Окото на тигъра - Смит Уилбур (бесплатные книги онлайн без регистрации TXT) 📗
Анджело закачи на колана ми втория апарат за Шери, а после ми подаде десетфутовия харпун. Молех се горещо да не изпусна оръжието.
— Тръгвай да доведеш мис Шери — нареди ми Чъби, а аз се обърнах несръчно, ритайки с един крак, гмурнах се и поех надолу.
Въпреки неотслабващите болки първата ми грижа бе да потърся вероломните плъзгащи се сенки на убийците с бели кореми. Зърнах едната от тях, но тя бе доста надълбоко сред стадото от тъпчещи се по-дребни акули албакор. Следвайки прикритието на рифа, ритах и се гърчех към дълбокото като някакъв осакатен воден бръмбар. На трийсет фута под повърхността болките започнаха да изчезват. В резултат на повишеното налягане под водата газовите мехурчета в кръвта ми намаляха, крайниците ми се раздвижиха и вече можех да ги използвам.
Спусках се по-бързо, благодарейки на Бога за облекчението. Чувствах се изпълнен с нови сили и смелост, от които предишното ми отчаяние постепенно изчезваше. Имах въздух и оръжие. Вече можех да се бия.
Бях стигнал дълбочина от деветдесет фута и виждах ясно дъното. Успях да зърна надигащите се от мрачно сините дълбини въздушни мехурчета, изпускани от Шери, и гледката ме зарадва. Тя все още дишаше и аз й носех напълно зареден нов апарат. Само трябваше да стигна до нея.
Докато се спусках край тъмната скала, една от дебелите грозни акули албакор ме видя и се насочи към мен. Макар и натъпкана вече с храна, лакомията й нямаше край. Приближи се към мен, хилейки се ужасно и пляскайки с широката си опашка.
Дръпнах се назад и увиснах във водата с лице към нея, опирайки гръб в скалата. Стисках харпуна с гранатата, насочен към нея, и докато ритах леко с крака, приготвяйки се за стрелба, около мен започна да се образува светлосиня мъгла от праха против акули, който се точеше на тънки струйки.
Акулата се приближаваше и аз се готвех да я уцеля право в муцуната, но щом мътилката от синия химикал обви главата и хрилете й, тя се дръпна встрани, пляскайки с опашка от болка и изненада. Медният ацетат пареше на очите и хрилете на акулата и тя бързо се оттегли.
„Да си ядеш ушите, Чъби Андрюс — рекох си аз. — Прахът си го бива!“
Продължих надолу, почти до върховете на шубраците от морски бамбук, гледайки към все още свитата в амбразурата Шери, която ме следеше от трийсет фута. Беше изразходвала нейните бутилки и дишаше от моите — но от големината и броя на въздушните мехурчета разбирах, че й остават само още няколко секунди.
Насочих се към нея, напускайки скалата, но тя започна отчаяно да ми прави предупредителни знаци. Обърнах се и видях огромната акула, която се приближаваше като дълго синьо торпедо. Тя се плъзгаше над върховете на бамбука и от единия край на челюстите й висеше разкъсано парче месо. Разтвори огромната си паст да го погълне и отвътре заблестяха редиците от бели зъби, като цветчетата на някакво противно растение. Обърнах се с лице към нея, докато нападаше, но същевременно полегнах назад, ритайки с крака по посока на хищника, и помежду ни се образува мъглива преграда от синята боя.
Пляскайки мощно с опашка, акулата премина стремително последните няколко ярда, но после навлезе в синята мътилка и зави, променяйки посоката на движение, след което се отдалечи.
Премина толкова близо до мен, че ме плесна силно с опашката си по рамото и от удара полетях през глава назад. В продължение на няколко секунди не можех да се ориентирам, но щом се осъзнах и се огледах диво наоколо, видях, че огромната акула се върти в кръг.
Кръжеше на около четирийсет фута от мен. Следях я със замъглени очи и дългото й тяло ми изглеждаше като боен кораб, а синият й гръб — като безкрайното небе в ясен ден. Струваше ми се невероятно, че тия акули достигат двойно по-големи размери. Тази тук бе все още бебе — и благодарих на Всевишния, че е такава.
И изведнъж тънкото стоманено острие, на което толкова много се уповавах, ми се стори съвсем безполезно. Акулата ме следеше със студеното си жълто око, безцветната й мигателна ципа проблясваше от време на време, сякаш ми намигаше подигравателно, а веднъж разтвори челюстите си и преглътна машинално, като че ли предусещаше вкуса на плътта ми.
Продължаваше да прави широки кръгове около мен. Аз се извръщах натам, накъдето отиваше, и ритах бясно с крака, за да догонвам плавното й непринудено движение.
Докато се извъртах, разкопчах втория апарат от колана си и го провесих на лявото си рамо като щит на римски легионер. Стиснах дръжката на харпуна под мишница и непрекъснато насочвах острието към кръжащото чудовище.
Цялото ми тяло пламтеше, сякаш ме поливаха с гореща вода, а сетивата ми бяха изострени до крайност поради увеличеното съдържание на адреналин. Изпитвах приятното усещане, което се получава при силен страх и към което човек може да се пристрасти.
Всяка подробност, свързана с ужасяващата риба, се запечатваше неизличимо в паметта ми — от равномерното пулсиране на многослоестите хриле зад главата до дългите влачещи се опашки на рибите, които живеят върху корема на акулите, забили пипалата си в гладката снежнобяла кожа. Ако човек се опита да забие граната в носа на риба с подобни размери, тя само ще се разяри още повече. Единственото ми спасение бе да я уцеля в мозъка.
Усетих мига, в който отвращението на акулата от синята мътилка отстъпи място на лакомията и яростта й. Опашката й сякаш стана по-твърда и запляска учестено, увеличавайки рязко скоростта й.
Приготвих се за защита, вдигайки пред себе си втория апарат, докато акулата се извръщаше рязко и бързо, прекъсвайки широката обиколка и впускайки се право към мен.
Челюстите й зинаха като вратата на ада, а от устата й щръкнаха многобройните остри зъби. В мига, в който понечи да ме клъвне, хвърлих в отворената паст двете стоманени бутилки.
Акулата склопи челюстите си върху примамката и я изтръгна от ръцете ми, а от силата на удара тялото ми политна встрани като отронен лист на дърво. Когато дойдох на себе си, се огледах като обезумял и видях, че свирепата убийца е на двайсет фута от мен, плувайки съвсем бавно, заета със стоманените бутилки така, както кученцето гризе пантоф.
Тресеше глава, очаквайки да разкъса както винаги жертвата си на парчета, но сега успяваше само да направи дълбоки резки върху боядисаните метални бутилки.
Почувствах, че ми се предлага възможност, която няма да се повтори. Ритайки силно, изскочих над широкия син гръб, отривайки се във високата гръбна перка, и увиснах над акулата, налитайки изневиделица като щурмуващ откъм кърмата изтребител.
Пресегнах се и натиснах здраво върха на желязното острие върху заобления син череп, точно между убийствено студените жълти очи — и натиснах запънатия спусък на харпуна.
Трясъкът от изстрела отекна силно в тъпанчетата ми и харпунът подскочи в ръцете ми.
Огромната акула се изправи назад върху опашката си като подплашен кон и мощното й туловище отново ме отхвърли встрани, сякаш бях някаква перушинка, но аз бързо се осъзнах и се извърнах към изпадналото в ужасна полуда животно. Мускулите под гладката кожа се свиваха и потръпваха неравномерно под влияние на импулсите от засегнатия мозък. Акулата се мяташе и гмуркаше, преобръщайки се бясно по гръб, след това се понесе стремително към дъното, където първо заби муцуната си в твърдия корал, а после се изправи на опашката си и почна да се върти безцелно наоколо из бледосините води.
Без да я изпускам от погледа си, от безопасно разстояние отвих експлодиралия заряд от харпуна и го замених с нов.
Свирепото чудовище все още стискаше в челюстите си бутилките за Шери. Не можех да ги зарежа. Изчаках акулата да прекрати бесните си, непредсказуеми мятания и когато най-сетне се успокои за кратко с провесена надолу глава и подпряна на опашката си, аз се впуснах отново напред и допрях харпуна в черепа й, натискайки го плътно в хрущяла така, че пълната сила на заряда да порази непосредствено мъничкия й мозък.
Натиснах спусъка и усетих болка в ушите от мощния трясък. Акулата застина неподвижно. Повече не се помръдна и вече съвсем вдървена се обърна бавно и започна да потъва към дъното. Впуснах се към нея и издърпах с усилие от челюстите й повредения апарат.
