Окото на тигъра - Смит Уилбур (бесплатные книги онлайн без регистрации TXT) 📗
— Познаваш ли го?
— Работихме заедно преди доста време.
— Хубави приятелчета имаш.
— Напоследък се опитвам да мина в по-добра категория — рекох аз и стиснах ръката й, но тя не обърна внимание на ухажването ми.
— А жената. Тя ли е идвала на Сейнт Мери и е взривила яхтата ти и онова младо момиче?
Почувствах, че яростта, която бе ме обхванала преди няколко минути, когато видях онази добре гледана и увита във визон лъскава стръвница, ме обзема отново. Шери изохка до рамото ми:
— Хари, ръката ме заболя!
— Извинявай — осъзнах се аз и пуснах ръката й.
— Предполагам, че това е отговорът ти на въпроса ми — унило измърмори тя, разтривайки ръката си.
Хотелското барче на „Уиндзър Армс“ беше облицовано изцяло в дъбова ламперия и старомодни огледала. Когато Шери и аз влязохме, то бе вече претъпкано. Навън беше съвсем тъмно и леденостуденият вятър гонеше опадалите листа.
Топлият уют на заведението бе именно онова, което ми трябваше. Успяхме да се сместим на масата в ъгъла, но поради голямата блъсканица трябваше да седнем толкова плътно един до друг, че нямаше как да не обгърна раменете на Шери, а с допрени глави в шумната обстановка можехме да си говорим за каквото си искаме.
— Мога да отгатна закъде са се запътили Мани Ресник и неговата приятелка — казах аз.
— За остров Голямата чайка ли? — попита Шери и след като й кимнах, добави: — Но той ще има нужда от яхта и леководолази.
— Не се безпокой, Мани ще си ги намери.
— А ние какво ще правим?
— „Ние“ ли? — учудих се аз.
— Сбърках глаголната форма — тутакси се поправи тя. — Ти какво ще правиш?
— Мога да избирам. Или да зарежа всичко — или пък да отида до Топовния риф и да се опитам да проверя какво толкова е имало в петте сандъка на полковник Гудчайлд.
— Ще ти трябва екипировка.
— Е, може и да не е толкова сложна като на Мани Ресник, но ще си намеря каквото ми трябва.
— Как си с парите или ти е обидно да те питам за тях?
— Отговорът ми е същият. Ще си намеря достатъчно.
— Сини води и бели пясъци — замечтано промълви тя.
— … и полюшващи се от крайбрежния вятър клонки на палми.
— Хари, престани!
— На жаравата се пекат едри омари, а аз седя до теб и пея в утихналата вечер — безмилостно продължавах аз.
— Голямо прасе си — въздъхна тя.
— Ако останеш тук, изобщо няма да узнаеш дали в сандъците е имало само мръсни чорапи — не я оставях намира аз.
— Ти ще ми пишеш — умолително рече тя.
— Не, никакви писма.
— Тогава ще трябва да дойда с теб — най-после реши тя.
— Браво, моето момиче — радостно я придърпах към себе си аз.
— Но настоявам да си плащам сама за всичко, отказвам да ти бъда метреса — беше усетила колко съм притеснен с парите.
— Никак не ми се ще да ти нарушавам принципите — весело подхвърлих аз и портфейлът ми сякаш въздъхна облекчено. За мен щеше да е пълно разорение, ако трябваше да покрия всичките разходи за експедицията до Топовния риф с парите, които ми бяха останали.
Имахме за какво да си поговорим още, след като решението беше взето. Но само след няколко минути собственикът на заведението викна:
— Време е да затваряме, господа.
— Нощем е опасно да ходиш по улиците — предупредих Шери аз. — Мисля, че не трябва да рискуваш. Горе имам много приятна стаичка с чудесен изглед…
— Хайде престани, Флечър — каза Шери и стана. — По-добре е да ме изпратиш, защото ще се оплача на чичо.
Докато изминем разстоянието до следващата пряка, където бе жилището на чичо й, ние се уговорихме да се видим на следващия ден и да обядваме заедно. Имах цял куп задачи, които трябваше да свърша сутринта, като една от тях беше да запазя места за самолета, а пък Шери трябваше да удължи паспорта си и да вземе фотокопията с чертежите на „Утринна светлина“.
Пред вратата на апартамента застанахме един срещу друг, като и двамата изведнъж бяхме станали свенливи. Държането ни беше толкова сълзливо, че едва не се изсмях. Поведението ни беше като на героите от някогашните романи, които се изпращат след първата си любовна среща — но пък не е лошо понякога човек да бъде сантиментален.
— Лека нощ, Хари — рече тя, показвайки ми някак си неуловимо с древното умение, присъщо само на жените, че е готова за целувка.
Устните й бяха нежни и топли и целувката ни продължи доста дълго.
— Боже мой — дрезгаво прошепна тя, когато най-после се отдръпна.
— Сигурна ли си, че няма да си промениш решението — стаята ми е чудесна, има топла и студена вода, килими по пода, телевизор…
Усмихна се неуверено и ме отблъсна нежно от себе си.
— Лека нощ, мили Хари — повтори тя и ме остави.
Излязох на улицата и тръгнах бавно към хотела. Вятърът бе утихнал, но усещах миризмата на носещите се от близката река водни изпарения. Улицата беше опустяла, но край тротоара имаше цяла редица коли, паркирани броня до броня и простиращи се чак до ъгъла.
Крачех бавно по тротоара, без да бързам да си лягам, като дори ми мина през ума да се разходя до крайбрежната улица. Вървях с дълбоко пъхнати в джобовете на якето ръце и си мислех за тази жена, чувствайки се спокоен и щастлив.
Имаше какво да си мисля за Шери Норт, доста неща ми бяха неизвестни или пък все още неизяснени, но главното бе, че бях изпълнен с очакване и че може би най-сетне се е появило чувство, което ще продължи повече от нощ, седмица или пък месец — чувство, което вече бе достатъчно силно, и за разлика от предишните, заглъхващи с времето, щеше да става все по-трайно.
Изведнъж някой до мен извика „Хари!“ Беше непознат мъжки глас и аз се извърнах инстинктивно. Но в мига, в който се извръщах, разбрах, че съм направил грешка.
Онзи, който беше извикал, седеше на задната седалка на една от паркираните коли. Тя бе черен роувър. Страничното стъкло беше свалено и лицето на мъжа представляваше само някакво неясно петно сред тъмнината на купето.
Опитвах се отчаяно да измъкна ръцете си от джобовете и да се обърна с лице към посоката, откъдето предугаждах, че ще ме нападнат. Докато се извръщах, аз се наведох встрани и някакъв предмет префуча край ушите ми и се стовари болезнено върху рамото ми.
Нанесох удар назад с двата си лакътя. Усетих, че попаднаха на място и някой извика от болка. После освободих ръцете си и рязко се завъртях с приведена глава, защото знаех, че ще последва нов удар с палката.
Те бяха просто някакви среднощни сенки, страховити и огромни, облечени в тъмни дрехи. Струваше ми се, че са цял легион, но бяха само четирима — освен онзи в колата. Всичките бяха едри мъже и онзи с палката замахна да ме удари пак. Ударих го под брадата с разтворена длан, отхвърляйки назад главата му. Реших, че може да съм му пречупил врата, защото тялото му се свлече тежко върху тротоара.
Някой вдигна коляно към слабините ми, но аз се извъртях и го посрещнах с бедрото, използвайки силата от обръщането, за да нанеса ответен удар. Замахът му беше силен, разтърсвайки ме чак до раменете, но моят удар попадна в гърдите му и непознатият политна назад. Някой от останалите ме сграбчи за гърлото и започна да ме души, докато друг ме удари с юмрука си под окото. Усетих, че кожата на бузата ми зейна разкъсана.
Онзи, който ме държеше отзад, продължаваше да ме стиска за гръкляна, но аз се изправих и го отблъснах. Вкопчени плътно един в друг, двамата паднахме и се затъркаляхме по тротоара.
— Дръжте го здраво — обади се нечий нисък и настоятелен глас. — Дайте ми да се разправя с него.
— А ти какво мислиш, че правим, дявол да те вземе? — изпъшка някой от тях и телата ни се спряха в калника на роувъра. Останах притиснат към ламарината и видях, че онзи с палката се изправи на крака. Замахна отново и аз се опитах да извия глава, но ударът му попадна в слепоочието ми. Не загубих напълно съзнание, но бях неспособен за каквато и да е съпротива. Изведнъж се почувствах немощен като дете и едва ли щях да успея да се изправя.
— Стига толкова, качете го отзад. — Наблъскаха ме по средата на задната седалка на роувъра и от двете ми страни седна по един от тях. Затръшнаха вратите, моторът забръмча, колата потръпна и потегли отведнъж.
