Окото на тигъра - Смит Уилбур (бесплатные книги онлайн без регистрации TXT) 📗
Работата вървеше съвсем бавно, макар че всички вземахме участие, и след почти два часа бяхме напълнили десетки торбички с хиляди полускъпоценни камъни — лапис лазули, берил, тигрово око, гранат, вердит, аметист и още половин дузина други, за които не бях сигурен как се наричат. Всеки камък беше изкусно обработен и идеално полиран, за да прилепне напълно в направеното за него гнездо в златния трон.
Едва когато стигнахме до последния ред камъни в касата, открихме, че там са поставени по-големите скъпоценности. Старият полковник вероятно е започнал първо с тях и ги е поставил на дъното на касата.
Вдигнах към светлината на лампата прозрачната найлонова торбичка, пълна със смарагди, и те заблестяха като яркозелена звезда. Всички ги зяпнахме като хипнотизирани, докато въртях бавно торбичката, за да ги осветя от всички страни.
Оставих я настрани, а Шери се зарови отново в касата и след кратко колебание измъкна някакво по-малко пакетче. Разви влажния изгнил плат, който обгръщаше плътно един-единствен камък.
И изведнъж в свитата й шепа заблестя диамантът „Великият Могул“. Той беше с размерите на кокоше яйце, изкусно шлифован и изглеждаше така, както бе го описал преди стотици години Жан-Батист Таверние.
Блясъкът на всичките скъпоценности, които бяха вече минали през ръцете ни, не можеше да съперничи на великолепието на този камък, така както всичките звезди по небосвода не могат да греят По-ярко от изгряващото слънце. Всички други камъни бледнееха и се губеха пред блясъка и приказната красота на едрия диамант.
Шери протегна бавно шепата си към Анджело, предлагайки му да вземе и разгледа камъка, но той прибра ръцете си и ги кръстоса зад гърба си, все още загледан в диаманта със суеверно страхопочитание.
Шери се извърна и го поднесе към Чъби, но той също поклати мрачно глава.
— Дайте го на мистър Хари. Мисля, че той го заслужава.
Взех го от нея и останах изненадан, че подобна неземна светлина може да бъде толкова студена при пипане. Изправих се и го отнесох до златната глава на тигъра, която ни се зъбеше яростно на непотрепващата светлина на фенерите, и поставих диаманта в празната очна орбита.
Камъкът легна идеално на мястото си, а аз използвах рибарския си нож, за да присвия златните скоби, които го притиснаха неподвижно и които някогашният полковник вероятно беше разтворил с щик преди век и четвърт.
После отстъпих назад и чух приглушени въздишки на възхищение. Щом камъкът зае мястото си в орбитата, златният звяр сякаш оживя. Струваше ми се, че ни разглежда с величествено високомерие, и всеки миг очаквах да огласи пещерата с мощния си яростен рев.
Върнах се назад и заех мястото си сред насядалите около ръждясалата каса. Всички се загледахме към главата на златния тигър. Приличахме на богомолци, изпълняващи някакъв древен ритуал и коленичили боязливо пред страховития идол.
— Чъби, стари ми и обичан приятелю, името ти ще бъде записано на първата страница в книгата на благодарността, ако ми подадеш бутилката — обадих се аз и на тях само това им трябваше. Способността им да говорят се възвърна, те се надпреварваха яростно да вземат думата и не след дълго трябваше да изпратя Шери за още една бутилка, с която да смажем засъхналите си гърла.
Всички си пийнахме малко повечко в оная вечер, даже и Шери Норт, та когато най-сетне си тръгнахме към нашата пещера, залитайки под дъжда, трябваше едва ли не да я нося.
— Ти наистина ме развращаваш, Флечър — заяви тя, спъвайки се в някаква локва, и едва не ме събори. — За първи път през живота ми съм истински пияна.
— Щом е така, мила ми красавице, след малко започвам със следващия си урок.
Когато се събудих, беше още тъмно и аз се надигнах от леглото, внимавайки да не разбудя Шери, която дишаше леко и равномерно в мрака. Беше студено и аз навлякох вълнен пуловер.
Излязох навън и видях, че западният вятър бе разкъсал пелената от облаци. Дъждът беше спрял и звездите прозираха високо в небето, а наоколо бе толкова светло, че успях да видя добре светещия циферблат на часовника ми. Едва минаваше три часът.
Докато поливах любимата си палма, забелязах, че сме забравили фенера запален в пещерата с багажа ни. Задоволих неотложната си нужда и тръгнах към осветения вход.
Отворената каса си беше там, където бяхме я оставили, както и безценната златна глава с блестящото око. Внезапно изпитах завладяващ ужас, какъвто сигурно изпитват скъперниците, треперейки за имането си. Съкровището бе съвсем достъпно.
„И когато се появят крадците…“ помислих си аз, защото те бяха съвсем наблизо.
Трябваше да прибера всичко на безопасно място, защото на следващия ден щеше да бъде прекалено късно. Въпреки болките в главата и вкуса на отлежало уиски в гърлото ми трябваше да го направя веднага, но ми беше нужна помощ.
Чъби се появи на входа на пещерата си още след първото ми тихо подвикване и застана под светлината на звездите, сияещ в раираната си пижама и толкова бодър, сякаш преди да си легне не беше пил нищо друго, освен прясно мляко.
Обясних му от какво се страхувам. Чъби изръмжа одобрително и тръгна с мен към пещерата с провизиите. Нахвърляхме набързо найлоновите торбички с камъните в желязната каса и аз привързах капака с дълго въже. Златната глава завихме внимателно в широко брезентово платнище и отнесохме двата вързопа към палмовата горичка. После се върнахме за лопатите и газовия фенер.
Започнахме да копаем рамо до рамо на светлината на равномерния пламък на фенера, изравяйки две плитки дупки в песъчливата почва в близост до вече заровените сандъчета с гелигнит и карабината.
Поставихме касата и златната глава и ги покрихме с пръст. После пометох горния пласт с едно палмово клонче, за да залича всякакви следи от работата ни.
— Сега доволен ли си, Хари? — попита Чъби накрая.
— Да, сега съм напълно доволен, Чъби. А ти отивай да си доспиш, чуваш ли?
Чъби се отдалечи между палмите, понесъл фенера и без да се обръща назад. Знаех, че няма да мога да заспя пак, защото копаенето беше ми прояснило главата и кръвта ми беше се раздвижила. Нямаше смисъл да се връщам в пещерата и да се въртя буден до Шери чак до изгрев-слънце.
Искаше ми се да намеря някое тихо и закътано място, където да обмисля следващите си ходове в сложната и опасна игра, в която бях въвлечен. Избрах пътеката, водеща към седловината между по-ниските върхове, и тръгнах нагоре. Последните облаци бяха отнесени встрани и по бледожълтата луна разбрах, че след седмица ще има пълнолуние. Лунната светлина бе достатъчно ярка, за да намеря пътя към най-близкия връх. Оставих пътеката и се закатерих нагоре към високото.
Открих едно закътано от вятъра местенце и се разположих там. Много ми се искаше да съм си взел и една пура, защото мисля по-добре, когато ми дими под носа. Мислите ми са по-бистри и когато нямам махмурлук — но за него нямаше кой да ми помогне.
След половин час бях твърдо решил, че трябва да скрием добре онова, което вече бяхме намерили. Скъперническите мисли, които бяха ме нападнали преди, все още не ме напускаха, а бяха ми дадени достатъчно доказателства, че глутницата вълци е тръгнала на лов. Щом се развиделеше, щяхме да вземем намереното досега — главата и касата — и щяхме да отидем до Сейнт Мери, за да ги скрием на място, което бях избрал много внимателно.
По-късно щяхме да имаме достатъчно време, за да се върнем при Топовния риф и да извадим останалото, което бе скрито в мрачните глъбини на морето. След като взех решението, усетих истинско облекчение, някаква лекота на духа и се заех да разреша една друга важна загадка, която ме безпокоеше от доста отдавна.
Много скоро щях да съм в състояние да кажа на Шери Норт да разкрие картите си и да видя какво толкова крие от мен. Исках да разбера каква е причината за появяващите се в сините й очи тъмни сенки и да намеря отговорите на толкова много други въпроси, които бяха обгърнати с тайнственост. Удобният час щеше да настъпи съвсем скоро.
