върху чиито скали бурните океански вълни се блъскали с оглушителен шум.

Корабът се блъснал, но се задържал на повърхността, а Андрю Барлоу успял с помощта на дванайсет моряци да спусне едната от лодките. С тях тръгнали и четирима от пътниците на пострадалия кораб, сред които и мис Шарлот Котън. Невероятният късмет в съчетание с моряшките способности на Барлоу им помогнал да преминат през бурното море и страховитите рифове и да се доберат до по-спокойните води на крайбрежния проток.

Най-сетне успели да измъкнат лодката на заливания от пенести вълни бряг на острова. Корабокрушенците прекарали четири дни на острова и накрая ураганът отминал.

Барлоу се изкачил на най-южния от трите островни върха. Описанието беше съвсем точно. Ставаше въпрос за Тримата старци и Топовния риф. Не можеше да има никакво съмнение. Ето как Джими Норт беше научил за мястото, което търсеше — остров с три върха и опасваща го преграда от коралови рифове.

Барлоу описал подробно мястото на заседналия сред кораловите зъби кораб, заливан непрекъснато от вълните. На втория ден корпусът му започнал да се пропуква и докато Барлоу наблюдавал от върха, предната половина на кораба била отнесена през рифа и изчезнала в мрачно зейналата дупка сред коралите. Кърмата се килнала назад и станала на трески.

Когато най-сетне небето се прояснило и вятърът утихнал, Андрю Барлоу разбрал, че от всичките сто четирийсет и девет души на борда са оцелели само хората от неговата групичка. Всички други били загинали в бурното море.

Някъде ниско под хоризонта в западна посока той съзрял обширна ивица земя, за която предположил, че е Африканският континент. Качил отново хората си на лодката и прекосили крайбрежния проток. Предположенията му се потвърдили, сушата наистина била Африка — но както винаги, тя била враждебна и жестока.

Седемнайсетте нещастни корабокрушенци започнали дълъг и опасен преход на юг и след три месеца само Барлоу, четирима моряци и мис Шарлот Котън успели да се доберат до пристанището на остров Занзибар. Треската, дивите зверове, туземците и лошият късмет значително намалили броя им — а и останалите живи били изтощени и приличали на призрачни движещи се скелети, пожълтели от треската и съсипани от дизентерията, прихваната от замърсените води.

Дисциплинарният съд оценил високо подвига на Андрю Барлоу, а прочутата Източноиндийска компания го наградила за доблестната му служба с петстотин лири.

Когато свърших с четенето, вдигнах очи към Шери. Тя ме наблюдаваше внимателно.

— Ама че работа! — възкликна тя, а и аз бях силно впечатлен от величието на някогашната драма.

— Всичко си идва на мястото, Шери — рекох аз. — Тук е казано всичко.

— Да — съгласи се тя.

— Трябва да проверим дали имат чертежи на кораба.

Отделът с плановете и чертежите беше на третия етаж и след бързата проверка, извършена от някакъв енергичен сътрудник, пред нас се разкри цялото великолепие на кораба „Утринна светлина“.

Корабът беше изящен тримачтов морски съд с удължен нисък корпус. Нямаше квадратно платно, нито пък долно платно на бизанмачтата. Наместо тях имаше голямо платно на бизанмачтата и пълен комплект от лисели. В удължената кърма се помещаваха няколко каюти за пътници, а спасителните лодки бяха закрепени върху задната част на каюткомпанията.

Въоръжението бе тежко, с по тринайсет боядисани в черно оръдия на всеки борд, чиито осемнайсетфунтови дула се подаваха застрашително, готови да защитят кораба в опасните морета на изток от нос Добра надежда, край който се е промъквал при плаванията си към Китай и Индия.

— Трябва да пийна нещо — рекох аз и вдигнах чертежа на „Утринна светлина“. — Ще поискам да ни направят копия.

— За какво? — полюбопитства Шери.

Сътрудничката на музея се измъкна от леговището си сред натрупаните на камари стари свитъци с чертежи и щом чу молбата ми, смукна с устни.

— Ще трябва да заплатите седемдесет и пет пенса — опита се да ме обезкуражи тя.

— Цената е съвсем приемлива — отговорих аз.

— И ще станат готови чак след седмица — неумолимо добави тя.

— О, скъпа — широко й се усмихнах аз. — Наистина са ми необходими за утре следобед.

Усмивката ми я сломи, нежеланието й изчезна и тя посегна да прибере разпилените кичури зад рамките на очилата си.

— Добре, ще видя какво може да се направи — омекна тя.

— Много сте мила, уверявам ви — завърших аз и ние си тръгнахме, оставяйки я със смутено, но доволно изражение.

Способността ми за ориентиране се възвръщаше и успях да стигна до „Ел Вино“, без да обикалям много. Редовно посещаващите ресторанта вестникари от „Флийт стрийт“ още не бяха се изсипали, та седнахме на уединена маса. Поръчах два вермута и вдигнахме чашите.

— Знаеш ли, Хари, Джими имаше стотици планове. Целият му живот премина в непрекъснато търсене на съкровища. Всяка седмица откриваше с почти пълна сигурност местоположението на потънал кораб със съкровища от Испанската армада, неизвестен град на ацтеките или пък останките на пиратски кораб… — започна тя, връщайки се към миналото. — Отдавна не вярвах на приказките му. Но сега… — не се доизказа тя и отпи от чашата си.

— Дай да видим какво сме открили досега — предложих аз. — Знаем, че Гудчайлд е бил много загрижен пълномощниците му да получат петте сандъка с багаж и да ги съхранят добре. Знаем, че се е готвел да ги изпрати на борда на „Утринна светлина“ и че им е съобщил предварително чрез личния си приятел, капитана на бойната фрегата „Пантера“.

— Точно така — съгласи се тя.