Окото на тигъра - Смит Уилбур (бесплатные книги онлайн без регистрации TXT) 📗
Ровенето в купа от изгнил някогашен товар вероятно бе нарушило равновесието му и трябваше съвсем леко сътресение, като засмукването на маркуча, за да се срине отчасти. Част от купа се свлече, трополейки около нас, а маркучът веднага се запуши от надигналата се мътилка и ние отново потънахме в пълен мрак.
Опипах бързо в тъмнината за Шери, а и тя сигурно ме търсеше, защото ръцете ни се срещнаха. Стисна ръката ми, за да ме успокои, че не е била засегната от свличащата се купчина, и аз можех да започна да разчиствам мътилката с маркуча.
След пет минути успях да различа сред мътилката жълтата светлинка на фенерчето й, а после и самата нея сред плувналите парчета от прясно разровения куп.
Шери се приближи до мен и двамата продължихме напред към вътрешността на трюма.
Свличането беше затрупало дървения сандък, с който бях се занимавал преди, но в замяна беше разкрило нещо друго, което разпознах мигновено въпреки плачевното му състояние, защото то бе почти същото на вид, както го бях описал предишната вечер на Шери, чак до такива подробности като железния лост за заключване и двата катинара. Металната каса обаче бе почти напълно разядена от ръжда и когато я пипнах, ръката ми се омаза с тебеширеночервен железен окис.
От двете страни на касата имаше тежки железни халки, които навярно някога са били подвижни, за да могат да я вдигат, но сега бяха плътно прилепнали от ръждата към металните стени — но все пак можах да ги хвана здраво и да преместя внимателно касата от тинестото й гнездо. Около нея се надигна лека мътилка. Не вярвам общото й тегло да беше повече от сто и петдесет фунта и бях сигурен, че желязото на самата каса тежеше повече от съдържанието й.
След като бяхме се справили с огромната тежка глава, увита в мекия обемист дюшек, за нас бе просто играчка да измъкнем от кораба по-малката и по-лека каса, а за да я изкараме на повърхността, ни бе необходим само един въздушен балон.
Вълните на прилива отново бяха започнали да заливат застрашително закътания сред рифовете вир, а лодката подскачаше и се клатеше неудържимо, докато прехвърляхме касата на борда и я полагахме върху покритата с брезент купчина от водолазни апарати на носа.
Едва тогава Чъби можеше да включи двигателите и да ни изведе през протока. Всички бяхме все още с приповдигнато настроение и плоското шише минаваше от ръка в ръка.
— Как се чувства човек, който е забогатял, Чъби? — викнах, аз, а той отпи от шишето, присвивайки очи и кашляйки, задавен от силния алкохол, и накрая ми се ухили:
— Както и преди, мой човек. Никаква промяна.
— Но какво ще направиш с твоя дял? — настоя Шери.
— Малко ми е късничко, мис Шери — ако го имах преди двайсет години, тогава щях да направя много неща, и то какви! — Той отпи още веднъж. — Ето кое е неприятното — когато човек е млад, изобщо не разполага с толкова пари, а когато остарее, просто е дяволски късно.
— Ами ти, Анджело? — обърна се Шери към него, докато той се настаняваше върху ръждивата каса, с увиснали върху бузите мокри цигански къдрици и със закрепени на дългите му мигли капчици вода. — Ти си още млад, какво ще направиш?
— Мис Шери, седях си тук и си мислех какво да направя. Ако напиша всичко в един списък, то той ще е дълъг чак до Сейнт Мери и обратно.
Наложи се да ходим два пъти от брега до лагера ни, за да можем да пренесем и главата, и касата и да ги скрием от дъжда в пещерата, която използвахме за склад.
Чъби запали двата газови фенера, защото спусналите се ниско облаци бяха довели по-рано вечерта, и всички се натрупахме около касата, а златната глава ни се зъбеше от почетното място, което й бяхме отредили в издълбаната ниша в дъното на пещерата.
Чъби и аз започнахме да се мъчим с ключалката, въоръжени с ножовка и щанга, но веднага установихме, че въпреки окаяния си вид металът бе съвсем здрав, защото явно е бил запояван допълнително. Само за половин час счупихме три остриета за ножовка и Шери заяви, че е напълно възмутена от ругатните ми. Изпратих я да донесе бутилка „Чивас Рийгъл“ от нашата пещера, за да поддържа високия дух на работниците, и двамата с Чъби заместихме почивката за чай с нейния шотландски вариант.
Изпълнени с нови сили, двамата се заехме пак с касата, но изминаха още двайсет минути и едва тогава успяхме да срежем лоста. Навън вече бе съвсем тъмно. Дъждът не преставаше да плющи, по мекото шумолене на палмовите клонки подсказваше, че засилващият се западен вятър ще разнесе буреносните облаци до сутринта.
След като прерязахме железния прът, започнахме да го избиваме от придържащите го скоби с двуфунтовия чук. След всеки удар с чука от металната повърхност се посипваха безброй люспици ръжда и трябваше да блъскаме доста дълго, за да избием лоста от яката прегръдка на корозиралото желязо.
Но и когато го избихме, капакът не искаше да се отвори. Въпреки че го чукахме от всички възможни посоки и аз не спирах да го ругая, той не отстъпваше.
Обявих поредната почивка с уиски, за да обсъдим проблема.
— Какво ще кажеш за една шашка гелигнит? — предложи Чъби със светнал поглед, но трябваше да го разочаровам, макар и неохотно.
— Трябва ни електрожен — обади се Анджело.
— Много умно — изръкоплясках му подигравателно аз, защото бях започнал да губя търпение. — Най-близкият електрожен е на петдесет мили оттук — как можеш да предлагаш подобни глупости.
Но пък Шери забеляза втория заключващ механизъм — скрит щифт, който минаваше през капака и се закачваше в кухината на касата. Явно, че се отваряше с ключе, но тъй като го нямахме, взех половининчова отвертка и я пъхнах в ключалката. Успях да уцеля езичето и го натиснах.
Чъби се зае отново с капака и този път той се отвори бавно, увисвайки върху ръждясалите панти. Вътрешната му страна смърдеше ужасно, покрита с някаква вехта кафява материя, която беше се накъсала и висеше на парцали. Беше памучен плат, изгнил от влагата и придобил цвета на тухла. Предположих, че е бил някаква евтина индийска дреха или пък е бил на парчета, когато са опаковали камъните.
Тъкмо когато се готвех да разровя по-навътре, изведнъж открих, че съм вече на втория ред и трябваше да надничам през рамото на Шери Норт.
— Остави на мен това — каза тя. — Може да счупиш нещо.
— Хайде де! — запротестирах аз.
— Защо не си сипеш още едно? — предразполагащо ми подхвърли тя, докато се ровеше из пластовете от подгизнали във вода парчета плат. Реших, че в съвета й има доста мъдрост, така че напълних чашата си и я наблюдавах, докато вадеше увитите в плат пакетчета.
Всяко от тях беше вързано с канап, който се разпадаше при докосване, а когато се опита да повдигне първото парче, то се разпадна в ръцете й. Шери събра с шепи изгнилата материя и я изсипа върху поставеното до касата платнище. Пакетчето съдържаше множество дребни, подобни на орехи, предмети, с размери от главичката на кибритена клечка до узряло зърно грозде, като всеки един беше загънат в лист хартия, която, подобно на памучния плат, беше напълно изгнила.
Шери взе едно от топчетата и изчисти с пръсти остатъците от хартията, за да ни покаже голям лъскав син камък, с гладки стени, едната от които беше полирана.
— Сапфир ли е това? — зачуди се тя, а аз го грабнах от ръката й и бързо го огледах на светлината на фенера. Беше доста матов и аз веднага отрекох да е сапфир.
— Не, мисля, че вероятно е лапис лазули — парченцето хартия, задържало се по камъка, бе слабо изцапано с индиго. — Според мен това е мастило — реших аз, потривайки го между пръстите си — Роджър, полковникът, поне си е направил труда да отбележи всеки камък. Вероятно е увил всеки камък с номерирано листче хартия, на което е отбелязал мястото му на трона, за да може по-късно да го постави, където трябва.
— Но то едва ли е възможно сега — рече Шери.
— Не знам — казах аз. — Сигурно ще бъде адски трудно, но все още може да се сложи всеки камък на мястото му.
В багажа ни имаше руло от найлонови торбички и пратих Анджело да ги донесе. Щом отворехме някое пакетче и махнехме изгнилия плат, старателно почиствахме камъните и ги увивахме в отделна найлонова торбичка.
